НА РАЗХОДКА С НЕПОЗНАТИТЕ КЛАСИЦИ

0
374

Да разкажеш града през литературната му история, да извадиш класитците от музея, за да ги отърсиш от учебникарските клишета и да превърнеш този разказ за писателите и града в жива връзка между съвремието и културната ни история е начинание, което  не само „възкресява“ паметта, а възвръща  духа на града и го връща на хората.

Този подарък ни правят от фондация „Прочети София“, а в осъществяването на идеята ни повежда невероятната Катя Зографова, литературен историк и писател, най-вече сладкодумец, чиято кауза и като творец, и като музеен човек, е посветена именно на това духовно възкресение-преобръщайки традициите, не книжно и патетично, а през фокуса на делничното и интимното.
Разказът ѝ се превръща в преживяване като на кино, образите се изълват със живот. След такава разходка никога няма да подминаваш с безразличие барелефа на Яна Язова, защото вече ще знаеш не само как трагично е загинала, но колко смелост е имала, за да напише романа „Соления залив“, ще научиш за ръкописа ѝ за Левски, вероятно присвоен от Хайтов, и дълго ще разсъждаваш за знаците на съдбата, накарала сина на Хайтов, автор на злополучния Самуилов монумент, да направи този изящен барелеф. Оттук нататък с любопитство ще надзърташ в задния двор на  галерия „Ракурси“ за да се убедиш, че оцелелият фонтан на Стамболовата кооперация е още там, ще знаеш какво е направила Поликсени Стамболова, за да призове към покаяние убийците и на съруга си, със съжаление ще разбереш, че къщата на д-р Кръстев днес е Манастирска магерница, както и къщата на Тодор Влайков –ресторант,  ще знаеш подробности за живота на Фани-Попова-Мутафова, подробности за Светослава Славейкова – пазителка на културната родова памет за Славейковия род..все истрории, заключени в пространството на уличките около  Хан Аспарух и Ангел Кънчев , „ зона наситена с писателски енергии и валенции“, която може да се нарече с пълно право Литературния квартал на столицата.

         Да ви въведа малко в това преживяване, за да ви запаля да не пропускате следващи разходки.

Разходката  тръгва от музея на Иван Вазов, по-точно от вътрешното дворче с ресторанта, където някога е била готварницатата на Вазовци. И както виждате, мястото трудно побира желаещите.
Темата е ТРАПЕЗАТА НА ПАТРИАРХА /КУХНЯТА НА ВЪЛА ВАЗОВА СРЕЩУ ЕВРОПЕЙСКАТА ЛИСТА НА „ЮНИОН КЛУБ“/ Целта е да ни убеди, в каква степен патриотизмът на Дядо Вазов е наистина органичен.

Катя Зографова:“ Предпочитанието на Вазов към българската кухня е израз неговия  истинен, дълбок органичен патриотизъм. Той наистина противопоставя българските гозби на сестра си Въла, срещу европейската листа на Юнион клуб, който се намира на една крачка от неговия дом.( Най-любимото ястие на Вазов, са сърмите с лозов лист, които Евгения Марс му е приготвяла, като е слагала и стафидка вътре.)

„Когато  честват втория юбилей на Вазов 1920 година, двоен юбилей: на неговата  70 годишнина и годишнина от неговата тврческа дейност,  се организират пищни тържества с много подаръци. Цар Борис идва на крака в дома му и с указ го обявява за народен поет. След програмата в Народния театър, има вечеря за отбрани гости  в Юинон палас. И тогава се случвва нещо изключително знаково, самият Юнион клуб прави едно красиво меню, което е всъщност признание за победата на българското  над европейското меню, защото там на специалните гости се предлага:“супа-„ а ла Странджа“-ще рече боб чорба, „“риба-пъстърва от Леевица“- местност над Сопот, където се спасява населението, когато Сопот гори, пудинг „Боримечка“, кафе-„хаджи Ахил“- като един жест от страна на Юнион клуб, но и съобразяване, почитане на изконните български вкусове на Вазов. Една чаровна победа на българското над европеското.

Когато говоря за този органичен патриотизъм на Вазов, иска ми се да спомена и една друга тема, развита и в книгата ми-„Любовният Вазов“ защото не знам дали си противореча, като разказвам, колко български са били вкусовете по отношение на храната, но истината е, че по отношение на жените това не е така. И аз като панагюрка, бях леко смутена, като научих че в Пловдив  патриархът има приятелка гъркиня, има прителка еврейка, туркиня в Русе…Когато му излиза любовната стихосбирка „Майска китка“, от която той самият малко се е срамувал, баба Съба  казва „Всичко друго ще ти простя, само не това, че възпя онази читакиня от шантана в Русе“...


Така че, при Вазов има много интересни моменти, далеч от клишето, с което все още българското училище борави. Да не говорим, че това противопоставяне на „опълченеца“ Вазов, както го наричат кръга „Мисъл“ и модерната литература, което е доста условно и доста изкуствено, защото като четем внимателно Вазов с непредубедени очи, ще се убедим, че от него тръгват много от най-модерните посоки на българската литература.“

Музеят е открит през1926 година и отначало е литературен институт с функции на научен институт. Първият уредник е Елин Пелин. По време на войната е почти изцяло разрушен, остават само стените, но  Елин Пелин взима стъкленицата със съцето на Вазов и успява да я спаси.

 

В сюжета за „непознатите класици- неканонично“, научаваме и за за експонати -реликви, които не са най-видимите и понякога могат да бъдят подминати, а също разказват истории. Например златният часовник на Вазов, марка Бреге, подарен му е от министър Омарчевски.

 

 

Катя Зографова:
„За мен беше удивително, да науча по времето когато живях в Швейцария, че тази марка часовник е притежавал и Пушкин. Има и един пасаж в Евгений Онегин: „Онегин, добрий мой приятель прагуливалсья по брегах Невьй, пока недремлющчий Брегет не прозвонит  эму обед“. До тогава все се чудех, какъв е тоя „брегет„.
(По-нататък научаваме, как часовникът на Петко Славеков не случайно пък е с два циферблата-показващ ориенталско и европейско време едновременно, сякаш олицетворение на самата същност на поета).

Обстановката в готварницата, е аранжирано в духа на епохата и е близка с оригинала.
Мястото е важно, и защото Вазов умира на трапезата.

Разходката продължава, пътьом прави кратка спирка пред т.н. навремето „дом на покойника“ научаваме още каква е била жълтата постройка в дясно от задния вход на Народния, сега емблематичното заведение „Синиият лъв“. В което обаче през 30-те години са се събирали  „якобинците“ Вацаров, Антон Попов, Христо Радевски-все леви интелектуалци, докато от съседните маси са слухтяли цивилни ченгета. Било е  средищно място на лявата интелигенция, държано от племенника на Гоце Делчев-  Тоше Чопов. По ирония на съдбата, това днес е „Синият лъв“.

Катя Зографова:
„По пътя обърнете внимание на един барелеф, който е на лобното място на Стефан Стамболов.“

„И понеже е бил и поет, а и нашата разходка е литературна, ще ви разкажа един епизод, който е уникален.
През 1875-а заедно с Ботев издават „Песни и стихотворения Ботьова и Стамболова“. Там стиховете на Стамболов са 5, но са  много популярни, защото са понятни, маршови. На козлодуйския бряг ботевите четници слизат с песента на Стамболов „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари“ . Димчо Дебелянов и неговите приятели бохеми често са я пеели. Един ден  Димчо Дебелянов е с приятели, сред които Гьончо Белев от Ихтиман (мемориалният му кабинет също е филиал на литературния музей, днес е напълно забравен), който се оказва, че е продал някакъв имот и получил някакви пари. Цялата компания е щастлива, че са забогатели. Решават да отидат в Пловдив, където да погуляят. Хубаво, обаче във влака подпийнали, развеселени, започват да пеят „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари“ опияняват се, вдъхновяват се от текста и в един момент решават да изхвърлят парите през прозореца. И го правят. При това с радост наблюдават, как банкнотите летят. Върховен миг. Само че, като слизат на гарата отрезвават без пари в джоба…

Изворът от любопитни истории и факти не секва по пътя към къщата на Яворов, но няма да разказваме всичко. За да се запалите и станете почитатели на това изключително преживяване, литературните разходки в София. Следващите гидове в паметта на града са също така примамливи и интересни. А ние с Катя Зографова се уговаряме да се срещнем допълнително, за да ни разкаже за Яворов и Вапцаров, за връзката между тях, както да научим повече за възможностите музеят да заживее нов живот, да се превърне в жива памет и познание както за литературната ни истария, така и за нас, самите.

 

Коментари

comments