„Плач на ангел“ или урок по театър- разговор с Христо Мутафчиев и Стоян Радев по повод 50-ото представление на спектакъла

0
882

По повор 50-ото представление на „Плач на ангел“ творческият екип обяви  пресконференция за журналисти с обещание за новина. Малкото на брой ангажирани не с политика, а с култура колеги от медиит се събрахме на една маса в Клуба на актьора в Народния театър. „Новината ще е кажа на края“, каза Христо Мутафчиев, макар че вече беше изтекла по някоя телевизия, че на есен и актьорите ще надигнат глас срещу мизерното си заплащане. Накрая и те ще обявят протести. „Нека да дадат първо на лекарите, учителите, ние да сме последни“, каза Стоян Радев,  но актьорът за да съществува, не може да  живее и работи пълноценно трябва да има достойно заплащане. Защото, пандемията го показа, културата може да бъде и животоспасяваща в критични времена.
Затона иважното в тази среща беше, че  се превърна в задълбочен разговор за смисъла на труда на актьора, за ролята и мисията на театъра з  отстояването на принципите на свободата, на духовното и хуманността, а какво по-важно оттова?
Беше урок по театър.

Темата за свободата и нейната цена е основна за творчеството на Стефан Цанев. В  „Плач на ангел“ той отново търси нейните измерения.  Текстът сам по себе си изключително силен, чрез завлядяващото актьорско превъплъщение на Христо Мутафчиев и находчивото образно решение на режисьора се превръща във вълнуващ спектакъл, който влиза в общение със съвременната публика.

Защото и днес отново търсим отговор кои са границите на свободата и кога тя се превръща в своята противоположност. Искаме ли я наистина, защо често  предпочитаме пред нея сигурността и от какво зависи в края на краищата тя – от политическите, социалните и икономическите условия, или от личния ни избор?

Мъчителен е пътят да стигнеш до извода, че никой не ти е длъжен да ти  дарява със свобода. А и не дарената свобода е ценна. А само тази, която ти сам можеш да постигнеш. Тази, която е въпрос на личен морален избор.

Сложните философски въпроси са интерпретирани през съдбата на Райчо, доспатски  селянин, който излежава 19 години в затвора напълно невинен. А когато  излиза,  се оказва, че познатият му свят се е срутил и на негово място е дошла демокрацията. Или онова уродливо самозвано нейно подобие, изтъкано от повсеместна кражба и корупция, беззаконие, мутренски нрави, опустели, оглозгани къщи и села, рухнали църкви с избодени очи на иконите..

Спектакълът е всъщност една равносметка-изповед на едно без вина виновно поколение, един плач и вопъл по изгубената ни човешка душа.    https://obache.bg/18065/vinoven-sam-zasthoto-sam-nevinen/

Доколко обаче днешната публика разчита такива текстове, с какво играта на актьора и въображението на режисьора може да ги доближи до днешната публика?

Христо Мутафчиев:

-Публиката се промени поколенчески от много години насам. Дойде една публика, която въобще не е наясно какво се е случвало по времето на социализма и тя възприема по един свой си и съвсем различен начин това, което им разказвам. Защото те наистина не знаят за събитията, които са се случвали в живота, през който ние сме преминавли със Стоян. Но пък такава чиста публика, която идва на чисто, без знанията, тя идва за друго. Идва не за текста специало, идва да гледа театър и да се забавлява. Идва от любов към театъра повече, отколкото от любов към самия текст. Така че публиката поколенчески много се променя.
За мене е огромно удоволствие фактът, че чрез този моноспектакъл, след работата си със Стоян, аз започнах да гледам  по по-поразличен  начин на моноформата. Защото в моноформата започнах да намирам наслада от гледна точка на това, че усещейки дъха на публиката седнала дирекно срещу мен, не викам, не крещя, не изнасям гласа, не декламирам, няма декларативност в текста, а тескстът е споделен,  говоря така, както сега говоря с вас.  И в момента, в който споделям този текст, аз виждам и лицата, виждам и очите,  виждам кога публиката започва да плаче и и кога преминава във смях, или размисъл и после отново минава в друг плач, обратно в смях и това водене на публиката „за носа“ започва да ми доставя удоволстие .

Стоян Радев:

-Разбира се, когато говорим за забавление, имаме предвид широкия смисъл на тази дума, дълбочините на тази дума.  Именно един от големите теоретици на театъра, най-социално ангажираният театрален творец, Бертолт Брехт, говори  за театъра като за забавление. Най-вероятно имайки предвид това, че истините, които през нашето изкуство могат да стигнат до залата, минават по емоционални канали. В този смисъл ние забавляваме хората. Но ги забавляваме, както Христо каза и със сълзите, и със смеха, но  без нравоучителност .
Христо Мутафчиев:
-И без популизъм !

Стоян Радев:
-Ние много сме внимавали и ако трябва да изведем малко тайни, бяха пробвани различни подходи към този текст, върху който и други наши колеги бяха опитвали да работят и се е стигало до непреодолими до трудности. Защото текстът е сложен.

Христо Мутафчиев:
-Публицистика е, не е точно драматургия.

Стоян Радев:
-А Стефан Цанев държи на текста, знае всяка буква, всяка сричка, когато аз си позволих съвсем незабележима редакция за да го доближа малко повече до себе си и до Христо и му писах, че няма и да познае къде сме се намесили, след час ми върна текста наистина с броя на намалените срички казвайки ми, „не забравяй, аз съм преди всичко поет.“ Текстът като ритъм е в главата му, като ноти. Което означава, че не само добре познава това, което е написал, но колко не-случайно е то.
Не много лесно се разбрахе, защото това, което ние му предложихме, беше радикално различен подход.  Неговият текст е написан да се случи в реалистично правдоподобна посока. Ние му казахме, за да освободим всички енергии на този текст, би ли се съгласил на един условен ключ, в който героят се превръща в една малка кукла, над която застава актьора и започва това преливане от него към този малък предмет. Защото такива неща се изричат, героят се казва Райчо, но аз освен Райчо чувам  и теб, чувам и себе си, чувам и Христо, иска ми се да не вкарваме всичко това в Райчо и да убеждаваме публиката , че Христо е Райчо. Христо преди всичко е Стефан Цанев със цялото богатство на това, което иска да каже. А и някой би могъл да каже: “Чакай, чакай, едно момче от едно доспатско село, прекарало години в затвора, едва ли би се изразило така.“ Затова предлагаме едно голямо решение: да си кажем, думите на Райчо са тези, а това, което още искаме да кажем, ще го кажем, както Христо казва, направо на вас.

Христо когато говори от името на Райчо с някакъв там въображаем пазач, от името на майката, на бащата, на едно дете, на един прокурор, да говори куклата, но в същото това време Христо може да се изпъне и да каже на публиката:

Демокрацията е за интелигентни въвишени създания, които могат сами да се управляват. Но в природата те са малко. В природата преобладават простаците. А пък простакът демокрация не ще.

Това може да го каже актьорът, без да бъде Райчо. А след малко Райчо да каже пред затвора:

-Айде бе, отвори ми, искам да вляза в затвора, бе..“

Е, тази игра вече е Брехт.

Христо Мутафчиев:
-Но докато го репетирахме това представление, имаше един проблем. Репетираме на празна зала, Стоян в един момент след репетиция аз му казвам, Стояне, не мога да разбера защо към средата енергията ми започва да слиза надолу и пада. Против волята си падам надолу, изчезвам. Текстът става безмислен. И на другия ден Стоян дойде и ми каза: „Ще ти кажа защо падаш. Защото нямаш публика. Това представление се прави за публика, за да общуваш с публиката.“
Та малко по малко започнахме да каним, тоя, оня, един ден поканихме Стефан Цанев. Точно в пика на Ковида, и той каза, да ама трябва да е само за мен, защото лекарите му бяха забранили да се среща с хора. Дойде, влезе в залата, седна, аз започвам началото, в което казвам:  „За мен Стефан Цанев е един от най-големите драматурзи на съвременна България, драматург, поет и публицист“-  пред него, не че не мога, казвал съм го на маса но сега той ми е публика и оттам като  ми тръгна надолу и представлението за мене се получи вяло. От моя гледна точка. А Стефан след репетицията дойде в гримьорната, седна и каза: „ Христо, искам тоя текст да го изговаряш така, все едно ти си го писал“

Стоян Радев:
-Като си говорихме за поколения и за съвсем основателното недоверие, което по-младите изпитват към по-възрастните и обратното, позволявам си да кажа неща, които са интимна част от нашата работа. Година по-късно, за щастие публиката не просто   прие спектакъла,  представлението беше и отличено от колегите  и получи награди и Стефан беше номиниран и ми звънна и каза: „В цялата ми дълга история в театъра за пръв път се обаждам да му кажа на режисьора:  Прав си!  Прав беше. Харесвам ви, искаше ми се да ви вярвам, но имах известно предубеждение накъде ме водите.  И предприех риск, като приех такова преобръщане на това, което съм написал. Нне съм писал за игра с кукла и подобен вид общуване с публиката. Оказахте се прави.“

Дано учениците, които идват да сме запалили у тях желание и след това да попрочетат да потърсят още сведения за онова време. Този подход предполага. Тази забава, за която Брехт говори като казва „Аз искам да активизирам публиката през забава, през емоции, тази глава да започне да мисли, да търси и после да иска да променя този свят.“ -такава е била мечтата на Брехт. И аз много ясно виждах тази възможност така да навлезем в цялата дълбочина на текста, да извадим всичките му смисли, аромати и въобще потенции.
Но, както казва Христо, рискът е голям и докато не стане, докато не го видиш, че почва да живее, да не говорим, че в случая това става пред публика, която те гледа с маски, което е шокиращо преживяване. Веднъж дето трябва да прехвърлиш една бариера от сцената към залата, а там още една бариера и си казваш, ама какво стига до тези хора?

Христо Мутафчиев:
-Това беше много странно, защото сега, когато няма маски, аз наистина усещам дъха и знам къде да натисна, къде да кача, къде да пусна по-леко, за да ги усмихна  ръководейки ги по моя път, това го виждам. А тогава можех виждам само едни сълзи, които влизат в маската.

Стоян Радев:
-Но май че се разви едно ново сетиво. Сещам се за Бетовен, който само с някакво вътрешно ухо чува това, което създава, когато почнал да оглушава. И сега, като ме питат какво промени пандемията, казвам, май че отвори някакво трето око за нас.

Христо Мутафчиев:
-Аз мисля, че по-актуален текст от този в момента в българския театър няма. Защото дилемата какво е свободата, стои и днес. Защото най-висшето качество на свободата е правото ти на избор. Но и днес Райчо си задава същия въпрос: дали да остане вън, където е никой, където никой не го познава, защото 19 години е лежал в затвора и животът му е минал там и като излиза навън това, което вижда си казва: а, ама този свят не е моят, това е друг свят..  вижда решетки по вратите и прозорците и витрините, и че цялата държава се е превърнала в един голям затвор ….

 Стоян Радев:
-За мен много важно нещо, което трябва да бъде усетено е старецът, съкилийникът на Райчо-  неговото смирение и в крайна сметка неговото пътуване отвъд злободневието, защото пиесата от една страна много дърпа в болките на деня, в стотинките, в киселото мляко, в лекарствата, в лъжите, но има и едни звезди-станиолени,  залепени на тавана на килията и той казва- като погледна там всичко друго изчезва.
И аз смятам, че болестта на българското общество, а и на целия свят се сътои в това, че хората решиха, че политически могат да направят живота си по-добър и някак си с много страст се влиза в политическия дебат, огромни са изискванията ни към политиците,  надеждите които им възлагаме и човек забравя, че политиката отговаря за малка част оттова, което животът ни представлява. Да, човек е политическо животно, са казали античните гърци, но не само. И човек не бива да надценява политическата възможност. Да не се стига дотам и за несподелената любов да търси сметка на правителството.
Има една територия, която е чисто наша човешка отговорност и може би в най-важното ние сме сами.

Христо Мутафчиев:
 – Затова да гледаме по-често звездите.
(Нещо, на което май ниучи театъра. б.а.)
Христо Мутафчиев:
-Така че,  стигнахме до новината, която искам да съобщя. След като на 24-и май министърът на културата в 7-мо училище в което е учил заявил пред децата,  авторитетно и държавически, че без образование и без култура държавата ни няма да бъде истинска държава. Хубаво да го каже пред децата  популистки, ама да застане и пред хората, които се занимават с култура в България и да им го каже по същия начин, след което да направи всичко възможно при актуализацията на бюджета  да влязат средства в Министерството на културата, за да се увеличат заплатите на хората, работещи в сектор сценични изкуства. Така че началната стартова заплата да стане 1500 лв.  минимум. След разговор с него разбрах, че 100 милиона били влязли в Министерството. Но не са стигнали до хората. Кога ще стигнат? Като ги убие  инфрлацита цените на  на газа и парното?! И съм поставил условия, че ако не успее да привлече средства, началото на новия игрален сезон ще бъде съпроводено с различни форми театрални протести и акции в цялата страна. Защото от 30 години към културата няма абсолютно никакво отношение. А сме пренебрежително малко в този сектор. Става дума около 5-6000 човека, като прибавиш музикантите, да сме максимум 7000. Ако държавата не може да се погрижи за 7 000 човека с едно осезаемо увеличение, значи наистина няма смисъл. Казвам го, защото наистина хората изнемогват по места. Младите не искат да отидат да работят извън столицата за заплата 850 -900 лв., като си платят квартирата не им остава нищо. А едно нормално възнаграждение ще даде шанс на много млади хора да отидат и в извънстоличните театри да започнат кариерата си там, както са започнали кариерата си преди най-големите български актьори. Не забравяйне превиодите на Бургас, Пловдив Пазарджик, Смолян, Сливенския театър

Стоян Радев:
– Да припомним по време на пандемията, на локдауните – този много труден период за света, какво се оказа спасително? Хората  почнаха да казват: ние си пускаме филми, ние четем книги, музеите правят виртуални изложби, стана ясно какво е културата и защо е важна. Защото като слушам Христо, си казвам, чакай сега, кое в държавата ни е наред, та и ние да имаме очи да кажем: погрижете се за нашия сектор. Не, погрижете се първо за лекарите, после за учителите, айде ние да сме най-накрая.
Но точно пандемията показа, че изкуството е жизнена необходимост. Че културата може да играе животоспасяваща роля, пандемията буквализира това.

 

 

Коментари

comments