Отвъд видимото. Федя Филкова в спомени и поезия

0
1627

Фрагменти от литературния салон на Румяна Таслакова, посветен на Федя Филкова, с участието на Мирела Иванова, Теодора Димова, Вяра Табакова

В този огрубял свръх прагматичен свят в който живеем, изтъкан от несъгласия, противопоставяния, агресия и омрази, да попаднеш в среда, изпълнена с чиста поезия, човешка и творческа съпричастност, е истинско щастие.
Поредният салон на Румяна Таслакова илюстрира каква потребност имаме от такива острови на спасението. Румяна Таслакова умее да ги създава, така че и изборът на Федя Филкова съвсем не бе случаен.

Поетесата, която Александър Геров нарича „българската Емили Дикенсън“,  не е от най-шумно известните. Напротив. Но е странно, как след като си отиде от нас, сред поетичните и литературните среди има нарастваща потребност да се говори за нея, да се чете поезията ѝ, сякаш от тези кратки изящнно изваяни стихове както и от припомнянето за нейното натрапчиво, но достойно присъствие в култрния ни живот, ще си набавим така необходимата ни днес добротворна енергия и морална чистота. Потребноста да знаем повече за нея е особено значима за тези, които не сме я познавали от близо, защото и едно нейно стихотворение да чуеш, ти се иска да разгадаеш света на твореца, който може да превръща повседневното в такава чиста искряща поезия. Само хора с тънка душевност и морална чувствителност могат да разчетат този свят. Румяна Таслакова бе поканила именно Мирела Иванова и Теодора Димова, които са познавали Федя Филкова и от близо, за да могат да доближат представата ни до истинската ѝ, неподправена същност.

А интелигентното и проникновено изпълнение на стиховете от прекрасната актриса  Вяра Табакова, отключи неповторима емоционална атмосфера, в която неизказаното и неизреченото стана видимо.

На Димитър Казаков- Нерон

Сърцевината на разполовената ябълка
е като всяка друга сърцевина –
невидима.
Можеш ли да нарисуваш нещо,
което е невидимо?
– Мога – казва той, –
но първо ще изям ябълката.

2.
Сърцевината на разполовената ябълка
привлича като утроба –
жената до него леко потръпва.
– Само ще те нарисувам – казва той,
и се разсмива във всички цветове на палитрата.

 

Мирела Иванова:
-Познавам  Федя наистина от ученическите си години, както и през годините на приливи и толиви, като някакъв своеобразен пулс в различни ситуации, в различни контексти и в различни приятелски и социални роли дори. Може би истински близки станахме, когато ни поканиха на една зимна Аплония, където имаше безумна проява- събрани млади поети и млади композитори, водени от Лиляна Стефанова. Ние с Федя бяхме в групата на младите поети, живеехме в една стая и изключително забавно прекарвахме през цялото това време. Който е бил там си спомня, че това беше един своеобразен остров, населен с артисти и ченгета, там се отпушваха всички клапани, едни говореха, други донасяха, но атмосферата беше прекрасна. Ще кажа, че на тази зимна Аполония, двама млади и хубави мъже бяха изключително влюбени във Федя. Буквално се бореха за сърцето ѝ. Но тя с харатерния си аристократизъм, се отнасяше със смях, наблюдавайки тази битка между елените.
Били сме близки и в други ситуации, живели сме заедно в хотелски стаи, пътували сме заедно по литературни дела и винаги съм се възхищавала от това, колко посветен човек беше тя. Тя беше посветена от край до край на Николай Кънчев. Беше посветена от край до край на поезията. Когато започна да работи в Президентството, а след това и във Виена, сякаш изключи другите шалтери и се посвети на работата си на дипломат. Всички австрийци и немци бяха изумени и не можеха да скрият възторга си от Федя Филкова. Във Виена я познаваха като еди блестящ преводач, в Берлин също беше омагьосала всички. У нея имаше тая всеотдайност и красота в отношенията и едновременно с това умение за зпазване на много точна дистанция. Федя винаги умееше да спазва най-точната дистанция включително и в приятелството. Казвам го с огромен респект. Тоест, тя умееше да бъде на мястото си да тежи на мястото си, което и да беше това място.
Още когато завърших университета и се върнах в София, ме срещна един известен много  авторитетен германист и ме попита: „Мирела, какво мислиш за стиховете на Федя Филкова? Те са чупливи, красиви, крехки, като китайски порцелан.“ Тогава разбрах, че и той е бил влюбен във Федя. (смее се)
А самата Федя много обичаше да се смее, да се самоиронизира, беше страхотен човек. Обичаше много белия цвят. И белият цвят просто много ѝ отиваше, сякаш беше нейна същност, защото тя беше много чист, много честен, с болезнено чувство за честност човек. Много препатил, също.
И друг такъв спомен, който винаги ме прогаря, когато беше прочела досието си и беше видяла как най-близките ѝ приятели и най-близката ѝ приятелка са писали доноси срещу нея, беше много огорчена. И среща един от тези доносници на някакво литературно събитие и му кима за поздрав. И полудява. Тръгва си и ми казва: „Вместо да го зашлевя, аз му кимнах“. Толкова болезнено преживяваше това предателство.
Но все пак не направи това, което други правят- дописване на биографии, биене в гърдите, показване на раните. Всичко овладя с едно невероятно достойнство и достолепие, каквото тя притежаваше. Някакъв своеобразен аристократизъм. Описа тези неща само, доколкото се отнасяха до литературата. Не влезе в саморазправи. Тази нейна достолепна сдържаност наистина беше впечатлваща.
И накрая ще кажа, че това, което Федя създаде- Поетичният Никулден,  също беше едно уникално явление. Много сила и обич към поезията се изисква, за да създадеш едно такова събитие. За него тя купуваше сама всички книги. Имам такъв спомен- купува тя книги от „Книжици“  и ако е хубаво такова есенно времето, сядаме  в градинката (Кристал) в двата края на една пейка, разменяме си книгите и ги четем.

Понякога си мисля, че тя беше самата поезия!

История

Напълно осветени само
са славата, богатството, порокът.
На тъмно разцъфтяват скрити
тъй редките цветя на чесността.
С безсъние белязани сме всички.
Многоока луната ни презследва в пропастта.
Свидетели ще има ли
След толкова преситени и мъртви
Лавината на спомена от земетръс се кърти

Теодора Димова

-Да започна оттам, откъдето Мирела свърши, въпреки че няма да мога да го опиша така проникновено като нея, но някак си ако мога да го синтезирам като образ, като  усещане за Федя, е като  за същество от друг свят. Съвсем не приличаше на човек от нашия свят. С тази взискателност и самовзискателност, с пословичната си честност, със своята откритост. С непоносимостта си към липсата на морал. Беше като сърна в този враждебен свят. Усещаше, знаеше своята чупливост, а от друга страна, като че ли именно заради тая своя чупливост беше силна. Със силата на безсилните. Много, много особен и незаменим човек беше. И наистина, колкото повече време минава, толкова повече се усеща нейната липса. Всъщност, така е с всеки любим човек, когото губим. Първото време след смъртта е някак си стрес и след това скръбта започва бавно ежедневно да работи. И да дълбае. Това отсъствие, което с нищо не може да се замени. Ние тепърва ще оценяваме според мен поезията ѝ, защото тя наистина е на много високо ниво. И най-странното за Федя беше това, че една такава голяма поетеса, а тя имаше съзнание, че е много добра поетеса, винаги заставаше зад Николай Кънчев. Винаги той беше фокусът. Винаги  в неговата сянка, никога не е поискала да се самоизтъкне с нищо пред него. Много необичайно поведение, като че ли някакси беше преглътнала егото си. А знаем, че с възрастта егото се разраства все повече завземайки все повече територии.

Ние бяхме заедно на това литертурно събитие, на което тя беше потресена, защото беше кимнала на доносника. И наистина, не съм виждала толкова разстроен вътрешно човек. Като че ли някакви пластове се бяха разместили във нея. В крайна сметка нищо лошо не беше направила, просто възпитано е, рефлекс е, да кимнеш на някого, когото познаваш. А те са били близки.
Имам чувството, че загубата на Николай толкова дълбоко я подтисна, сякаш някаква ампутация беше извършена в душата ѝ. И някак си тя не искаше много да живее. Разбира се, не го показваше, но като че ли жилото на живота, солта на живота, бяха пресекнали за нея. И без да го натрапва, без да го изнася на преден план.

И отново изпълнението на Вяра Табакова на силния текст на Митко Новков: „Федя изящната“, засили емоционалния градус на вечерта.

„Обладана от любов към  възвишеното и преданост към истинското, изящна като порцеланова статуетка…това  докрай и изцяло е Федя. Винаги много повече от битовото, от обикновеното от всекидневното, всякога, когато може отвъд в други селения, в други пространства, в други времена...“

Митко Василев изрази общата благодарност към Румяна Таслакова, че ни събра за да си спомним Федя Филкова, още повече, че Салонът се случва в навечерието на Поетичния Никулден. „Ние ще я помним, защото тя беше човек в истинския смисъл на думата и смятам, че каквото и да кажем за нея, ще бъде недостатъчно. Рядко човек има възможност да се докосне до такива светли личности.“

Коментари

comments