ЖИВОТЪТ КАТО ПРОПУСНАТА ВЪЗМОЖНОСТ

0
606

„Последната лента на Крап“ по Самюъл Бекет.
Юбилеен спектакъл на Вельо Горанов , режисьор Борис Радев.
Сдружение Театър Сълза и Смях“
В търсене на театъра, който не дава отговори, а задава въпроси

Има и такива спектакли. Които не са предназначени да предизвикат първосигнални емоции и безобиден смях. Спектакли, които стъписват, объркват, разсмиват и разплакват едновременно. Но най-вече те принуждават да се замислиш. Както за абсурдността на човешкото битие в което, както казва Бекет: „Няма нищо по забавно от нещастието“, така и за смисъла на собствения ти живот, за човешкото в тебе самия.

„Когато четох пиесата се заливах от смях.“ –казва режисьорът Борис Радев -„Героят притежаваше само спомените, записани на лента. Той беше самотен, отчаян до безнадеждност. Той беше изгубен в педантичното преследване на несъщественото. Той беше един провален особняк, неспиращ да търси „онзи щастлив миг“ за който си е струвало да живее.“
И смешно и тъжно е връщането на лентата на преживяното в търсене на онзи миг щастие, който би ти обяснил защо си живял. Звучи абсурдно един единствен миг да носи смисъла на цял един живот, както и сред многото ленти, съхраняващи спомени, да откриеш единствената: „3-а лента , пети запис. Ръката ти върху моето тяло.“ Щрак. И толкоз. Отлетяло е безвъзвратно най-интимното и най-важното, без да разбереш: възможността за любов и смисъл. Миг-неразпознат и непостижим, защото го оценяваш, когато върху тебе се стовари целият абсурд на останалия живот.
Всички ние се губим в подробностите. Всички ние подминаваме, отлагаме и се разминаваме със себе си. Спектакълът подсказва, че колкото и абсурден да е опитът да възкресиш и уловиш изтървания миг щастие, си струва усилието. Защото може би в това е смисълът?
Всеки сам ще трябва да открие в картотеката на своята кутия на паметта, кой запис е съхранил най-важното и в какво се състои щастието. А ролята на театъра е тъкмо в това, да подскаже възможни отговори. Няма да коментираме режисурата или актьорското изпълнение-да го правят критиците.Макар че няма да пропуснем да се възхитим на енергията, пластичността и изобретателността в търсене на изразните средства на Вельо Горанов.
Ще кажем  обаче, че самият подбор на текста е постигната цел. Да ни извади от безсмисления поток на времето и ни отправи към същината. Насаме със себе си. Защото е време е да се срещаме с по-сложни текстове и автори, тъй като животът ни има нужда от повече смислови интерпретации и по-сложни пътища за разбиране.


В търсене на театъра, който не дава отговори, а задава въпроси
„Последната лента на Крап“ по Самюъл Бекет. Юбилеен спектакъл на Вельо Горанов , режисьор Борис Радев.
Сдружение Театър Сълза и Смях“
Има и такива спектакли. Които не са предназначени да предизвикат първосигнални емоции и безобиден смях. Спектакли, които стъписват, объркват, разсмиват и разплакват. Но най-вече те принуждават да се замислиш. Както за абсурдността на човешкото битие в което, както казва Бекет: „Няма нищо по забавно от нещастието“, така и за смисъла на собствения ти живот, за човешкото в тебе самия.
„Когато четох пиесата се заливах от смях.“ –казва режисьорът Борис Радев -„Героят притежаваше само спомените, записани на лента. Той беше самотен, отчаян до безнадеждност. Той беше изгубен в педантичното преследване на несъщественото. Той беше един провален особняк, неспиращ да търси „онзи щастлив миг“ за който си е струвало да живее.“
И смешно и тъжно е връщането на лентата на преживяното в търсене на онзи миг щастие, който би ти обяснил защо си живял. Звучи абсурдно един единствен миг да носи смисъла на цял един живот, както и сред многото ленти, съхраняващи спомени, да откриеш единствената: „3-а лента , пети запис. Ръката ти върху моето тяло.“ Щрак. И толкоз. Отлетяло е безвъзвратно най-интимното и най-важното, без да разбереш: възможността за любов и смисъл. Миг-неразпознат и непостижим, защото го оценяваш, когато върху тебе се стовари целият абсурд на останалия живот.
Всички ние се губим в подробностите. Всички ние подминаваме, отлагаме и се разминаваме със себе си. Спектакълът подсказва, че колкото и абсурден да е опитът да възкресиш и уловиш изтървания миг щастие, си струва усилието. Защото може би в това е смисъла?
Всеки сам ще трябва да открие в картотеката на своята кутия на паметта, кой запис е съхранил най-важното и в какво се състои щастието. А ролята на театъра е тъкмо в това, да подскаже възможни отговори. Няма да коментираме режисурата или актьорското изпълнение-да го правят критиците.Макар че няма да пропуснем да се възхитим на енергията, пластичността и изобретателността в търсене на изразните средства на Вельо Горанов.
Ще кажем обаче, че самият подбор на текста е постигната цел. Да ни извади от безсмисления поток на времето и ни отправи към същината. Насаме със себе си. Защото е време е да се срещаме с по-сложни текстове и автори, тъй като животът ни има нужда от повече смислови интерпретации и по-сложни пътища за разбиране.

Коментари

comments