„Години на разцвет и творческо разкрепостяване“
Третият том от забележителния многотомен изследователски труд на проф. Александър Грозев: „Киното в България“, е вече на лице. За него професорът казва, че това е най-силният период на българското кино: 70-те години на 20-и век, когато благодарение на професионалните усилия на поколение талантливи кинодейци, киното ни успява да пребори догматизма и да създаде филми, които и до днес вълнуват публиката. На представянето в кино Одеон залата събра и част от героите на книгата, личности като акад Людмил Стайков, проф.Георги Дюлгеров, Керан Коларов и много други, а за изследонвателския ѝ принос към културната ни история говори кинокритикът Божидар Манов.
„Книгите по история, издавани в цялото си многообразие навсякъде по света, могат да се категоризират в три основни групи. Едната от тях е, да речем, 
енциклопедични книги, които имат справочен характер, у нас имаше подобен тритомник: „В света на киното“, книги, които наблягат на фактологията -имена, дати, заглавия, без да се ангажират с анализ и критически оценки. Втора категория книги за история на киното са, да ги наречем условно, от академичния сектор. Това са задълбочени сериозни изследвания на различни отрязъци, като исторически периоди или като териториална и национална принадлежност, или вид жанрово-стилистична школа. Същественото е, че подобен вид академични изследвания се пишат обикновено от авторски колектив. И третата категория книги, свързани с историята на киното, са авторските книги. Тези, зад които стои един автор, който обикновено е посветил живота, професията, свободното си време, интелектуалния си капацитет и всичко, което носи като потенциал във себе си, на идеята да направи своята история. Тоест, тези авторски изследвания носят неговия личен поглед, обобщения и анализи както и ангажимента за достоверността на тези изследвания. У нас подобен труд започна проф. Тодор Андрейков, той не успя да стигне до пълния обем на своето изследване. И ето, че трудът на проф. Александър Грозев „Киното в България“ носи този отпечатък на авторския стил, почерк ангажимент, отговорност, анализи и конкретни разсъждения. Първият том, само припомням, започна хронологията от края на 19-и век-1907-а година, до 1956-а, сещате се защо. Този период се характеризира с една много по-скромна художествено творческа енергия до извесна степен поради неговата собствена дефиниция-период на полулюбителско кино. Докато във във втория том от 1956-а до 1969-а, вече става дума за една индустриализация на филмовото изкуство, със създаването на материално-техническата база, със създаването на всички останали сегменти- на разпространението, на образованието и това е процес, който вече има други измерения.
И ето сега третият том е за периода на 70-те години.От 1970-а до 1980-а. Десетилетието е ясно очертано. Става дума за нещо, което е много отчетливо дефинирано и анализирано в основната авторска студия: Години на на разцвет и творческо разкрепостяване“. Без съмнение, знае се, че това е най-силното десетилетие на българското кино. А защо е така, авторът обяснява в една много сериозна аналитична студия от 155 страници голям формат. Това не е някаква етюдна игра, която маркира основни жалони в развитието на десетилетието. Това е задълбочено изследване на политико-социалната ситуация, на икономическия статус на българското кино, на авторското рзнообразяване, на освобождаването от някои, очевидно вече нетърпими за този период догми и наложени матрици. И всичко това в комбинация и съчетаване с едно много талантливо поколение.
Държа да подчертая, че тук погледът на автора е абсолютно достоверен, освободен от догми и клишета, аналитично разгърнат с конкретни и аргументирани разсъждения и анализи, подкрепени с безспорни факти от документацията на преиода: какво се е случило на Първия конгрес на Културата, на Третия конгрес, какво се е случило при смяната на ръководството на Националната кинематография, как са въведени отново онези автори, които преди това са били низвергнати и как връщането им е дало разцвет на техния талант.
Тази студия трябва да се чете сериозно и задълбочено, за да може макар и с малко по-късна дата днес да се освети този преиод за всеки истински заинтересован от историята на българсото кино. Това е едно изключително продуктивно и плодотворно десетилетие.
Време, в което автори от различни поколения, възрасти, с различни стилистически интереси, са оставили своя бляскав отпечатък в най-доброто десетилетие на българското кино. Времето, когато след 50-те и 60-те години -периодът на догматично управление, се усеща друг вятър,отваряне на прозореца за чист въздух.
Един друг автор, Георги Мишев например, който е в тази книга, разказва в една от мемоарните си книги „Мир на страха ни“ с иронията и чувството за хумор, която притежава, за идването в Кинематографията на новияѝ ръководител Павел Писарев. Общо събрание, заповед по гарнизона, обявена е среща с новия гендиректор. „ Явно ще ни набива канчето“, пише Мишев. Започва Писарев и казва: „Набижава конгресът на Партията. Искам от вас да направите два много силни партийни филма. „Това си го знаем“, мислим си ние. Но той след малка интонационна пауза продължава: „И също да направите два много силни антипартийни филма да ги пращате по фестивали.“ Тази игра по острието на бръснача е практикувана многократно с различни нюанси и различен успех.
Това е сърцевината на книгата на проф. Грозев, „Киното в България“ том 3.
Трябва да се добави, че освен тази сериозна студия в книгата има един пакет от 22 портрета на най-важните автори от периода: режисьори, сценаристи актьори, оператори, не са пропуснати някои от най-важните автори на документалното кино като Христо Ковачев и Юли Стоянов, Анри Кулев, като автор и от анимацията.
Следващият 4-и том вероятно ще прекрачи в 80-те години и може би, до промяната на собствеността и появата на частното филмово продуцентство, а след това идва новият век, 30-те години, които сега ги живеем.“
Александър Грозев:
„Тази книга ми коства много години занимания. Междувременно четвъртият том вече се печата, така че ще ви изненадам след някой и друг месец с още една такава тухла към другите три, за да можете, ако не друго, с тях да си подпирате четирите крака на клатещите се масички. (смее се).
Четвъртият том е посветен на българското кино до момента, до който то умира де факто. Защото за мен граничната година: 91-92-а, е краят на българското кино или поне на това кино, което е затворено в страниците на тези томове. Това е киното, което обичам. За щастие една голяма част от живота ми премина в събитията, сред хората, които описвам и това ми достави голямо удоволствие, защото винаги съм си спомнял с хубави чувства за филмите, които са ме възхищавали и въодушевлявали. Има и такива, които не съм харесвал. Но това е въпрос на личен избор, защото смятам, че когато се пише една история за киното, тя трябва да бъде свързана с развитието на самия процес. Да се търсят онези моменти, които движат процеса и които го забавят и, разбира се, хората, които го тласкат напред. Слава богу в залата присъстват хора, които изнесоха най-доброто от българското кино от 70-те години. Радвам се, че те имат все още сили и се надявам, че ще ни зарадват с нови филми, защото това е национално богатство. В България обикновено ценим златните момичета, и недотам „златните“ футболисти, докато към хората на киното се отнасяме с надсмешка. Кинаджиите“. Ддори в нашите среди така се говори и пише, с едно пренебрежение, каквото е било и в началото на 20-и век. Не, колегите не ка „кинаджии“, те творят изкуство и се надявам младите, които сега поемат щафетата, да увелиачат това художествено богатство. И да запишат също имената си в това, което наричаме културна история на страната.“
Проф. Александър Грозев, верен ва своя нрав да фокусира общественото внимание върху значими проблеми и теми свързани с отстояването на културните ценности, да не забравяме кампанията за запазване на Първото кино у нас-Модерен театър, на която той бе инициатор и двигател, и сега отправи апел за подкрепа на Българската национална филмотека. Отправяйки специалните си благодарности към нейния директор, Антония Ковачева за оказаното му съдействие,Александър Грозев изрази тревогата си, че тези съкровища, които съхранява Филмотеката, могат и да изчезнат безвъзвратно във времето, защото според него никой от заинтересованите държавни институции не проявява интерес и не полага грижи за съхранването на това безценно богатство. И отправи предложение филмовите дейци да се обединят в едно възвание за превръщането на Филмотеката във един съвременен национален отговорен културен институт.
И тук уместен беше афоризмът на Бернардо Бертолучи, който Божидар Манов цитира за финал: „Италианското кино има голямо бъдеще зад гърба си“ .
Българското също.
