Максим Венгеров разтърси зала 1 на НДК
В журналистиката суперлативите са противопоказни.“великолепен“, „изключителен“, „превъзходен“- не бива да се употребяват под път и над път. В случая с Максим Венгеров обаче, този речник е недостатъчен. Всъщност, за да се разбере градусът на емоциите, които предизвика музикално изпълнение, което той подари на българската публика пред Великден, най-добре е да се вслушаме в това, което сподели за себе си преди концерта. Само човек с голяма душа може да прави музика, която за дълго ще отзвучава в сърцата.
„Всъщност инструментът, с който разполагаш, е магически. Това не е просто цигулка, а продължение на душата ти, лъкът пък е продължение на ръката ти. Но за а осъзнаеш това, трябва да пораснеш малко, за да можеш напълно да вникнеш какво точно държиш в ръцете си.“
снимки: Василка Балевска
„Ако човек има добро сърце и свири от душа, то тази музика достига до хората и посажда семето, от което един ден ще порасне нещо добро.
Трябва да призная, че музиката има тайна роля във всяко общество. Ако човек има добро сърце и свири от душа, то тази музика достига до хората и посажда семето, от което един ден ще порасне нещо добро. Ще решите, че си противореча – отказът да свириш пред хора, които не харесваш, може да е грешка, защото музиката предава универсално послание – любовта. Мога да ви дам пример: след Втората световна война Йехуди Менухин, известен цигулар евреин, отива да свири сред руините на Берлин, за което бива силно критикуван, но музиката има точно тази мисия: да не се използва като политическо средство“.
„Голям късметлия съм, че учител ми беше Ростропович. Ако не се бях повлиял от него, може би щях да съм друг вид музикант.“
„Като посланик на добра воля към УНИЦЕФ имах уникалната възможност да пътувам на много специални мисии – специални, защото свирих не само по концертни зали, но и на специални места.
Например свирих в Уганда или в племенните общности в планините в Тайланд, на място, където почти никакъв транспорт не може да те закара. Стигнахе дотам с мотоциклет и през цялото се време се опитвах да опазя цигулката си да не падне. И когато накрая се качихме горе, чух звука на един невероятен детски хор, децата пееха в пълна симбиоза – преживяването за мен беше истинско чудо. На едно такова място, където човешки крак не е стъпвал преди, има толкова много талант!
Понякога се налагаше да пътуваме с джиповете на ООН и шофьорите винаги ме успокояваха, че колата е бронирана. Това беше едната страна на работата ми, да пътувам и да свиря пред хора, които иначе не биха отишли на такъв концерт, защото нямат възможност – травматизирани са от военни конфликти или други проблеми. Но другата страна е да се набират средства и да се информират обществата какво прави всъщност УНИЦЕФ за тези хора. Всички тези преживявания ме направиха на първо място душевно по-богат, накараха ме да осъзная какъв щастливец съм да съм музикант и да говоря на този език – музиката – който всички разбират.“
„Не съм свирил пред пингвини в Антарктика все още. Но целта ми не е да свиря на колкото се може повече места по света, а да се докосна до много култури, да оставя диря в душата на колкото се може повече хора.
Веднъж бях в една болница в Тайланд, където монаси се грижеха за пациенти болни от СПИН. Помолиха ме да им изсвиря нещо, взех цигулката и засвирих Бах. Много от тях започнаха да плачат – и причините за плача им ще останат завинаги скрити от мен, но успях да ги трогна по някакъв начин, те бяха изключително развълнувани, че някой е дошъл специално, за да им посвири. Това преживяване остана у мен като едно то най-ценните в целия ми живот и винаги го нося със себе си, когато излизам на сцена.“
снимки: Василка Балевска
„В живота си опитвам да опозная музиката от колкото се може повече страни, защото свиренето на цигулка с четири струни може да се превърне в клаустрофобия. Не винаги знаеш какво точно да изсвириш, но имаш само четири избора. Затова започнах и да оркестрирам, за да добавя още струни към музикалния си репертоар; започнах да свиря на барокова цигулка и виола, защото винаги съм се чудил как Бах или Вивалди биха звучали на различен инструмент. Преподавам също така и съм имал интересни срещи с електронна цигулка, винаги съм бил любопитен за електрическите звуци. Дълги години съм част от академичната общност и някои хора ме наричат „непослушното дете на цигулката“. 30-35 годишната ми история като музикант ме накара да осъзная, че връщайки се към концертите, които съм свирил 20 години, те не винаги звучат по един и същи начин, защото музикантът, който ги свири с времето също се е променил.“
снимки: Интернет, Василка Балевска
https://www.youtube.com/watch?v=2ddzG9M-BeI&list=RD2ddzG9M-BeI&t=80
