КОЛЕДАТА НЕ Е ДАТА НА КАЛЕНДАРА, А СЪСТОЯНИЕ НА ДУХА

0
1091

За духовната нагласа предколедно ще си горовим с поетесата Мирела Иванова.
Мирела Иванова е драматург на Народния театър. Нейните стихове са превеждани на всички големи европейски езици и са включени в множество антологии. Пише поезия, разкази, литературна критика, публицистика и киносценарии. Един от създателите на поетичното общество „Петък – 13“. Дългогодишен уредник на къща музей „Иван Вазов“ в София. Кореспондент е на Дойче Веле. Носител е на множество награди, тази година получи наградата на София за стихосбирката „Седем. Стихотворения с биографии“ на ИК „Хермес“. С каквото и да се занимава обаче, твърдят, винаги отключва духовната същност на нещата. Затова и в навечерието на празниците  ви срещаме с нея.

-Отдалечили ли сме се днес от духовното, Мирела?

-От самото начало започвам с уговорката, че не обичам да правя обобщения. Отдалеченията и приближенията до духовното са личен избор – винаги съществуват хора, посветени на духовността, на вярата във високото измерение на духа, обзети от служене на изкуството или на религията, но никому не е оказана привилегията да обитава само духовното, защото светът е материален, животът е конкретен и всекидневен.

Понякога ме обзема остра и непонятна тревога, почти от въздуха, че в потребителския транс на времето и в безумието на модерния свят, можем да разгубим себе си като духовни, мислещи и чувстващи същества, но вероятно подобен страх е владял и владее мнозина във всички времена. Достатъчно е да си припомним думи и събития, съхранени в паметта ни от памтивека сякаш, да зърнем или съпреживеем ярък и милостив жест или празник, да се поразходим …етажите с книги в НДК или да поговорим с мъдър и смислен човек, за да проумеем, че духовността си съществува, обитава хората, избликва в смислени проявления, озарява живота ни с мигновени и неочаквани светлини.

-Много говорим за духовното, но кое е то, има ли различно разбиране за нас, балканците, от това на европейците, свързано с преживяването на Коледа извън комерсиалното? Живяла си в атмосферата на западната култура.

– Струва ми се, че различните преживявания на Рождество и Възкресение, се пораждат от християнските традиции – католиците, например, поставят големия, тържествуващ акцент върху Рождеството, а ние тук, балканците, условно казано, сме далеч по-съсредоточени върху Възкресението, то е по-същностния ни празник. Великден. Мислила съм си, че е свързано и с особеностите на природата – в смрачената още към три следобед през зимата Германия, например, има невероятно, красиво, направо озаряващо очарование в украсените със светлинки коледни площади. Най-приказни изглеждат малките градчета. Коледните базари отнемат от студа и отчуждението, сгряват не само с глювайн, но и с общуване, създават особено, одухотворено сцепление между хората. А тук пък, като разтърсени от много и взаимоизключващи се страсти, ние се радваме на запролетяването, оцеляването, възкръсването, по-чувствен празник е Великден, съществува някакъв атавизъм дори в религиозността му…

Имам „колекция“ от всевъзможни коледни спомени – в детството ми това бе най-непредставимия семеен уют, изпълнен с патриархална, обична, домашна топлина, един „затворен“ празник, в който сме си само ние, най-най-близките. Първата си немска Коледа преживях през 1990 в Берлин, слушах неземните детски хорове, ангелските им песни, разхождах се из грейналия град и изумлението не ме изоставяше, ще го нарека цивилизационно изумление, защото идвах от съвсем друг, скован от забрани и догми довчерашен свят – или лагер. После помня и една Виенска Коледа, и Коледата в Бамберг със семейството ми, бях си мечтала да съм заедно с Владо и Зорничка тъкмо на този празник в Германия.

А инак да отбележим, че комерсиалното е навсякъде, в Европа, на Балканите, които също са Европа по своеобразен начин, въпросът е да не му се даваме съвсем…

 – През изтичащата година излезе твоята стихосбирка „Седем. Стихотворения (с) биографии“. В коментара на  „Зюдвест прессе“ за поезията ти се казва, че  съумяваш „да  изпълниш с празничност простичките неща“.
Аз бих казала, че това е  една вдъхваща жизнена сила лирика, извираща парадоксално от крехкостта на битието, от осмислянето на истински важното, една поезия, която не бяга от реалното, не се затваря в себе си, едновременно се завръща в себе си  и осмисля чисто човешкото, в нея има  силата на вечната женственост,  на вечното прераждане на смислите и „възкръсяването“ на душата.
Това е биографията (биографиите) на  Жената, която харесва бръчките си, преодоляла е страданията, износва болките
, „носи си кръста и върви изправена и недосегната“.

– „Седем. Стихотворения с биографии“ на издателство „Хермес“, е книга, която „отглеждах“, обмислях и копнях много дълго, а се получи почти изведнъж. Разбира се, „изведнъж“ е твърде условно казано, защото отвъд написването на n брой стихотворения, дори отвъд избора на тези, без които книгата не може и отхвърлянето на другите, без които може, направата на книгата означава и още, и още: съсредоточаване до последната запетая, до последния нюанс и смисъл или сянка на смисъл, изграждането на невидими обвързаности между стихове, цикли, епиграфи… То е най-прекрасната, завладяваща, болезнена и самотна игра, която познавам и обичам.

–  Седем актриси изпълниха стиховете в Народния театър, седем интерпретации на силата и крехкостта на женското начало, видя ли се огледана в тях, разчете ли чрез техните „бръчки“ техните  биографии?

– Благодарна съм на Александра Василева, Ана Пападопулу, Вяра Табакова, Илиана Коджабашева, Мила Люцканова, Радина Боршош и София Бобчева, седем ярки и мислещи актриси, които озариха с прочита си премиерата на книгата, превърнаха я в незабравим спектакъл. Струва ми се, че се вълнувахме заедно, преживяхме общ празник на думите…

– Работила си дълго във Вазовия музей, в чиято монолитна сянка е имало силна жена – Евгения Марс, а доста преди това издаде творчеството на Мара Белчева в самостоятелен том. Ти самата живееш с ярка личност, с писателя Владимир Зарев. Дадоха ли ти допълнително сила и смисъл тези жени, за да съумееш да бъдеш поетеса и жена едновременно?

– Съвсем нескромно ще си призная, че още от юношеството си, от първите пориви или „пристъпи“ на самоосъзнатост, съм устремена да се изградя като силен и цялостен човек – и имах учители в пътя си и сред мъртвите, и сред живите, и сред хората, и сред книгите.

В много тежки за мен години се появи предизвикателството да събера в том живота и творбите на Мара Белчева, говорим за средата на 80-те на ХХ век, когато в Народната библиотека имаше само един ксерокс и той не бе предназначен за свободно ползване. Около съставянето, а после и около излизането на книгата възникнаха толкова абсурдни обстоятелства и  изпитания, че тя се появи чак в края на 1995 година в Университетско издателство. Личността на Мара Белчева е наръчник по стоицизъм и изящно, фино, духовно достолепие.

Убедих се, че от Евгения Марс нямам какво да науча, както и да прозвучи това. Възприемам я като една от драматичните и вдъхновяващи сенки в залеза на Вазовия живот. Но пък от Иван Вазов „усвоих“ много, работих цели седемнадесет години в софийския му дом, притежавах достатъчно време, почтителност към огромната му, сравнима единствено с Балкана духовна фигура, бях обладана от любовно търпение да го преоткривам в могъщата стихия на думите му отвъд наложеното „паметниково“ клише, да го препрочитам, да проумявам монолитността неговото достойнство сред множеството непосилни изпитания на преинтересната му и сложна участ, посвещението му доземи на словото и на отредената му величествена съдба… Някой ден навярно ще се осмеля да събера в книга прозренията си за Иван Вазов…

Най-важното, което ми се случи покрай литературно-историческите ми занимания, е, че обгледах подробно и пристрастно различните страни в най-безмилостната война в националната ни литература и помирих в себе си Вазов с кръга „Мисъл“, сдобрих в паметта си големите фигури с големите им, същностни, но и насъщни за литературата ни различия. Ето точно тази едновременност на почитта и познанието ми даде – и ми дава сили – да съумявам да съм едновременно безброй хора в една жена.

 – Важно ли е да носим в себе си духа на времената преди нас, духът  на миналите Коледи как живее в нас?

– Важно е, но е и тежко: свръхбагаж, който е безценен, но има и висока цена.

– Как се подготвяш за празника? Имаш ли си свои тайни рецепти за бягство от делника, за подготовка и създаване на атмосфера у дома?

– Подготвям се първо вътре в себе си, дори си имам такъв ритуал: сутрин да се усмихна „навътре“, докато още съм сама в кухненсия бокс, докато върша нещо, което не ми се върши кой знае колко, докато пия кафе и си представям как ще се кача във враждебния атобус… Мисля си, че това работи и за големия празник, притваряш очи и се усмихваш първо „навътре“, а после вече е по-лесно да подредиш къщата, да измислиш най-подходящите подаръци за всекиго, да зарадваш и най-близките си. Струва ми се, че напоследък всеки се нуждае от ритуал, с който да бъде по-добър, по-милостив, по-широкоскроен и разбиращ, толкова бесове са се разхвърчали във въздуха.

– Как да превърнем празниците в духовно преживяване за нас и за близките?
– С обич!

-Тази година получи три големи награди за книгата си „Седем“: наградата за литература на София, наградата за поезия „Перото“ и наградата на името на Николай Кънчев за нова българска поезия. Какво отношение имаш към наградите и какъв подарък си пожелаваш за догодина?

– Естествено, че се радвам на наградите – всяка от тях има специален смисъл. Наградата на столицата за мен е безценна, защото София е не само моят роден град, който обичам и харесвам, познавам и преброждам, но е и градът-обиталище на юношеските ми думи, на началото. Наградата за поезия „Перото“ пък се присъжда от/в най-живото, модерно, знаково литературно място, затова е и толкова специална. Наградата „Никалай Кънчев“ е най-чистата литературна награда в България, особено вълнуващ за мен е факта, че първия голям поет, който видях на живо, когато бях на 16 години, е Николай Кънчев. Той бе поканен на семинара на ученическото списание „Родна реч“ да направи преглед на публикуваните стихове – и представете си, отличи моите, посочи ги. Четиридесет години по-късно получавам и наградата, която носи неговото име – е, нима е случайно?

Наградите си заслужават, само когато имат висок обществен авторитет и потвърждават съдбовността на личния ни избор и пътя, по който имаме достатъчно кураж да вървим.

– Като драмагург на Народния театър, имаш ли амбиции, свързани с театъра?
Имам мечти и копнежи, не съм сред озъбените от амбиции хора. Затова и понякога успявам.

*Мирела Иванова е родена в София през 1962 г. Пише и публикува стихове още от ученическите си години. Първата й поетична книга „Каменни криле“ излиза през 1985 г. Автор е на 12 книги с поезия, разкази и публицистика, сред които „Памет за подробности“, „Еклектики“, „Бавно“, „Всички разкази са за теб“, „Седем. Стихотворения(с ) биографии“ ИК „Хермес“. Хайделбергското издателство „Вундерхорн“  издава двата й поетични сборника „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“.
Мирела Иванова е носител на множество национални и европейски литературни награди, сред които Литературната награда на София, наградата за поезия „Перото“, наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“, националната награда „Христо Г. Данов“, наградата за модерна европейска поезия „Херман Ленц“ и едногодишната писателска стипендия на Баварското министерство на културата във Вила „Конкордия“.Работи като драматург в НТ „Иван Вазов“.

„Памет за подробности“ получава наградата за най-добра поетична книга на СБП през 1993 г., „Еклектики“ – наградата на Сдружение на българските писатели за най-добра книга през 2002 г. Мирела Иванова е носител на наградата за поезия на в. „Труд“ (1999) и на националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ (2003). През 2002 г. в Мюнхен ѝ е присъдена наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа, връчвана ежегодно от немския медиен магнат д-р Хуберт Бурда. През 2008 г. получава от Баварското министерство на културата едногодишна писателска стипендия в международния творчески дом „Вила Конкордия“.

Коментари

comments