Световноизвестният драматург Иван Вирипаев дойде в България по покана на Народния театър „Иван Вазов“, за да участва в дискусия с Галин Стоев за възможностите на театъра да се развива като средство за комуникация.
В първата си публична среща след началото на войната, двамата обсъждаха за това, как се създава театър в настоящия геополитически и културен контекст, доколко след пандемията и в условията на военни действия в Украйна е невъзможно театралната практика да се случва единствено в сферата на художественото.
Иван Вирипаев е обявен за общоинтернационално издирване в Русия, обвинен за фейкове за руската армия. Делото е обявено задочно за 7-и юли в Русия. На въпроса как се чувства, като потенциален престъпник, той отговаря: „нормално.“
Галин Стоев:
–Ти от повече от 10 гоини живееш в Полша, имаш и полско гражданство. Ти си, според твоето издателство в Германия, Хеншел, един от петимата най-поставяни живи драматурзи в Европа днес. Когато започна пандемията и говорехме с теб по телефона ти ми каза: Светът се сменя радикално, всичко, което съм писал досега може да бъде изхвърлено в боклука. Трябва да се пишат нови неща, Трябва да се развиват нови театрални практики и трябва по някакъв начин да намерим тази потенциална сила на театъра, която може да го направи най-адекватното средство за комуникация днес. Как ги решаваш тези въпроси?
– Случи се пандемията, такова силно събитие, много по-силно от събитията отразени в пиесите ми. Имам пиеси, действието на които се развива в Ню Йорк, в съвременен Ню Йорк, или пиеса, която разказва за научна конференция. Там няма нито една дума за пандемията, а би трябвало да говорят за това, тъй като конференцията е на тази тема. И излиза, че пиесата вече е остаряла. Зрителите си представят, че пиесата е написана за сега, става дума за сега, обсъждат се сложни проблеми, а няма нито дума за пандемията. И какво да правим в такъв случай с пиесата? Тъкмо се наканих да правя нещо с нея и започна войната. Още едно по-силно събитие. И ето че въобще не е ясно какво да ги правим тези пиеси. Вече двойно остарели. Неизвестно защо продължават да ги играят, това ми изглежда странно. Не знам, може би театърът е вече нещо остаряло. Мож би в театъра на хората не им е от значение някаква такава реалност. Ако аз поставях тази пиеса като режисьор, на мен би ми било трудно, бих се опитал да пренапиша пиесата. Някакви пиеси си остават, защото няма социален елемент във тях.
И започнах да пиша нови неща. Помислих си: за всеки случай, ако стане атомна война, реших да го имам предвид. Но пък ако стане атомна война дали ще има театър? Но пък ако в скривалищата, в мазетата започнат да четат тази пиеса, хората ще си кажат, ето,нещата са актуални.
-Тогава аз бих обърнал въпроса по друг начин. Факт , че ти започна да пишеш нови пиеси с леко по- различна проблематика, тясно свързана със случващото се сега, но едновременно с това започна да променяш собствената си театрална практика. И малко по-малко, спря да поставяш в театри, или ходиш, само за големи хонорари, защото на тебе ти трябват пари. А ти трябват пари, защото си започнал друго начинание, което от театрална гледна точка ми се струва изключително интересно, защото то смесва чисто театрални практики, социални практики, идея за някакво по-генерално развитие и дори, бих казал, да се намерят нови кодове на комуникация, които да помагат на хората да се свързват по друг начин и ползвайки театралните елементи, с които ти работиш много добре, всъщност ти правиш нещо, което е театър, но не е и съвсем театър. Нещо повече. Един вид, добавена реалност.
Разкажи ни как стигна до тази идея, каква е тази идея и какво парвиш в момента във Варшава?
-Най- големият проблем сега е, че човек трябва да е наред. Защото не можем да променим външния свят, ако нещата в нас самите не са наред. Ние трябва да имаме това усещане за присъствие. Усещане за осъзнато действие. Живея в Полша и изпитвам един много голям стрес. От първия ден на войната пристигнаха много украинци, те са настанени в нашия дом и ние минахме през много от техните съдби. Край мене се събра една много голяма група от бежанци, това са и украинци, и белоруси, и руснаци. Иимах много пиеси, които бяха поставени в Украйна. 35 постановки, 4 от тях в Киев. Имам там много близки приятели. Тези, които си тръгнаха оттам ми позвъниха по телефона. Събрахме се и започнахме да мислим какво да се прави. През май, преди една година. Не знаем кога ще приключат нещата. Въпреки че всички приятели казват, че още утре ще приключат. И на мен ми се иска да е така. Но според мен може и да не приключи утре. Не можеш да живееш в изчакване, не можеш да вземеш и някакъв сегмент от времето си и да кажеш, през това време ще чакам. Тоест, сега не живея пълноценен живот, просто чакам. И решихме да се заемем с проеткт, който да развива нас, да развива нас, като хора. Да дава възможност тия хора да печелят, а и да помагат на други хора. Да сме наред. Наехме една къща, бивше посолство на Млайзия, има много красива градина. Там живеят част от хората и имаме проект в рамките на който играем пиеса, занимаваме се с йога, имаме детско студио за украински деца, различни занимания за развитие, за практика на тялото,образователни игри и много качествени купони. Хора от Африка,от Украйна пускаме електронна музика, храним се, готвим, носим какао и в същото време това е театър. И в това нещо има смисъл. Защото това не е само изкуство, това не е изкуство, това е самият живот. Тогава това, което говориш, твоите думи, това, което правиш, е за да стане по- леко на всички. Необходимо е на всички да им стане малко по-леко. На хората сега ие много тежко. И не само от войната. На всички е тежко. Не знаеш какво трябва да правиш в този свят, този свят изглежда безсмислен. Виждаш, че пред очите ти злото се извършва безнаказано. Мислиш си, какво мога да направя, какво да правя в този свят? Трябва просто да се разбере защо. И да намериш някаква светлина. Такова нещо правим, такова място създаваме. Много е тежко и много е яко.
-Място за отглеждане и намиране на светлина.
Аз мисля, че на много хора днес стигат до момент, в който преживяват пълен срив. Губят надежда, губят усещане за смисъл. Ти как се справяш? Когато те налегне такова нещо?
-Смисълът не е във външния свят. Смисълът е в някакъв контакт с реалността. Всъщност, нормално е, че има толкова много трагедии. Ненормално е от човешка гледна точка. Но животът е такъв. И е важно къде ти се намираш, ти къде си- не всички останали, а изначално къде си ти. Защото фокусът на твоето внимание е насочено към външното, искаш да промениш външното. Това е безсмислено дествие. Всъщност нещата се променят така, че ти изначално присъстваш в този смисъл. Ти се съединяваш по някакъв начин с нещо истинско. И просто оставаш там. Всичко останало автоматично се случва по някакъв начин.
Ние сутрин започваме да се занимаваме с йога. Упражнението се състои в това да се наведеш и да стигнеш до прага на болката. Примерно аз не мога да се наведа повече. Започва да ме боли. Спирам на прага на болката. Преди този праг. И се отпускам. И при това отпускане тялото се предвижва още леко напред. И тогава границата се разширява. Ако обаче както в спорта, прескачаш тази граница, ти си прекрачил този праг, тялото ти е там и ти търпиш болката. Умът прави един скок оттакък, но ти оставаш тук и това е един сектор на сложност, ти просто трябва да приемеш това, че нещата са такива и след това се отпускаш и тогава можеш да дръпнеш още напред.
-Когато работиш с актьорите сложна сцена същото ли им казваш?
-С актьорите какво парвим сега, ние играем, мием, и сайта правим, пари печелим, репетицията е два часа. След това пак се занимаваме с нещо. Просто тези неща не ги разделяме. Тоест, това е едно общо нещо, да играеш и да си направиш какао…
-Ако се опитам да формулирам, можем ли да кажем, че през чисто театралната си практика ти се опитваш да учиш хората на друг вид общуване и съотнасяне един с друг?
-Аз се старая. Аз самият не го мога. И аз искам да се науча. Всъщност, това е може би единственото, на което трябва да се научиш. Комуникацията. Когато с комуникацията нещата са зле, енергията се движи зле. Ако поливаш и маркучът се е прегънал, нещата не вървят. Нещата трябва да са изправени. Само в рамките на такава комуникация може да има прогресивен диалог.
– В една от последните ти пиеси задават въпроса какъв е процентът на хората, които могат да ползват тази комуникация на планетата и евентуално биха могли да предприемат някакви мерки, за да спасят панетата от това, което й се случва. Отговорът е 3 процента. И тогава дугият герой казва, ама това е много малко, прецакани сме и няма надежда. „А какво трябва да се направи с останалите 97% ? Настъпва дълга и страшна тишина. Ти как би отговорил на този въпрос?
-Аз не съм духовен учител. Но мисля следното. Трябва да ги няма останалите. Това е моят живот. Животът ни се състои от всичко това, което аз виждам. Това е моят живот, това е мой проблем, който трябва да реша. Не искам да обвинявам другите. Всеки си има свой проблем, свой живот. Трябва да се оправя със своя живот. Със своя проблем. Идват при мене млади хора и казват: „Иване, имам такъв проблем“ Очакват аз да им реша проблема. Казвам-решавай го…
-Тоест, всеки да работи собствената си градинка.
-Това е така наречената Тюркоазена къща.
-Това е името на твоя проект.
-Сега по света се създава тази организация. Няма шеф, няма бос. Всеки заема своето място и изпълнява своята функция. И човек разбира, че всички останали зависят от него. Когато му е тежко и има нужда от помощ, той казва-трудно ми е, имам нужда от помощ. И тогава бързо всеки се втурва да му помогне. Но когато имам нужда от помощ, аз трябва да разбера, че наистина не мога да се оправя сам. Защото ако знам, че мога да си свърша работата, а прехвърля нещата другиму, това означава, че аз искам той да върши моята работа. Има нещо като бос, който решава всичко. Нещата в Русия вървят така. Босът при нас решава всичко. Казваш им да напрявят една простотия и всички правят тази простотия. Няма никаква лична отговорност.
–Виж, и тука имаме босове, не е само при вас. (Смях) Тоест това , което ти предлагаш, е абсолютно депрограмиране на цялата пирамидална структура, която съществува в съвременното общество. Това е доста радикално, и доста революционно предложение. Аз го адмирирам, но съм убеден, че то може да се случи с хора, които могат сами да решават проблемите си. Но понеже говорихме за тези 97% от населенето на тази планета, които предпочитат да ги прехвърлят на някой друг, така стигаме като резултат до война, примерно. Как в ситуация на такова радикално разкъсване на социалната тъкан включително и в България, където се оказа, че има 30% поддържници не просто на Русия в тази война, а и на Путин, какво да правим с тези хора, как да се отнесем към тях, как да говорим с тях? Има ли въобще смисъл да се опитваме да правим това?
– Днес сутринта, докато летях насам си мислех, вчера след спектакъла в нашето пространство имахме купон. Ще ми се да идват повече хора, печелим от това, трябва да идват повече хора. В интернет, в инсаграм трябва да публикуваме събитията. Имаме прекрасен диджей, атмосферата беше прекрасна, страхотна музика, хората танцуват. Когато го публикуваш това в пост в интернет може да се създадат други впечатления, хората могат да си кажат – има война, а те гуляят танцуват, и руснаци и украинци заедно. Значи им е все едно.
А не е така. Така изглежда, като се показва. Ако си там, виждаш, че нещата са други. Просто отговарям на въпроса ти. И сутринта си казах: Трябва да се разказва. Трябва да разказваш на другия, ти за какво си. Когато му казваш: ти си путинист, ти си от тези, със ватенките, му обясняваш колко е калпав. Може би проблемът е в дуго, трябва да разкажеш за какво си ти. Ти си за любовта, за уважението на човека, за контакта между хората. Болно ми е, кажи на този човек, не ми приятно. Трябва да се опиташ да разкажеш това, което е, което става. Тука става въпрос за образование, за култура, изкуство. Правителството трябва да влага повече пари в това. Но това не е проблем на правителството, не трябва да чакаме на правителството, трябва да говорим за това, че има други, други раси, други хора, друг секс, да разказваме един на друг за себе си, за това, което усещаме. Всички ние искаме едно и също. Щастие, спокойствие. Това е работа. Не стават просто така нещата от само себе си. Ако говориш просто за идеите си, някаква идея: за Путин, срещу Путин, това е като религия, като вяра в Бога. Няма никаква разлика между вярващи и невярващи. Каква е разликата между „Аз вярвам в Господ“ и „Аз не вярвам в Господ“? Никаква. Важното е как живееш, как постъпваш. Разбирам, много е сложен въпросът, който задаваш. Но и сигурно не е възможно да бъде спасен светът и не е нужно. Трябва да се захващаш за себе си. И правилно да се изразяваш. За какво говориш, за какво си.
-Как би коментирал, хайде не случващото се, защото случващото се е трудно
да се коментира, бих цитирал един руски дисидент, поет критик, интелектуалец, Дмитрий Биков, който твърди,че днес е много трудно да обясним логически случващото се, защото сме стигнали едва ли не в момент, в който митът е катастрофирам в реалността. И в момента случващото се може да се обясни само през митологически форми на мисълта. Той развива идеята, че нашия християнски свят, с културните кодове на християнството проиграва отново и отново един от основните си митове, а това е митът за падналия ангел. Този мит съществува и при древните гърци, всички сме чели Прометей, тоест войната на титана срещу Бога, на падналия ангел срещу Бога. Падналият ангел, който е изгонен, защото е дръзнал да мисли, че иска да стане равен на Бога и когато са го низвергнали, той казва на Бог, или ще ме пуснеш обратно и ще ме направиш равен на себе си, или аз ще унищожа твоето творение. Тоест това е сугестирана сила на най- брилянтния ангел, най-светлия ангел, Луцифер, който носи светлината, който е первертирал цялата тази енергия и се е превърнал в чисто Зло, чиято инкарнация Дмитрий Биков по някакъв начин разпознава в Путин. Твърдейки, че самият Путин не е достатъчно мощен да създаде такова зло, но може да го проведе през себе си и да стане негов инструмент. Интересното е, че днес за първи път имаме злодей от този тип, който разполага с атомна бомба. Защото Хитлер, смятайки, че изследванията с атомна енергия са глупости, измислени от евреите, не се е интересувал толкова много от това, и останал без атомна бомба. Днес обаче, имаме цяла държава, за която казват, че се държи като маймуна, която държи бомба в ръцете си. Никой не знае дали ще я хвърли или ще седне върху нея. И тука се отваря ново пространство митологично почти. Зщото не знаем как Създателят ще реагира на това нещо. Дали ще махне с ръка и ще каже оправяйте се сами, или ще се намеси. Говорим за митология. Но аз имам чувството, че вече живеем във време, в което животът ни се превърна в продължение на този тип сериали, като Игра на тронове, на пример. Всички тези митологични истории, които по някакъв начин ни подготвяха за нещо, което тече в реално време. Защото днес преживяваме война, която можем да гледаме в реално време. Как ти се ситуираш в този пейзаж и можеш ли да припознаеш някаква истина в така предложения кадър?
-Едно хубаво нещо стана. Тъй като няма надежда за бъдеще, фокусът на твоето внимание е върху настоящето, днешния ден. Защото резултатът от нашите действия не ни принадлежи. Това е илюзия. Илюзия е да се смята, че контролираме реалността. Не я контролираме. Можем да правим нещо и дотам. Умът е вече действие. И въпросът е, какво действие извършваш в този момент. Какво правиш Сега. Убиваш ли сега, крадеш ли, изнасилваш ли, четеш ли накакъв текст, помагаш на някого –не знаеш, какво ще стане след това. Не знаеш дори дали ще помогнеш на този човек или не. Но можеш да извършиш дийствието – да помогнеш. Самата помощ е като дете, което там строи кули от пясък. Опитай се да му вземеш нещо, започва да реве. След това събаря всичко и се прибира в къщи. За него е важно самото действие. Просто умът ни трябва да е вкаран в действието, което извършваме сега. Тогава пък се появява въпросът-кому е нужна духовна практика? Защото на ума ме трябва духовна практика. Трябва да е свързан с тялото, да го усеща. Може би твърде абстрактно говоря, но нещата ги усещам така напоследък.
Посрещам хората, които идват при нас и им поднасям какаото, което сам съм приготвил. Ритуално съм свършил тази работа вечерта. Не мога с това какао да утрепя Путин. Мога просто да му го дам. Но пък парите ги пращаме на украинците, помагаме им. У нас са украински деца. Но с какаото не мога да убия Путин. Просто го давам.
-Аз имах план да убия Путин. Той се изразяваше в това, аз да изляза във Франция, или където имам достъп, публично да се обявя в защита на Путин. Да ме отрежат от всякъде, да нямам работа, единственото място, където мога да работя ще е Русия, ще отида там, ще се напъна да направя много хубаво представление, те ще го номинират, ще ми дадат наградата и в един момент на тази държавна награда, Путин трябва да дойде и да ми я връчи. И тогва … Разказвам това на Иван, и той ми казва, „Знаеш ли, последно тази награда се раздаваше онлайн“…..(смях)
Иван Вирипаев:
-Аз нямам работа с Путин, не се занимавам с него, аз правя какао….
Превод: Владимир Бернер
Иван Вирипаев е един от най-популярните съвременни драматурзи е роден на 03.07.1974 г. в Иркутск, Русия. Преди да се заеме с писането година завършва актьорско майсторство в Иркутското театрално училище през 1995. Три години по-късно създава театралното студио „Пространство на играта” в родния си град и започва да изучава режисура в Театралния институт „Шчукин”. В периода 1999 – 2001 преподава актьорско майсторство в Иркутския театрален институт, докато не се премества в Москва, където постановките му на пиесите му в „Тeatr.doc” и новия театър „Практика” не му донасят голяма известност. През 2005 Вирипаев заедно с група съмишленици създават Агенцията за творчески проекти „Движение Кислород”. През 2006 дебютира в киното като сценарист и режисьор на филма „Еуфория”, за който получава „Малък златен лъв” във Венеция и голямата награда за дебют на фестивала във Варшава, а през 2009 заснема и „Кислород”. Като драматург е печелил някои от най-престижните руски театрални награди.
На българските театрални зрители Иван Вирипаев е познат с постановките на Галин Стоев „Археология на сънуването” („Сънища”) и „Кислород”, както и с „Валентинов ден” („Денят на Валентин) на Явор Гърдев и „Битие 2” на Николай Ламбрев-Михайловски.
Галин Стоев е роден през 1969 г. във Варна. Завършил е театрална режисура в НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян. Дебютира като режисьор с постановка на „Илюзията“ по Пиер Корней в Драматичния театър в Сливен (1992). Има постановки в Младежкия театър, Театър „Българска армия“, Народния театър, Варненския драматичен театър и др. След 2000 г. поставя в Белгия, Франция, Русия. През 2005 г. основава собствена театрална компания в Брюксел – Fingerprint, където поставя „Кислород“ от Иван Вирипаев, представен на 61-вия фестивал в Авиньон. Работи с „Комеди Франсез“, театър „Ла Колин“ в Париж, BAFF Тheatre в Антверпен и др. От началото на 2018 г. е директор на Националния театър в Тулуза, Франция.
Филмът „Безкрайната градина“ е неговият дебют в киното. Създаден е по пиесата „Приятнострашно“ на Яна Борисова, която заедно с „Малка пиеса за детска стая“ и „Хората от Оз“ е поставена от Галин Стоев в Театър 199 в София.
