Рим и през зимата си е Рим. Но щастието е двойно по-голямо да попаднеш там именно зимата, загърбвайки родните проблеми и омърлушените физиономии на своите съграждани стресирани от цени, политически ежби и битки за оцеляване, обречени сякаш да не разпознават смисъла на съществуването и да се отдадеш на вкусовете, усещанията, намиганията и знаците, с които те зарежда Вечният град.
Град, който разкривайки щедро своите съкровища, разказва истории, лекува рани и те откъсва от всичко временно и пошло. Град, в който дори когато няма слънце, има светлина и цвят, защото сред монументалните останки от миналото кипи жив живот. Хората ходят на вечерната си разходка, ядат сладолед по площадите, пълнят многобройните ярко осветени и затоплени заведения по улиците и усмихнато живеят. Dolce Vita не го е измислил Фелини. Това са хората, които познават и ценят красотата, откриват я и в голямото, и в малкото и умеят да ѝ се наслаждават. Вероятно е така, защото живеят заобиколени от останки на древно величие, които непрекъснато сякаш внушават, че трябва да се радваш на мига, защото всичко е преходно. И постепенно и ти се отдаваш на на усещането, че вечното се крие в умението да цениш мимолетното. И след като вземеш възможната доза култура -Микеланджело, Рафаело, Караваджо, Пентурикио, Боромини, Браманте, обходиш и Ватиканските музеи, започваш да се възхищаваш на очарованието на пиниите, рамкирали гледката на Колизеума, на възрастната двойка, която с чаша вино и сладка приказка споделя дежурната порция спагети в кварталната тратория, на младите хора, препълнили любимото си винено барче и насядали по стълбите на малкта култова уличка, на музиканта, който свири джаз пред Кастел Сант Анджело, на туристите, които се целуват под ангелите на Бернини. И когато седнеш и ти с чаша вино, избрано и поднесено от усмихнатия келнер, усещането, което те обзема е, че самият смисъл на живота е в изкуството да му се радваш.
В Рим не е въпрос да отмяташ туристическите обекти, разглеждайки ги като фотоалбум. А да да намериш интимен контакт с тях. За малкото време, с което разполагаш, да видиш това, което сърцето ти пожелае. Да избереш своя ъгъл, своя поглед. Да позволиш да те обсеби духът на мястото, което сам си избрал.
Трябва да усетиш патината на времето, която сякаш умишлено е подчертана, Рим не се гримира изкуствено. Всичко е оставено да е така, че да се разпознават следите на времето.
Рим е невероятна „жанрова“ смесица от неореализъм, ренесанс, барок, древноримско величие, папи и принцове, герои от култови филми, образи от прочетени романи, и в този калейдоскоп трябва да откриеш знаците, които те свързват с тази културна енциклопедия. Колкото повече си чел, толкова по-добре ще усетиш какво ти казва градът. Но и ако ти подскаже какво още да прочетеш, е прекрасно.
Уличките на Рим са като лабиринти във времето.
Ако кривнеш извън главните артерии, попадаш в плетеница от тесни малки улички, опасани с гирлянди висяща зеленина, украсени със скулптурни барелефи и фигури, декорирани с ретро чешмички. Павенцата по тези улички сякаш умишлено те препъват за да запомниш всяка своя стъпка. Римските павета sanpietrino са от времето на папа Сикст IV , който с размах реконструирал Рим, папата, на когото е кръстена Сикстинската капела. Имат определен размер, произвеждали са се от специален вулканичен материал от Лацио, а сега за ремонт се внасят от Китай. По техните неравности не можеш да ходиш с токчета, но не знам някой да се оплаква от това. Наоколо изобилие от уютни кафененца- приказен свят на изкушения..
На една крачка от шумната търговска Бабуино пълна с туристи, е прословутата виа Маргута,обрасла в бръшлян, с работилнички ателиета,антикварни магазинчета и кафененца. И тук легенди оживяват. Кръстена на популярен някога бръснар Маргуте, уличката е била занаятчийска, но по нея постепенно се настаняват художници, артисти, скулптори и композитори, които идват да работят или да живеят тук. Сред тях са Джакомо Пучини, Пабло Пикасо, Федерико Фелини, Джулиета Мазина,Труман Капоти, Салвадор Дали…
Филмът „Римска ваканция“ с Одри Хепбърн и Грегъри Пек през 1953г. я прави известна. Героят на Грегъри Пек във филма живее точно на тази улица.
Ателието на Асен Пейков също е било тук. В него му е позирала София Лорен, Ава Гарднър, тук той и съпругата му, маркиза Емилия де Сантанджело, която зарязва благородническата титла заради огнените му очи и татарските мустаци, са събирали елита на Рим. Гостували са Джорджо де Кирико, Пикасо, Борис Христов..
Via Giulia бе “беше „нашата“ улица. Смятана е за най-красивата ренесансова улица в града, не защото е лъскава и показно представителна, а защото е побрала векове история. Но крие своите тайни само за тези, които искат да знаят за тях. Всяка сграда тук е на по 500 години. Хотелчето ни също.
Построена е по нареждане на папа Юлий II, наследника на Сикст IV от могъщата фамилия Дела Ровере след като папите се завърнали от доброволното си изгнание в Авиньон. Замислена е като пътна артерия, която да осигури лесен достъп от Ватикана и центъра на Рим. Проектът е възложен на Донато Браманте. Заобиколена от величави сгради, които демонстрират подновеното величие на католическата църква. По улицата се настаняват благороднически фамилии, представители на италианските градове-държави строят своите църкви тук или в непосредствена близост. Много чуждестранни банки, също са разположени в района.
Това е и улицата на театрите, турнирите и фестивалите.
Арката на Микеланджело, недовършен проект за мост, който трябвало да да свърже Палацо Фарнезе с Вила Фарнезина в Трастевере. Използван е за наблюдение на празнични шествия, игри и конни надбягвания по време на карнавалите.
Фонтанът на маската, която стряскащо те фиксира и сякаш иска да ти каже какво ѝ е минало през очите векове наред, представлява голям древен мраморен маскарон („Mascherone“) с волюти от мрамор. Лилията в горния му край е герб на фамилия Фарнезе. Вграден е късно в стената на двореца Фарнезе, през 19 в.
Палацо Фарнезе е проектиран според чертежите на Виньола и завършен от Джакомо дела Порта, един от великите архитекти на Рим през 1589 г. Сега в двореца се намира френското посолство в Италия.
Не мислете, че сме научили всичко за via Giuliа. Седмица няма да стигне да опознаеш историята и забележителностите ѝ, а има толкова още за гледане. А и нека остане нещо и за следващи похождения по нея.
От нея можете да свърнете по вия дел Маскероне и да тръгнете към Кампо де фиори.
Цветя, препълнени с народ заведения под мрачния взор на Джордано Бруно, който е бил изгорен точно тук, на това толкова изпълнено с живот и светлинки днес примамливо мстенце.
Оттам към Пантеона, Испанските стълби, Пиаца дел Пополо или Пиаца Венеция, повечето забележителни притегателни места са на достъпно разстояние.
Музеят на Джон Кийтс в къщата, където е живял и умрял тук, както и приятеля му Пърси Биш Шели, удавил се край бреговете на Италия. Тук е живял и Аксел Мунте, шведския доктор и писател, прекрасно описал живота на английскатата общност в този квартал в „Легенда за сан Микеле“.
Не показваме не особено привлекателния фонтан Barcaccia (така се наричали лодките, които пренасяли бъчвите с вино в античния Рим), но не можем да не споменем, че площадът е любимо място на влюбените. А ако тръгнете по ул. Кондоти, точно срещу стълбите, (“ Via Condotti“ 86) не пропускайте поклонение в Кафе „Ел Греко“. То датира от далечната 1760 година и е било любимо на Стендал, Байрон, Ханс Кристиан Андерсен, Менделсон, Вагнер, Гьоте, Казанова, както и на българския скулптор Асен Пейков.
Via Coronari е също от историческите забележителности на града, запечатала кадри от снимани тук филми. Малко след моста Сант Анджело по нея стигаш до Навона, зяпайки по атрактивните ѝ магазинчета и заведенийца.
И няма как да не поспреш някъде. Красотата отваря апетита.
Не остават подминати фонтанът ди Треви, Пиаца дел Пополо, „Св. Богородица на народа“, където има творби на Пентурикио, проекти на Рафаело Санти и две на Караваджо, както и скулптори на Бернини. Смята се, че църквата е построена от папа Паскал II на мястото, където е бил гробът на Нерон. Останките на императора са изровени и изгорени и хвърлени в Тибър, за да не се връща никога злият му дух в Рим. Ама знае ли човек къде още броди ?
В параклиса Чезаре има две картини на скандалния Караваджо. „Покръстването на св. Павел и коня“ и „Разпятието на св. Петър“. Натурализмът на изображенията доста е смущавал съвременниците, но е толкова изразителен.
Не подминаваме Колизеума, но там специално обръщаме внимание на българската следа, домът на Асен Пейков, на когото е кръстено и ларгото.
Ватиканските музеи- Лично преживяване. Докторът на Папата.
Опашката за Музеите на Ватикана са стресиращо изпитание, особено ако си уцелил последната неделя на месеца, когато входът е безплатен. Вие се двойно покрай стените и ако не си дошъл много рано или нямаш гид да те предвожда, си загубен. И с гид пак чакането не е малко, денят се очертаваше слънчев, но отстуда през ранната сутрин и стреса от многото хора, когато влязохме в предверието, ми стана лошо. Охраната предложи да ни съпроводи през тълпата до основните зали, опитах се да продължа и без тяхна помощ, но след Залата с картите пак се почувствах недобре. Тогава отключиха една странична врата към оборудвана за медицински нужди стая, положиха ме на кушетка и доведоха доктор, който се оказа самият доктор на папата, който по принцип е задължен винаги при публични прояви да е край него.
Взеха ми кръв, премериха кръвно пулс и в крайна сметка самото обгрижване на благословената територия явно ми подейства благотворно, така че бързо дойдох на себе си. Когато попитахме за заплащане, слава богу, имахме застраховка, службите се се усмихнаха снизходително-но това тук е държавата Ватикана. Така че продължих с божията благословия, облъчена от светостта на мястото към стаите на Рафаело и Сикстинската капела.
Преди това един бегъл поглед към трогващата не-искреност на апостол Петър, когато Йисус му казва „До първи петли три пъти ще се отречеш от мен“, той отговаря:
„Кой, аз ли?“
Ето я и Атинската школа и търсенето на истината. Тук виждаме с подпряна глава в размисъл, изрисуван от Рафаело самият Микеланджело.
Много хора казват, че са разочаровани, когато се окаже, че притиснат от навалица трябва с изкривен врат да гледаш Сътворението на Микеланджело. Ако успееш да да изключиш околните, а и има места за сядане, не може да не се възхитиш на величието и неистовата дарба на на гения. Капелата е била малък параклис на папите и място където се е провеждал поредният избор. Пак въпросният папа Сикст IV, на когото е кръстена, започва нейното обновяване в духа на епохата, в която Църквата демонстрира своята мощ и власт. А следващият папа Юлий II( улица „Джулия“ носи неговото име), наследник и племенник на Сискт IV, кани Микеланджело да изрисува свода на капелата. До този момент Буонароти никога не рисувал фрески. И се е гордее с това, че вае мрамор, а не държи четка. В момента работи върху гробницата на новия папа, ( невероятната скулптура на Мойсей в „Свети Петър в окови“ е част от този незавършен проект). Поканата към него е плод на интригата, която скроява Браманте, който, за да наложи своето протеже Рафаело като художник. И предлага Буанароти, сигурен, че скулпторът ще се провали. Не става така обаче, Микеланджело развихря невероятния си талант неспазвайки дори изискванията на папата, като вместо с апостолите, каквато е била поръчката, изографисва тавана със сцени от Сътворението: „Отделянето на светлината от мрака“, „Сътворението на слънцето, Луната и планетите“, „Отделянето на земята от морето“, „Сътворението на растенията и животните“, Сътворението на Адам, „Изгонването от Райската градина“, „Жертвоприношението на Ной“ и „ Опиянението“ или „Пиянството“ на на Ной“. Това е избрал като послание за света художникът. Оставил ни е тема за размисъл:
От радост или от тъга е опиянението на Ной от така подарения ни свят и неговата красота?
Когато 20 години по-късно Микеланджело рисува и „Страшния съд“, обстановката в Рим е коренно различна, нестабилна и напрегната. Ренесансовит дух е подтиснат,
протестантството подклажда религиозни конфликти и драматизмът на времето намира отпечатък в новите фрески. Надига се цензура срещу прекалено разголените тела на изрисуваните сцени, геният обаче си отмъщава, като на голото тяло на най-големия си критик, церемониалмайстора на папата Биаджо Чазена, увива многозначително една захапала слабините му змия.
Разбира се че не можеш да останеш и гледаш колкото ти се иска всичко, да се запознаваш със всеки детайл, затова има книги, филми, библиотеки, но историята си я усетил на живо.
А най-неочакваното нещо е незабележимото почти кюмбенце от което възпроизвеждат пушека черен или бял, когато изгарят бюлетините от гласуването съответно влажна слама или катран с което се дава знак има или няма нов папа. ( не всичко може да се снима, както се досещате)
Триумфалната арка на Константин, същият, който бил казал „Сердика е моят Рим“. Осветена 315 г.
Като наблюдаваш този невероятен град-музей, в който на всяка крачка се сблъскваш с пластове история и артефакти от минало величие, за да не се вземеш на сериозно за голям познавач, хубаво е да добавиш и щипка самоирония. Не е възможно да погълнеш цялата тази култура. Просто трябва да я усетиш.
Преди да посетим Рим прозорливо гледах отново филма на „На Рим с любов“ на Уди Алън. Където той иронизира снобските демонстрации на прехласнати по отминало величие ценители, парадирайки с т.н.„озимандийска меланхолия“ . (понятието идва от един сонет на Пърси Биш Шели: „Озимандий“)
Странник непознат от край далечен ми разказа:
два огромни крака сред пустинята стърчат,
изваяни от камък. Във пясъка до тях,
напукан и полузарит, лежи на мъж ликът.
Усмивката на този лик, надменен и студен,
говори, че ваятелят добре е разгадал
човека — страстите му и до този ден
от камъка надничат: страсти на човек без жал.
„Аз Озимандий съм и цар съм над царете!
Делата мои всички със завист погледнете!“
— все още на пиедестала тез слова личат.
Но друго нищо няма. Покрай тая
развалина огромна голи пясъци мълчат,
самотни и безжизнени, се губят във безкрая.
(Превод Илия Люцканов)
Рим няма нищо общо с тази мрачна апокалиптична картина на всемирна скръб по минало величие. Рим е преживяване, което те дарява с живот, опреснява сетивата и възприятията, събужда жаждата да се радваш и откриваш връзките на миналото с настоящето, да изграждаш отношение към истински ценното.
Затова, както и във филма, не пропускайте живота по шумните улици, вкусната римска кухня и се радвайте на възможността да бъдете тук и сега за малко, отнасяйки със себе си завинаги част от този дух и вкус за живот.
Пък кой знае, можем един ден да си отворим очите и сетивата за връзките, които свързват нашата история и култура със същия този Рим, да усетим пластовете история, които ни заобикалят да заживеем в хармония с тях и да обикнем и ценим и себе си като нейни наследници.
