АРТКВАРТАЛ- ИДЕЯ И РЕАЛИЗАЦИЯ

0
403

Как да се вдъхне живот на стария квартал, ако липсва вдъхновение?

КВАРТал -инициатива, чиято цел е обособяването на културен квартал, по примера на редица важни европески градове…в контекста на културното, социално и икономическо развитие на града”
Пише на брошурата, представяща  проекта за фестивал, състоял се 16-17-и септември в София.
Не знам дали разбрахте, целта е не да се обособи нещо ново, а нещо старо да види бял свят и бъде припознато за архитектурен исторически и културен център, място където култури и епохи са се срещали и срещат, нещо като  духовно средище на града с  многовековна история Сердика-Средец-София. Архитектурни резервати ги наричат някои държави, а законите им за културно и историческо наследство ги пазят от съвременни посегателства и застрояване.
Добра инициатива. И избраното място е повече от добро. Кварталът между бул.”Дондуков”,бул. „Слвиница”,бул.” Мария Луиза” и ул.„Раковски”.

Аз съм родена там. На „Цар Симеон”55. Баба ми и дядо ми, пристигнали от Бургас, са наели  жилище в еврейската кооперация  срещу кинотеатър „Одеон” и прословутия ресторант „ Гамбринус” на  крачка от първото българско кино- „Модерен театър”Привлечени  са били вероятно от сродната атмосфера с  гръцката махала в морския град.  Тук, между джамията, синагогата и църквата „св.Павраскева”,   животът протичал в същия ритъм на  взаимодействие между различните общности на арменци, евреи, преселници от Тракия и Македония, както в Бургас.
Ул. „Цар Симеон” бе улица на занаятите-сарафи, обущари, кафеджии,шивачи, дюкянчетата бяха на всяка крачка и  тази  жизнена   артерия на града водеше логично до Сточна гара.
Жителите и  до ден днешен са съхранили по някакъв начин  специфичните гени и жилавата устойчивост на този древен, мултикултурен град.  Писала съм за този дух,за взаимоотношенията, пропити от един  патриархален морал,  моралът на Махалата,  в която всеки имаше своя роля и място, където толерантността и уважението към другия и приемствеността между поколенията бяха действащи норми на неписан закон . Този дух  не успя да бъде  обезличен и по време на соц-а. Отчасти заради жилавия  характер на хората, отчасти поради факта, че това не бе атрактивно място за след деветосептемврийската номенклатура, която строеше своите кооперации от „Дондуков” нагоре .
Така че, макар и в сърцето на столицата, кварталът  дълго бе ниглижиран и подценяван.

Много от старите софиянци се изнесоха по новите квартали като мен, подмамени от благините на топлофикацията, но до ден днешен сънувам  звуците, ароматите и хората на това място, подрънкванедрънкването на последните трамвай, откъм Мария Луиза, ритмичното потракване на паветата под колелетата на колата, която миеше улиците  след полунощ,стреснатия смях на опръскани окъснели минувачи, гукането на гълъбите призори. И неведнъж съм изразявала  надеждата  този квартал да бъде обособен и съхранен в автентичния си вид,  като дух и памет на града.http://slowdownworld.blogspot.bg/2014/03/blog-post_7.html

И ето, че втора година млади хора са подели инициатива  около Деня на столицата,17-ти септември, да организират  фестивал  КвартАрт. Спечелили са проект.  Миналата година почти не забелязах в какво се изразява тяхната идея, тогава самоинициативно посетих и разказах за  Синагогата.http://slowdownworld.blogspot.bg/2016/09/blog-post_20.html#more
Тази година явно идеята се бе доразвила и  намерила своя център и концепция за представяне. В СОХО,-модерно пространство за ко-уъркинг, помещаващо се на „Искър”4, ъгъла с „Бачо Киро”, получих дипляна с богата програма, която в рамките на два дни предлагаше посещения на  ателиета, работилници, галерии ,музикални атракции,детски забавления  и  няколко организирани тура – гурме  тур, тур на еврейската  култура и архитектурен тур.
(Не мога да не отбележа, че  малко повече любезност от  страна на младите организатори на събитието, ще спомогне за вписване на идеята им в реалиите на мястото. Защото експлоатацията на темата „старият квартал” не може да има само комерсиален характер, трябва и да е олицетворение на културата и традициите,  които го характеризират, традиции на  толерантност и  приемственост между поколенията. )
Толкова снимки съм правила на забравени и занемарени  красиви сгради из уличките на квартала, че разбира се, избрах архитектурния тур.С надежда да науча повече за тях.

Кой знае защо обаче,  той  започна с представянето на Банята,  някак си  без въведение за ролята и мястото в европейската история на този град,  възниктал именно тук, край минералните извори, град,  за който  Констатнин  Велики е казал „Сердика е моят Рим” . А само на 50 метра, на ъгъла на  ”Искър” и „Сердика”  са стените на Североизточната порта на древния град , откъдето май  и хан Крум е  влязал. Кой да ти каже?

Така че разказът започна „Откакто дошло Освобождението” и в имплицитния патриотичен тон на разказа, орнаментите на банята бяха обявени за типично български. Но кой е архитектът, не ни се каза.Така че, реших да  допълня неказаното в тази разходка,не за да критикувам, а за да събудя повече любопитство и желание за знание, нещо, което би спомогнало ценността на квартала да придобие повече измерения.
Петко Момчилов и Фр. Грюнангер са архитектите на Банята. Сградата е едно от върховите постижения на българската архитектура от началото на XX век. Със забележителна майоликова  украса, съчетаваща многоцветни растителни и геометрични мотиви,както и с  образите на богинята покровителка на градовете – Тюхе и богът на здравето – Аполон.)

Архитектурният разказ  се размина и с логичното въведение  как   образованите ни в Европа архитекти, архитектурните стилове и европейски влияния в началото на 20-и век, бурното строителство по това време,  превърнали града от селска паланка в процъфтяващ европейска столица,  са запазили своите образци именно тук, в тази стара част на града.

При положение че  след Банята, която заобиколихме, застанахме  лице в лице със ул „Сердика”, тъкмо срещу  емблематични  за архитектурата от онова време и историята на развитието на града ни  сгради –  първата кооперация в града „Мусала” и сградите на хотелите „Сплендид” и „Берлин”.

 

(Четете Милен Русковата „Чамкория” и си представяйте живота, протичал тук).   Сред този жив градски декор не можеш да не разкажеш и нещо  повече не само за  европейските присъствия и заемки в архитектурата, но и за  за специфичната атмосфера на тази част на града,  изобилстващ  от  гостилници, бирарии и  кафе-шантани  придаващи му пикантен, балканско-европейски вкус.   Да  не разкажеш къде   са присветнали първите червени фенери, къде се е вихрела славата на баба Цора и дъщеря й Хермина. А нейният кафе- шантан бил тъкмо на ул. „Сердика“. Градската легенда разказва, че „Кирил и Методий“ –  била неслучайно единствената павирана улица в столицата за да не гази кал княз Кирил Преславски, когато отивал с файтона  си до публичния дом „Аполо“, прекръстен по-късно на кафе-шантан „Родопи”- именно  на мадам Цора. Тука трябва да кажем за честта на квартала, след редица протести на жителите на улиците „Искър”, „Серсика” и „Веслец“, публичните домове били преместени. А понеже 1905-а   били официално забранени, те се прекръстили на кафе- шантани. С разнообразна програма.
И понеже  тогава се появява европейското чудо за забавление-кинематографът,  първите живи картини се прожектират по тия места.  Заради непомръкналата печална слава обаче, не е било много препоръчително и не се е смятало за добър тон да се посещават прожекциите. Ето пример от вестниците от онова време, която можем да броим за нещо като опит за създаване на фалшива новина:

Реч, бр., 463, 22 ноември 1908, стр 2, в ъгъла,  „ Слух се пръсна вчера от в. Дневник, че за снощи се очаквало отиването на Негово Величество в салона на бившия кафе шантан „Родопи“, съдържан едно време от известната баба Цора, да гледа кинематограф.
Последствие се оказа, че това известие е неверно и гражданите наистина се чудеха защо е трябвало да се подиграва тъй жестоко.

Подобни „живи картини”, илюстриращи времето, пресъздават спецификата на квартала. Шарен пъстър многоцветен, пазещ  тайни и истории,(като напр. македонските убийства), плачещи да бъдат разказани.  Истории, които ги има в старите вестници, в писанията на Свинтила,  Димо Казасов,  Георги Канезирски-Верин, ДраганТенев, Мариана Мелнишка, Искра Ценкова,и др…  Какъв портрет на софийската градска култура би се получило, ако всички отделни истории се навържат в един цялостен разказ.
Формалният подход, избран от младите гидове- архитект и историк, не ни позволи да усетим живота, който е протичал тук.
От „Сердика” излязохме на бул” Дондуков”, отсамната страна, където научих все пак нещо за Феникс палас, сградата на Застрахователното дружество, където сега се помещава Агенцията по заетостта.

В разказа имаше опит за внасяне на пикантен елемент- с вкарването на интригата за изчезналия позлатен феникс -скулптурата, увенчавала сградата. Кой е скулптурът, не разбрахме. Нито за архитекта научихме. А това е Димо Ничев, който в сътрудничество с Георги Фингов и Никола Юруков създават архитектурното  бюро , построило най-красивите сгради в София: Софийска търговско-индустриална  камара на „Славянска”,централата на ДЗИ, централата на ДСК на  „Московска” и „Бенковска” и още много други. Димо Ничев е и архитект на първото българско кино Модерен театър.
Подминахме мимоходом и една от най-красивите къщи в столицата. „Къщата с Короната“ на ъгъла на  „Будапеща” и „Дондуков”, Съобщи ни се, че е била на някой-си македонски професор-кой, не се каза, построена за да демонстрира потенциала и възможностите на заможните тракийски и македонски бежанци след Балканските войни и и Първата световна война=

Да кажа нещо повече обаче, че къщата най-вече и името на професора,  не заслужават игнориране. Строена е 1881 г., следователно далеч преди балканските войни, в стил нео-барок. Ъгловата еркерна кула, обрамчена с парапет,й е дала името, защото наистина сякаш коронясва тази забележителна постройка. Капителите на дъговидните колони завършват с лъвски глави, пластичната декорация е пищна, с изящни женски фигури.
Къщата е известна с името на Иван Георгов. Виден български философ, роден в Серес, учил в Германия и Женева, от 1910г  член на института Жан Жорес, който след Илинденско-преображенското въстание 1915г. заедно с  Любомир Милетич, Александър Балабанов, Димитър Точков и Петър Кушев обикалят европейските столици, да сондират мненията по въпроса за разрешаването на Македонския въпрос.  Той самият обаче, не е обитавал този дом, който е стопанисван от дъщеря муи бил известен като „Тетевенския хан”.

 

Разходката по ул „Будапеща” също не  обогати разказа за квартала с детайли и особености за биографиите на къщите и техните стопани, но  все пак младите хора дадоха израз на загрижеността  си за запуснатото  състояние  на квартала, след  отнемането   (1971г) на статута  исторически паметник на ред къщи. Което отприщило застрояването с  претенциозни бутафорни образци на мутренската архитектура, стърчащи нелепо също толкова, колкото и псевдо реставрацията на някои сгради, придаваща нелеп обик на автентичната градска среда.

Тази площ, наречена единствената градинка в квартала беше спечелила загрижеността на гидовете. Така чен искам съвсем да ги да ги обвиня в бездушие. Но интерпретацията на скромните познания не допринесе за активиране на истинска ангажираност към съдбата на този квартал.

Турът опря в църквата св Петка, при което разбрахме, че с нея е свършвала София, че  има специфично решение за камбанарията а едрокорабната и неканонична структура означавала, че е приютявала прииждащите в онези години бежанци.

Обратно по „Цар Симеон” към „Мария Луиза.”

Това било къщичката на градинаря-   ни знам да е имало градинари в тази предприемчива, но не особено заможна махала, където дворовете винаги са били обрасли може би къщичката на градинските инстрменти, както и  да е.

 

Неравноделното строителство по „Цар Симеон” ред стари сгради, ред ранно-социалистически кооперации, не отвори дума за  бомбардировките и защо те са били така  масивни точно в тази част на града. Подминахме мястото, където е бил „ Гамбринус”-сега непосещаван френски ресторант, и  грозната култова сграда на мястото на легендарния  „Одеон”, загърбихме и ул „Кирил и Методий”-там има интересни обекти като къщата на номер 35 – четете Мариана Мелнишка.
Погледнахме отдалеч Модерен театър, не обърнахме внимание на рушащата се фасада и изпочупените стъкла и приключихме обиколката.


Модерен театър, построен от тютюневия  пловдивски магнат, италианецът  Карло Вакаро, е болна тема за  нашия  сайт, предприели сме кампания за запазването на сградата, в стил  сецесион, чийто архитект е същият Димо Ничев,а в момента е в плачевно състояние. Това не е само първият български киносалон, но и първият киноцентър, продуцирал първи български филм  „Българан е галант“. Тази информация  можеше да увенчае тура, като се има предвид че столицата ни е обявена за град на Киното догодина. Изобщо, краят на историята можеше и да обобщи началото, за духа на квартала -творчески, буден, предприемчив и витален, в който са се случвали  толкова много неща, включително тук е проходило родното ни киноизкуство.

Мога и да подскажа повече посоки  за следващ път.
Домът, описан от Виктор Пасков в Балада за Георг Хених” на „Искър”  вече го няма, но около него има още безценн и сгради , в които са живели професори, музиканти, с нелека съдба, за които си струва да се разкаже.
Трябва да се знае, че Георг Хених е действителна личност   Неговото ателие за поправка на цигулки бе  на „Бачо Киро”, на крачка от модерния център СОХО.
На „Екзарх Йосиф” 39 пък е къщата, където се е помещавал Клуб на жените писателки оглавяван от Евгения Марс, в който са членували Ана Каменова,  Мара Белчева, Северина Тенева, Мария Грубешлиева, Магда Петканова .
На „Екзарх Йосиф”, зад римските останки, е и домът на Боян Болгар. Прекрасен градски писател, незаслужено позабравен.
И още и още може да се разкаже, за да се покаже за душата на квартала.
А иначе, доброто начинание си остава някак си, лишено от душа.
Все пак и малкото е много след толкова години  забвение. Да приемем, че първата стъпка е направена.

Коментари

comments