СЛУЧАЙНО ИЛИ НЕ ЗАГИНА МИЛЕН ЦВЕТКОВ?

0
1953

По време на пандемия 22 годишен с черен джип,  надрусан с амфетамини и канабис, блъска, без дори да натисне спирачки, известен журналист пред мола по ирония наречен „Парадайс“.
Не, това не е сюжет от хитов сериал.

Милен Цветков бе от тези колеги, с които българската журналистика можеше да измива срама за 111 -та си позиция в класацията по свобода на словото. Недолюбван, свалян от ефир, провокативен, той беше това, което се иска да бъде истинският професионалист:да буди общественото съзнание, да противопоставя мнения, да дразни, да ядосва, но да ни кара да мислим.
Да не се примиряваме с безобразията около нас. Да виждаме и решаваме сами проблемите си. Да търсим отговорност. Да не си измиваме ръцете с чужди вини.
Да живеем като съвестни граждани.

Той  беше алтернатива на овчедушието, на манталитета на хората, които живеят без да спазват обществени норми и нравствени правила. И ето, че този манталитет, пораждащ всички негативи в обществото ни, той го уби.
Не някой нарочно, макар че сега тръгват дежурни конспиративни теории, давайки за пример последното му превадане, посветено на коронавируса и политическите рефлекстии и перспективите пред света.
Не. Но гледайте предаването, за да видите, какви са качествата на неудобната журналистика, тази, която винаги ще поражда съмнения, че някой иска да и отнеме умишлено микрофона.

Работата е там, че пръст в този трагичен инцидент имаме всички ние, които наблюдаваме от разстояние без да му се противопоставяме, този паралелен свят на нискочели, дебеловрати притежатели на джипове, които сега са особено видими, защото те са тези, които пълнят градинки и паркове по време на карантина.
Те са тези, които ходят като богопомазани без маски.Те напъплиха по Великден курортните ни селища. Приятелка от  Бургас ми каза, че хората са в ужас от налетелите ги джипове по празниците.
Психолози и антрополози да оценяват, само въпрос на липса на умствен капацитет ли е, да не виждаш заплаха за самия себе си, за собствените си деца иза близките, или умишлено искаш да рушиш и затриваш. Но демострацията на пренебрежение към всички останали, които съвестно спазват правилата, е очебийна.

Преди дни подобен съсед, виждайки ме на стълбището с маска и ръкавици, презрително подхвърля: „Ти да познаваш някой болен от корона вирус?“ Демек, Те, властите, си го измислят, за да ни „работят“.
Той, и всички като него, са продукт на мълчаливотото ни съгласие, техният свят да съществува паралелно с нашия. Накрая се оказва обаче, че тези хора започват да  ни налагат правилата на техния начин на живот. Като всяват страх и хаос, пускат слухове и конспирации, провокирайки дремещото у всеки  един и  отглеждано от векове съмнение и несъгласие с общоприетите правила, с необходимоста от спазване на закон и ред.

Днес, като лакмус изкристализирва истината, че живеем в два паралелни свята. Едните са тези, които поемат своята отговорност за изпитанието, като и поемат риска да ни избавят от него. И нямам предвид само лекари, полицаи, продавачи в магазините, шофьори на автобуси и международен транспорт. Да, те са важните хора днес. Дано го запомним.
Имам предвид и всички артисти, музиканти, радио и телевизионни журналисти и влогъри, всички хора с креативно мислене, които влагат ум и сърце да разработват идеи, като ни ги предлагат безплатно, за да ни разнообразят и осмислят съществуването ни в изолация,  с  музика, спектакли, четене на книги, весели  видеоимпровизации.  Защото силата на духа е огромен лек.

Тези хора са алтернативата на другия, паралелния свят на онези, които не знаем от какво изкарват парите си, за да могат на 22 години да притежават скъпи коли, след като единственото им видимо занимание е да пълнят моловете и харчат по курортите.

Темата на последното предаване на Милен Цветков беше „ Как ще се промени светът след края на пандемията?“
Отговорът мисля, зависи от това, доколко ще се променим самите ние. Дали ще станем  по-отговорни и по- солидарни в стремежа светът около нас да се задвижва от нравствени и социални норми и правила, а не по законите на хаоса и деструкцията.

Знаем, всяка криза има положителни страни. Показва наяве това, което не работи за обществото и подсказва възможности за развитие.
Откого чакаме отговорите?  Не са ли те в самите нас?

 

Коментари

comments