МОЖ: СЪБУДЕНИ СПОМЕНИ ОТ НЕВЕСЕЛИ  МИСЛИ

0
129

МОЖ. Така се наричаше на времето Международната организация на журналистите, със седалище Прага, в която членуваше и нашият Съюз  по времето на социализма. Международната организация отдавна не съществува, но в наследство е осталила във Варна  почивен дом, който още носи това име. Навремето то се произнасяше  благоговейно, защото   беше витрина на социализма. Флагманът  на комплекса от три сгради, върхово постижение на архитектурната социалистическо строителство, автор арх. Марков, е кацнал върху скала над морето и многозначително символично с днешна дата,  като кораб разперил платна, е отправил взор с надежда  към хоризонта.

Нозете на тази сграда, са обгърната от внушителна  ботаническа градина, в която се криеха другите постройки. Журналистическите съюзи от цял свят на братски и не само братски страни бяха садили този прекрасен парк.

Оцелели табели привличат внимание и до днес, назовавайки редките видове, които виреят тук:  ирански канадски кедри, лагерстремии, мимози, платани, и каквИ ли не екзотични видове. Има  кедрови горички, беседки места за отдих сред тях, розариум, закътани тревни площадки, тенис корт и волейболно игрище. Последните  потеглиха към морето при случилото се  преди години свлачище, което помете и съседната вила на Гяуров.
В центъра на този безценен имот, под естествения покрив  на два огромни чинара, се хранеха  щастливците, домогнали се да столуват и почиват в тези райски владения.
Защото се кандидатстваше през две години, а благословиятасе  даваше те ръководството на СБЖ.

Гвоздеят на целия този  разкош  беше барчето край морето: „При бай Яким”. След обилно похапване и раздумки на масата под чинарите , задължително се слизаше там.
Прекрасната градина  спускаше елегантно своите виещи се алеи и стълби от балчишки варовик  сред стени от  бамбук, папрат и японски вишни,към закътано морско барче на самия плаж, който беше самостоятелно и естествено оформен от краибрежните скали като малко изолирано заливче.  Вярно, каменист и не особено голям, но самостоятелен, с малко щастливо островче, населено с корморани, където Мирон Иванов, Васил Цонев и Петър Станчев вадеха миди за и ловяха сафрид за радост и забавление на плажуващите колеги.

Та там, при бай Яким, вечерните купони се развихряха в пълна сила. Пиеше се мастика, замезваха се чирози, а танците бяха до зори. Ако имаше луна и нощното къпане влизаше в репертоара.
С годините се появи и първата дискотека в недрата на ниската сграда.     Където се влизаше със специални  пропуски, а подрастващите поколения прилагахме неистови хитрости, да попаднем в тъмнината на нощния бар и да се приобщим към света на големите, пиещи коняк и вермут и танцуващи забранени танци: брейк, шейк , хали-гали, туист.
Цялата създадена малко изкуствено среда на соцблагополучие обаче  по някакъв начин издигаше бариера срещу реалността на  времето и по време на почивката сякаш падаха някои  бариери и хората общуваха по-свободно и искрено.

Спомням си 1968-ма. Юли. Две чехкинки си бяха разпънали палатка под балконите на т.нар. висок Дом №1или транзисторът. Та тези чехкинчета, незнайно как попадали в тези смутни времена, бяха опънали палатка именно тук. Шушукането за събитията в Чехия и напрежението, което виташе във въздуха, ние –  децата, не можехме да си го обясним Сега ми изглежда сюрреалистична гледката на двете палатки под балконите на този символ  на развития социализъм.
Дойдоха времена, в които в МОЖ някак си по-свободно можеха да се носят западни дрешки – чарлстони, дънки, вееха се дълги поли и разголени рокли. Музиката в бара и на дансинга ставаше все по-западняшка.В почти тъмния бар на ниски масички и столчета сред пробляскващи неонови лампички , като сред декор на Богомил Райнов, се чуваше френска и английска реч. Какво ли знаят стените на бара?
На светло,   под чинарите и на плажа, журналистите общуваха открито и си позволяваха в шеги и закачки да пародират системата и недъзите й.  Крилатите реплики на Мирон Иванов и Васил Цонев се повтараха дни наред   както и разказите за техните театрални  двубои, в които мереха сили по хумор и мъжкарство. Към тях се присъединяваха и други. Екцентричната фигура на третият Цонев – Иван, пристигнал от Австралия с бял мерцедес, придаваше ферлиниевски оттенък на сценичния мизансцен.
Спомням си Богомил Нонев и прекрасната му екстравагантна съпруга, шегите, мидите, които се печеха на тенекия на плажа следобед..
Младите журналисти се мъчеха да се присламчат към тези, разгръщащи се дни наред и обрастващи с пикантни  допълнения  сюжети, които превръщаха цялото прекарване в еди общ разказ. Той се доразвиваше   впоследствие цяла година до следващото лято в Клуба на журналистите,  друга несъществуваща вече територия за по-свободно говорене   в  София.
МОЖ вече не съществува.Тази година, като връщане в миналото, срещнах под чинара сина на четвъртия Генерален секретар на международната организация Иржи Кубка , журналистът Петер Кубка и неговата съпруга Радка. Те идвали всяко лято тук, да се захранват със спомените. Той е бил и дългогодишен представител на чешкото радио и телевизия в София и българският му език е перфектен. Ето какво прочетох за бащата на Петер, Иржи Кубка,  от  Костадин Иванов, в потвърждение на факта, че МОЖ донкъде осигуряваше територия на назависимост и глътка свобода за журналистическото братство.
:„Специално за МОЖ подозренията, че дейността й се финансира от Москва не бяха верни. Четвърт век неин генерален секретар е бил чехът Иржи Кубка. Той беше изградил истинска икономическа империя, която финансираше професионалната и материалната подкрепа на гилдията. Находчив и предприемчив, Кубка и екипа ми бяха създали десетки предприятия – като се почне от фабрика за картонени подложки за чаши бира и се свърши с детайли за оборудване на космически кораби.   МОЖ не зависеше от рублите на Москва, а това бе залог и за друг вид независимост. Помня такъв случай: президентът на МОЖ, финландският професор Каарле Норденстренг, пристига за съвещание на Секретариата и за да ни убеди, че трябва да приемем някакво решение, подхвърля, че на път за Прага е бил в Москва и от там му казали… Колегата Мазен Хюсеини, палестинец, го сряза на часа: “Kaarle this time is over” – „Каарле това време отмина” /т.е. когато указанията са идвали от Москва/.
http://www.nabore.bg/statia/mejdunarodnata-organizacia-na-jurnalistite-2736-14

Та Петер Кубка  ми каза, че имотите на чешкия съюз на журналистите са разпродадени и е хубаво, че ние още пазим нашите. Само че, как?
Имотът принадлежи на  СБЖ. Цялото това богатство, слава богу,има го още. ОБАЧЕ, не може да се поддържа. Творческите организации не се издържат от държавата. Членският внос не стига. Години наред се управлява неефективно, наемат се фирми, които да стопанисват имота, но сградите стават все по-неизползваеми.”Транзисторът” година след година, заприлича на зловещ призрак, с изпочупени прозорци,  опасно проскърцващи асансьори, течащи тръби, олющени стени, прогнила дограма…един по един етажите започнаха да се предават. Малкият Дом №1 беше козметично ремонтиран  криво ляво, но заприлича на занемарен гимназиален лагер и можеше да привлече единствено неориентирани юношески групи от Вологда или Владивосток. Което и стана.
Кой и как е виновен за всичко това? Години наред се водят дела да се изясни въпросът защо и как се е стигнало до тук. Съмненията за лош контрол, злоупотреби и измами остават.
Това лято уважаваната от мен прекрасна поетеса  Рада Александрова, описа във Фейсбук своето разочарование от плачевното състояние, немарата, запуснатостта, които заварила в МОЖ . Да, констатациите са плачевни. Но какво да се прави?

Какво да бъде бъдещето на този безценен имот? Съюзните членове би трябвало да кажат своя глас и то не само изпратените на предстоящото през октомври Общо събрание. То ще   решава как да се спасява имотът. Защо това не се е случило досега, е друг въпрос.Сега се предлага да се закърпи положението, като се  продаде парче от имота в Банкя. Има ли друго решение, не е ли това пътят към закриването на Съюза? Парче по парче докато накрая работите опрат до сградата на „Граф Игнатиев”.

Не е ли време колегиалната общност ще се събуди от дълбоката кома, в която е изпаднала, защото, както сподели под чинара една колега от комерсиална медия,   : „Хората в нюз-руума вече  не си казват дори „Добър ден.”  Не е ли време журналистите да припознаят отново Съюза и съюзните бази  като свои, за които носят отговорност, защото там  журналистите се познават, спорят,  приказват, обсъждат, но най-вече уважават труда си и се самозахранват с присъщата на професията етика и морал.

Коментари

comments