КЪДЕ Е ЙОСИФ ХЕРБСТ НА БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА?

0
570

Йосиф Хербст няма паметник. Няма издадени събрани съчинения. Няма музей и фондация на неговото име. Честването на 140 годишнина от рождението му се проведе скромно тези дни в читалище „Емил Шекерджийски“, без много медиен шум.


Вярно, СБЖ е учредил  награда на негово име, която тази година заслужено получи Велислава Дърева за „Талантът да бъдеш свободен“ – сборник, с най- ярките текстове на публициста. И с прекрасен авторски предговор, който сам по себе си е оценка за състоянието на днешната журналистика, неприхванала от маята на оногова,“непоправимия“ – от категорията „особено опасен“ за властта. Защото е убеден, че „ако бях поправим, отдавна щяха да ми поправят характера и да го сломят“ и защото професионалното му кредо се заключава в кратката и ехтяща като камшик за самобичуване фраза: „Да бях премълчал, бих се опозорил“ .
И ако още свенливо поставяме името му в пантеона на българската журналистика, то е защото и днес в професията неговите антигерои – шарлагановци и хлестаковци, са повече от честните и неподкупните.
Затова и все още го търсим, без да искаме искаме да го намерим. Да откроим подобаващо истинското му място и роля в историята на българската журналистика.
А може би все още не можем и да си го обясним?
При споменаване на името му първо въображението ми изплува почти сюрреалистичен кадър: на вратата току що са потропали и чакат да го приберат дебеловратите и вмирисани на пот и кръв полицейски сатрапи. На бюрото е последната му излязла публикация „Сатанинско злодеяние“ за атентата в „Св. Крал“. Той бавно се облича, слага бяла жилетка , копринен шал и кърпичка в джоба и тръгва… към илиенските ями, пълни с трупове, или накъде – никой не знае.
С въпроса„Къде е моят съпруг“ – красавицата Виола Каравелова, ще раздира дълго след това пространството без отговор. Самата тя ще се превърне във въпрос – обвинение, бродейки по улиците на София, забола на роклята си портрета на Йосиф.
Наистина ли е съществувал? Или е плод на неистова надежда, че България и българите не са обречени на самоунищожение, не са обречени да бъдат погълнати от „тъмните сили“, с които той до последно се бори с перо? Как изобщо се е пръкнал по тези земи той, роденият в богаташкото семейство на директора на баронхиршовите железници, възпитан и обучен европеец? Как чуждоезичникът става най-ревностният защитник на българската кауза, като се посвещава да служи единствено и само на Негово Величество българския език и Негово величество Българския Народ? Как сменя мечтаната кариера във войската – офицер в две войни и с орден, връчен му лично от Франц Йосиф, със сражения на полето на най-неравната битка – тази, за свободното слово? Издава “Дневник“ , „Време“, „АБВ, „Вик на свободни хора“, „Ек утринен“, “Ек вечерен“, „Днес“, кореспондира на „Ди Цайт“, “Дейли мейл“, „Ное фрайе пресе“ – превръща се в нещо като институция: журналистът, на когото в чужбина вярват повече, отколкото на БТА. Става и първият председател на Съюза на българските журналисти.
Неговите убеждения за това кой е може да носи името журналист и до ден днешен би трябвало да да служат като своеобразен катехезис за всеки, избрал професията като призвание:
„На никоя партия в угода, на никоя партия-напук“.
„Вестникарят трябва да притежава обширно образование, леко перо и нерви, като гемиджийски въжета, освен това вестникарски инстинкт.“
„Безпристрастен, хеле пък безстрастен журналист е журналистически евнух.“
„Вестникар, който непрекъснато е на лов за интервюта, си е преместил умът в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли“
Изумително е наистина, как в следосвобожденска България, в мрачното време на братоубийствени войни, на политически убийства, на безскрупулен цинизъм – време, когато терорът е почти всекидневие, време, в което сякаш е разтворила двери преизподнята, за да бълва ужаси и страх, възникват личности от порядъка на Йосиф Хербст. Вероятно като инстинкт за самосъхранение на една нация, и неистов глад за култура, за наваксване на векове изостаналост се появяват те: Гео Милев, Стоян Михайловски, д-р Кръстев, Антон Страшимиров, Христо Ясенов…за да будят съвестите и рушат спокойствието на политическите мамелюци и тартюфи, на демокретените и сатрапите на народа, „които го клаха така, както турчин не го е клал“ , за да отварят очите и душите за светлината и доброто..Тези хора не влизат в сметките на новоизлюпилите се от тъмнината на безпросветата новобогаташи управници, на тези, които търгуват с лекарствата на тифозните и болните, трупат печалби от храната, предназначени за фронта … Затова и влизат в черните списъци. С резолюция „особено опасни“. Затова и ги избиват един по един. Перверзно цинично, с въже откъм гърба. С въжето , с което после завързват чувалите, с които ги захвърлят в незнайни ями.
Още страним от истината за тези времена, още робуваме на двузначните коментари , с което се лишаваме възможността да се сдобием с истинската мярка за качество в професията.
Затова все още не сме го открили в себе си и припознали.
Все още го търсим, без да го намираме и без да даваме  възможност да просвети и пречисти душите ни.

Коментари

comments