Няма да крия, посегнах с известен скептицизъм, към книгата на Михаела Манасиева. Подведена вероятно от напоследък никнещите като гъби книжки на млади и не само светски дами, които уж разказват истории, а правят пиар на собствените с личности. Да не говорим за начина, по който в Ютюб шестват безброй видеоклипчета, в които кои ли не разходил се до Бари, Неапол, Соренто, Рим, Флоренция най-вече Милано, се показва опитвайки се да каже нещо за мястото, на което е попаднал. Няма лошо. Българинът вече може да пътува и се е юрнал по света. По последни данни на ден 6000 души! се записват за екскурзии в чужбина. Италия като дестинация е сред първенците. Каква е мотивацията им, да отидат на едно или друго място? Дали просто е мода, или е новооткрита страст да разбереш света извън себе си, да опознаеш различна култура, да научиш повече за начина на живот на другите, с други думи да отключиш пространства за разширяване на собственото си въображение. Но като човек влюбен в Италия, който гледа да не пропусне било книга от италиански автор или книга за страната, се подадох на добрата реклама на издателството, посетих представянето и си купих да я прочета.
И останах приятно изненадана че книгата не преповтаря познатите клишета за стандартни туристически обекти, а по някакъв начин през личния разказ и на базата на конкретни любопитни и вълнуващи събития и факти, дава възможност да се осмисли в дълбочина една вековечна култура през съвременния начин на живот.
И се предадох на очарованието на този различен подход. На любопитството и ангажираността на една млада авторка, която се интересува от предимно от съвремието, но откриваща същинските белези на една невероятна култура, по начин, чрез който успява да осмисли ценностите, които характеризират една нация преминали през ситото на времето.
Разказът ѝ е емоционално заразителен, защото е продиктуван от желанието да вникне и в най-малкия детайл, в малкото да открие голямото. Завршила италианска филология, живяла и учила в Италия, тя признава: „Още когато още в началото изучавах италианския език и посещавах Ботуша, винаги се изкушавах да надникна зад широко отворените прозорци и да видя как се обзавеждат, какво правят, каква е италианската атмосфера и начин на живот.“
Освен личната си история с Италия, Михаела Манасиева е събрала множество забележителни истории от мрежата и от медиите, които по някакъв начин разкриват съвременния психологически портрет на италианеца, плод на тази дълговечно оцеляваща култура. Разказва не за шаблонните рекламни фигури, а за събития и случки, свързани с изявите на обикновени хора. Прояви на изумително въображение, воля и креативност, на човещина, съпричастност и грижа за другите. И като че ли дава отговор за оцеляването на една такава култура, съхранила този дух през вековете. „Ако изглежда невъзможно, тогава може да се направи“ се казва една от главите в книгата, посветена на Беатриче (Бебе) Вио, която с ампутирани крайници става в шампионка по фехтовка в параолимпийски игри. Имаме разкази за баща на дете аутист, който създава верига от пицарии, в които да работят такива хора, предприемачи, които правят дрехи от вино и портокали, изобщо хора, сякаш завършили своето образование в школата на Джани Родари и неговата прословута „Граматика на фантазията“, според която няма невъзможни неща, когато се опиташ да преобърнеш гледната точка така, че да стане невъзможното възможно. Но трябва да имаш послание, мотивация, добра идея и кураж, като например, да направиш училище за провал, за да научиш хората да успяват и ценят постигнатото.
Михаела е попила и възприела от италианците една отличителна черта-тяхното сладкодумие, или бъбривост, за което си има и специална дума киакиерони.( chiacchieroni) Такава е и книгата в нея една история води до друга и превръща разказа в безкрайна приказка. А италианците обичат да разказват може би защото невероятната им история и култура е неизчерпаемо богатство от истории, в които художествената измислица, митовете и легендите се преплитат с реалността и се предават от поколение на поколение. На фона на невероятното богатство от достижения в областта на изкуството, италианецът обича да изтъква своята артистична уникалност и от всяко нещо може да сътвори образ и разказ. Който е бил, знае: и в най-малкото градче има истории за всяко по особено кътче, камъче, ъгълче, улица, площад, сграда- защо е кръстена така, какво се е случило точно тук, разказът те повежда в дълбините на времето и въображението – мистерии и легенди, смешни, любовни трагични изграждат запаметващи се неповторими образи в съзнанието. И неусетно се влюбваш и искаш да посетиш точно това място, за което става дума. И това не е просто рекламен трик, а една прословута отличителна черта на италианците-умението да разговарят и да разказват.
Михаела я свързва със ролята на семейството, където се изгражда и култивира умението на общуването, свързаността между поколенията и предаването на познание от поколение на поколение, превърнало се в културен белег. (Не случайно историците отбелязват изумителния факт, че римската култура е единствената, оставила такова огромно количество съхранена писмена информация от най-древни времена насам и не само официални документи но и лични разкази.)
„Защо българите в градския транспорт не си говорят?“ била попитана веднъж авторката от италианци в София. Какъв ли е верният отговор?
В книгата има много подсказки и познание за културните специфики и особености, за това как да се чувстваме приети, но трябва да знаем, че комуникацията е много важна.
Много от историите са събирани и отсявани от интернет. Има цял списък от линкове в края на книгата. Ще кажете, така всеки го може. Не. Това са истории, които потребителят на интернет като нищо ще отмине в потока от информация. Някой трябва да го преведе през тоз поток защото познава страната отвътре и отблизо, трябва преводач интелигентен и знаещ, който да улови най-важното, и да го превърне във вълнуващ разказ.
Книгата е и своеобразен пътеводител към сърцето на Италия- за тези, които са били, ще им обогати представите, ще върне спомените и ще поискат да видят отново пропуснатото с други очи. А за тези, които не са били- можем да им завидим – ще тръгнат подготвени.
И не мислете, че изкуството и древността не присъстват във книгата. Има много любопитни истории, Михаела описва исторически кътчета за които по-малко се говори, но които крият своите безценни тайни, като тази кой първи е описал и къде любовта на Ромео и Жулиета. Но четейки историите, си обясняваш какъв е техният пряк диалог със съвремието. Всяка глава завършва с подходящ цитат, който дава ключ към задълбочено разбиране на разказа. И ето какво е казал папа Франциск, кореспондиращо с културата на Италия и с посланието и на цялата книга:
„Исус иска от нас да създадем само едно единствено произведение на изкуството, възможно за всеки-онова, на нашия живот.“
