„ПИЛЕТО“-или ВОЙНАТА В НАС

0
791

Ако напоследък като традиционни зрители се чувствате объркани от нахлуването на нова експериментална вълна на българската театрална сцена  и се питате какво искат да кажат младите – гледайте „Пилето“, постановка  на Васил Дуев в Младежкия театър. За да се убедите, че когато има силна нравствена идея и убедителна игра на сцената, езикът на изкуството става понятен за всички поколения.


„Пилето“- по романа на Уйлям Уорън и пиесата на Наоми Уйлямс, в превод на Харалампи Аничкин и по филма на Алън Паркър, вкрючва цитати  от „Великият диктатор“ на Чарли Чаплин.  Всички тези познати „култови“ текстове и образи сякаш не предпоставят възможност за добавяне на собствен прочит и изискват много кураж за интерпретация и новаторски подход в анализа на вечната тема – войната. Васил Дуев го е намерил.
В търсенето на отговор защо стремежът към обсебване и власт над света и другите, е доминиращ  в човешката история. Оказва се, че само  254 години човечеството е преживяло   в мир. Излиза, едва  ли не естественото състояние на човека е да воюва и унищожава.
Темата е вечна и особено актуална и днес. Няма значение дали става дума за Втората световна или за младите, пращани във Виетнам, Ирак или Сирия. Прекършването на душите при  сблъсъка с  униформения свят, раждащ само кървища и смърт, се случва неминуемо. Едни се приспособяват. Други се примиряват. Трети не оцеляват.
„Вероятно положението на изкуството на скалата на човешкото познание е най-красноречивият симптом за пропастта между напредъка на човека… и неговия застой…“, твърди Айн Ранд.
Какъв е смисълът обаче,  да се живее в свят, който се превръща в клетка и затвор за човешките пориви?  Свят, който  надява униформи на човешката индивидуалност и разделя света на свои и чужди? Осакатява чувства и пориви, атрофира човешкта душа? Унищожава човешкото в човека?

Защото човекът в стремежа си към надмощие изобретява какво ли не, само собствената си душа не може да владее и не може да сложи в клетка порива й  да намери простор за изява и свобода.

Тъй като войната   противоречи на смисъла на живота: на  радостта от съществуването, на приятелството и  любовта.  Всичко, което имаш в детството. И което бива  смазано от схемите, в които те вкарва светът на възрастните. Можеш ли като възрастен да си върнеш крилете на детството, за да възстановиш хармонията между духа и природата, която те е създала? Да събудиш крехката съпротива на нежната човешка душа, която не желае да се подчини и да се издигнеш на крилете й към висините на свободата и просторите на духа?
В отговора, който търси постановката на  Васил Дуев, има нещо анти-холивудско, извън стандартните клишета за добри и лоши.  Той съзира позитивното и шанса у всеки . Всеки човек е кафез за собствената си душа и от него зависи кога ще захвърли ключа и ще разпери криле…
Освен че използва новаторството в изразните средства на съвременната европейска сцена, самият той  като актьор успява да  стимулира и  колегите си  да експлоатират психофизическите си възможности  до гранични състояния.
Блестяща е играта на всички, особено на  младите актьори Никола Стоянов и Александър Хаджиангелов. Но също и на Петко Велинов, Светослав Добрев, Стилиян Желязков, Ярослав Павлов.
Диалогът с публиката продължава и след края на спектакъла. След постановката актьорите призоваха публиката да остане на разговор. Изненадващо, малцина си тръгнаха.

Принос към изграждането на цялостния сценичен език имат и сценографията и костюмите  Мара Петрова, музиката : Петя Диманова, хореографията: Стефания Георгиева, Калина Георгиева, специалните силуети в тъмното на Жени Георгиева, Стоян Дойчев, Стилиян Желзков.
Паулиана Новакова

pileto.979x0pileto5.979x0pileto3.979x0compimg-b8aca709ab979373f6b39fb93e56f200

Коментари

comments