Ако искате не само да се откъснете за малко от посредствеността на ежедневието, да притъпите усещането за доминираща духовна нищета и липса на вдъхновяващо въображение, ако искате да повярвате отново, че има и други светове, в които царува красотата и светлината, от които можеш да презаредиш своите емоции и да си върнеш усещанията за смисъл, посетете тази прекрасна галерия на бул. „Дондуков“ 73 срещу Английската гимназия. Там ще се потопите в една феерия от нежност и мечти, красота и съблазън, загадки и прозрения. (13.05 – 06.06 2025 г)
Русенската художничка Виолета Радкова е всепризната магьосница на изкуството да вае с четка нашите и своите съкровени копнежи. Фактът, че е сценограф ѝ дава възможност да превръща платната си в театрални пространства, в които загатнатите от нея образи те карат да съучастваш внейната игра на фантазията.
Откриването на изложбата беше необичайно преживяване. Само дни преди това тя бе загубила своя любим съпруг, изключителния актьор Иван Самоковлиев. Двамата бяха невероятна двойка, винаги обгърнати от аурата на щастието и любовта, те някак си съумяваха да облъчат и околните, да внушат, че смисълът на битието се открива само с душата…Иван беше признат и обичан, актьор до мозъка на костите си, актьор в шексриов смисъл. Той не търсеше столична слава, но видни извънстолични театри бяха ощастливени от неговото присъствие. Няма да забравя колко много хора се вълнуваха и искаха да помогнат в последните му дни, защото той беше с рядка кръвна група и имаше нужда от помощ. Изглежда единствената мисъл, че той продължава да да присъства край нея, държеше Виолета на откриването на изложбата.
Виолета Радкова:
„ Тази изложба е плод на работата ми от последните две години. В нея е вложена цялата ми любов към живота, към Русе и към моя съпруг… Иван значи „Божия милост“ и той ми даде всичко от себе си. Днес е деветият ден откакто си отиде. Много искаше да дойде на тази изложба, не успя. Мисля, че е тук. Един от най-добрите актьори в България.
Няма значение дали си актьор в София, дали имаш страшно много награди или никой не те е забелязал за някоя награда. Наградите са там, Горе. Цялата енергия, която ние даваме от душа и от сърце и от любов, отива там, където ѝ е писано да бъде. Аз вярвам в това. В това е смисълът. Да даваме енергия. И ако може, да е положителна. Не отрицателна. Дано свърши тази отрицателна енергия в България. Нека да се обичаме повече.“
За самата изложба ми се иска да се бъдат чути и думите на такъв експерт, какъвто е Аксиния Джурова. Която нарече изложбата : „изповедна.“
„Платната ѝ напомнят живописна магия повлияна от избрания от нея професионален път – сценографията…
Познавам малката ѝ русенска къща, която бе в съседство с тази, на съпруга ми, уюта, в който израстна Виолета с наслоените там спомени, следях развитието ѝ като сценограф в Русе и не се учудвам от казаното от нея: „Обичам да рисувам сънищата си.“ И още повече от това, което споделят колегите ѝ – художници и актьори:
„Актьорите в нейните постановки се чувстваха просветлени и отлепени от земята.“ (Крум Георгиев)
През целия си път Виолета не позволи бруталността на деня или неговата злободневност да я погълне. Спаси я освен характерът ѝ, домашното възпитание и шансът да бъде в обкръжението на личности като учителите Петър Попов и Борис Василев и съпругът ѝ, великолепният актьор Иван Самоковлиев. Спаси я личният подбор на хората, които допусна до себе си и вътрешната хигиена, с която опази своя неразмагьосан свят на мечтите, любовните трепети и нежността, съчетани с експериментаторски дух и копнеж този добър свят да бъде и светът на хората около нея.
Този свят тя пренесе в платната си, обля ги с магията на сценичната светлина, която превърна реалния в иреален свят на стремежа за красота и хармония. Преплете го с този, на нейните съновидения, обгърна с тайнственост обезлюдените и величествени в своята самотност стилни русенски къщи, придаде на старите фамилни аксесоари артистичен аристократизъм, на голото женско тяло – поезия и нежност, разбърка пространствената перспектива, за да извади нужния за изказа ѝ детайл. С една дума, създаде своя разпознаваем и привлекателен стил, облече го в пластичен цветови еквивалент, патент на изящната ѝ кавалетна живопис „а ла Виолета Радкова“.
Настоящата изложба предлага зрелия път на Виолета Радкова, изчистване на картините ѝ от чисто нейния наратив: старинни мебели, завеси, пердета и дантелени покривки, ябълката, натюрморта, цветята и потъна в потока на подсъзнанието, на спомените, през които прозират вечното огледало – символът на времето, в което художничката оглежда своя път, задавайки си въпроса – „Докато стигна“… до какво, къде и как е преминал живота, този, който сега се оглежда в „звездите отгоре“, както е нарекла една от своите картини.“
