НАКЪДЕ ВЪРВИ РУСИЯ? КОЙ СБЪРКА (с продължение…)

0
703

До 1999 г. в Русия местни политолози все още разхождаха идеята за възможен „трети“ руски път в демокрацията и пазарната икономика. Тогава между редовните запои на руския лидер Борис Елцин и избирателната „помощ“ от САЩ, глобалното противопоставяне изглеждаше нелепо. Светът имаше един господар, който решаваше кой да живее и кой да умре. Понякога и в буквалния смисъл. Тогава в лабораториите на Джордж Сорос произвеждаха идеи за мултикултурността  и либералната икономика. Разбирана като поток от политика и култура от запад на изток, отзоваване на държавата от икономиката и социалните отношения, еднопосочен  поток на капитали, които трябваше да преобразят страните оттатък някогашната „Желязна завеса“. Те трябвашехда се превърнат в умалени копия на западните демокрации.

Но можеше ли това да се случи с Русия? Огромният пазар беше като магнит.  Но…, Западът не можеше да реши каква Русия иска – силна или слаба, цяла или на парчета. Неизпълнените обещания за закриване на НАТО след Варшавския договор, за спиране на разширяването на алианса на изток и изграждане на обща система за сигурност от Европа до Владивосток , стопяваха доверието между  Русия и Запада. Русия си оставаше на изток, а Западът виждаше в нея не толкова партньор, колкото потенциална заплаха. Разтърсвана от гражданската война в Чечения, сепаратизма на ислямските републики и безочието на новата олигархия, федерацията сама не знаеше какво иска и накъде да върви.

Даже остарялият идеолог Збигнев Бжежински призоваваше да не се притиска Русия до стената, за да се появят там лидери от ново поколение. Такъв първоначално изглеждаше Владимир Путин, приемникът на титулувания като Първи руски президент Борис Елцин. Неспособността да се справи с натрупващите се проблеми подтикнаха Елцин към безпрецедентна стъпка – доброволна оставка. В историята на Кремъл това беше прецедент. Вторият прецедент бе изкарването на човек от политическата неизвестност.

Безвластието в Русия при Елцин приличаше на либерално управление. Заради слабостта  й никой в света не вярваше че може да се появи многополюсен свят. От новия човек в Кремъл се очакваше  да поддържа и увеличава мостовете към либералня свят и западната демокрация. Даже идеята Русия да влезе в НАТО изглеждаше не толкова неосъществима. Нищо че изглеждаше като пазаруване на слон в стъкларски магазин. Руската мечка изглеждаше питомна. Путин, израснал с главоломна политическа кариера от неизвестното до президент, беше първят кремълски лидер, живял и работил в  чужбина. Вярно, все пак под шапката на КГБ. Подполковник Путин обаче извади маршалски жезъл. Той бързо се справи с гражданската война в Чечения, макар че преживя най-тежките атентати в руската история с взривове в метрото и на жилищни сгради, потъването на атомната подводница „Курск“, пожара на кулата в Останкино, кризата с над две хиляди  заложници в театър в Москва, опит за дворцов преврат на олигарсите…Той укроти своеволията на губернаторите, като ги върна от горната  камара на парламента обратно в областите и краевете и на тяхно място постави послушни свои представители. След това изпрати свои пълномощници в регионите, предимно кадрови военни. Спорът за властта бе решен за няколко години. Знаете ли политическия анекдот за един ръководител, който попаднал в ада. Но му предложили да си избере сам наказанието, защото като ръководител е бил принуден да взема някои решения. След ужасиите в казаните излизат на една поляна и виждат как зад един рехав храст Бриджит Бардо вее с ветрило на Леонид Брежнев. Искам това наказание, посочил лидерът. А, няма как, му отвърнали. Това е наказанието на Бриджит Бърдо. В „либералния“ си период президентът Владимир Путин предложи на всеки провинил се към властта преди да си избере наказанието. Онези, които не разбраха намека, трябваше да приемат неговото решение. Спомняте ли си фразата на Елцин „Не так сели…“ след поредната произволна смяна на премиера и министрите. При Путин нещата външно изгеждаха по-спокойни. Всеки трябваше да се досети зя мястото си. Основното правило – политиците – при политиката, бизнесмените – при бизнеса. Който се опита да смеси двете,  ще получи съдбата на олигарха Михаил Ходорковски.

Всички гледаха с  недоумение, когато президентът Владимир Путин изтегли руското присъствие в базите в Куба и Виетнам, прекрати стратегическото патрулиране в международни води и междунарадното въздушно пространство и назначи бившия германски канцлер Герхард Шрьодер за свой представител в големия германски газов проект „Северен поток“. Беше време за събиране на камъните, преди Путин да реши как да ги използва по-нататък. В армията беше възстановен редът, възобновиха се държавните поръчки в отбраната, изкараха се засекретените и замразени проекти от съветско време, медиите отново минаха под контрола на Кремъл. Медийните олигарси почти доброволно отстъпиха акциите си в тях, като предпочетоха да продължат бизнеса си в чужбина. Така се случи със собственика на Независимата руска телевизия /НТВ/ Владимир Гусински който избра за местоживеене Израел, а върнатите акции на Обществената руска телевизия /ОРТ/ трябваше да гарантират спокойствието на вездесъщия при Елцин руски олигарх Борис Березовски, който завърши живота си в Лондон.

Така стъпка по стъпка животът в Русия се нареждаше по нов начин. Компромисите с гражданските свободи бяха компенсирани с години на висок стандарт и почти неограничени възможности за съобразителните. Русия започна да се изправя на крака и да мери ръста си с бившия СССР. Химнът, държавната символика, скандалният ремонт на Кремъл,  съчетаваха двете патриотични въжделения – мощта на империята и влиянието на бившия СССР. Точно тази нова Русия заседна в гърлото на западната демокрация. Отхвърлена в новата си роля и претенции от Европа и САЩ, Москва потърси нови съюзници в Азия и Латинска Америка.

Стратезите ли сбъркаха или това, което се случва сега, беше неизбежно?… И двете. Спомням си как цъкаше с език Бил Клинтън докато се разхождаше из потъналите в злато и символика зали на Кремъл, на фона на люлеещата се държава. Никой не се погрижи да разбере разочарованието на Русия и руснаците, когото Борис Елцин настойчиво поиска да не се бомбардира  Сърбия или когато Путин поиска да не се атакува Сирия. Когато в един глас САЩ и Великобритания излъгаха за химическите оръжия в Ирак и съюзниците влязоха там, стана ясно че Западът  няма намерение да се съобразява с Русия. /Вижте и продължението на публикацията на сайта обаче.бг – РУСИЯ: ОТ ОБУВКАТА НА ХРУШЧОВ ДО ТОНА НА ПУТИН/

Коментари

comments