ГОГОЛ ЗА НАЧИНАЕЩИ

0
459

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ЛУД по  Н. В. ГОГОЛ
в театър 199 „В.Стойчев” съвместно с
театър Кредо
сценарий и режисура Нина Димитрова, Васил Василев-Зуек
Любим виц ми е следният.  Приключвайки часа си професор от НАТФИЗ дава задача на студентите за следващия час  да прегледат нещо от Гогол. Излиза професорът в коридора , догонва  го младеж от класа  и снизходително му прошепва: „Г-н професоре, не се казва Гогол, а Гугъл!
Спектакълът на театър Кредо  е за тези, които ще разберат Гогол в епохата на Гугъл.  Във времето, в което живеем образите изместват текста. Но ако ги владееш майсторски, могат и да те върнат към книгата и текста.
Така че, добре дошли в лудницата. На Гогол. Или на Гугъл.

За мнозина признанието  че Гогол е смешен автор, може да звучи еретично и скандално. Но той е, така че  умело чрез смеха можеш да преведеш в образи  цялата дълбочина на философията за смисъла и безсмислието на живота.
Гогол пише както знаем текста,по изрезки от вестниците. Затова и прословутата реплика:”Вчера цял ден четох вестници..”с която помним великия Наум Шопов, е ключова.  Животъте  извън теб, ти не си в него. Репликата отсъства защото не четенето на текста, а играта е водеща. Нина Димитрова избира  ключа  към  изживяването на „необичайното приключение”,каквото е срещата с Гогол, в образността.   Тя решава   да даде живот и извади на   бял свят всички „видения, образи, дремещи в дълбините му”, да превърне невъзможността във възможност за съществуване.
Актьорът  Стилиан Радев строи светове и персонажи със зашеметяваща енергия и находчивост . Дребният статски съветник  Аксентий Иванович Поприщин,  който не иска да е „костенурката в торбата”, както го възприемат околните, е и влюбен, и кученце и император на Испания и във всички превъплъщения  те разсмива до плач.
И  така трагедията от  невъзможността да бъдеш такъв, какъвто си, да реализираш желанието сам да избираш себе си, защото си  и всеки опит да излезеш те те превръщат в луд по мерките на стандартизираното общество,  се превръща в оздравителна комедия, която  събужда надеждата, че лудият все пак не е луд,  докато опитва да  отново да излезе от торбата, за да бъде това, което е. Така че, финалът не натъжава, а събужда надежда.

Да разчетеш Гогол чрез действие,  като превърнеш сцената във въображаема територия само със помощта на парчета залепващо се  велкро-блестяща асоциация със усмирителната риза, в която те вкарва животът, е демонстрация както на сериозен творчески потенциал, така и „проговаряне“ на езика на новите поколения.
Младата публика е спечелена. Пред мен   се държаха за ръка, момче и момиче. Момчето носеше суичер с логото на компютърната централа Телерик. Такива като тях бяха повечето в салона. Вярвам, след спектакъла, на който искрено се смяха, ще  потърсят нещо  повече за Гогол в Гугъл, и ,дай боже ще стигнат до библиотеката.

Коментари

comments