Ако напоследък като традиционни зрители се чувствате объркани от нахлуването на нова експериментална вълна на българската театрална сцена и се питате какво искат да кажат младите – гледайте „Пилето“, постановка на Васил Дуев в Младежкия театър. За да се убедите, че когато има силна нравствена идея и убедителна игра на сцената, езикът на изкуството става понятен за всички поколения.
„Пилето“- по романа на Уйлям Уорън и пиесата на Наоми Уйлямс, в превод на Харалампи Аничкин и по филма на Алън Паркър, вкрючва цитати от „Великият диктатор“ на Чарли Чаплин. Всички тези познати „култови“ текстове и образи сякаш не предпоставят възможност за добавяне на собствен прочит и изискват много кураж за интерпретация и новаторски подход в анализа на вечната тема – войната. Васил Дуев го е намерил.
В търсенето на отговор защо стремежът към обсебване и власт над света и другите, е доминиращ в човешката история. Оказва се, че само 254 години човечеството е преживяло в мир. Излиза, едва ли не естественото състояние на човека е да воюва и унищожава.
Темата е вечна и особено актуална и днес. Няма значение дали става дума за Втората световна или за младите, пращани във Виетнам, Ирак или Сирия. Прекършването на душите при сблъсъка с униформения свят, раждащ само кървища и смърт, се случва неминуемо. Едни се приспособяват. Други се примиряват. Трети не оцеляват.
„Вероятно положението на изкуството на скалата на човешкото познание е най-красноречивият симптом за пропастта между напредъка на човека… и неговия застой…“, твърди Айн Ранд.
Какъв е смисълът обаче, да се живее в свят, който се превръща в клетка и затвор за човешките пориви? Свят, който надява униформи на човешката индивидуалност и разделя света на свои и чужди? Осакатява чувства и пориви, атрофира човешкта душа? Унищожава човешкото в човека?
Защото човекът в стремежа си към надмощие изобретява какво ли не, само собствената си душа не може да владее и не може да сложи в клетка порива й да намери простор за изява и свобода.
Тъй като войната противоречи на смисъла на живота: на радостта от съществуването, на приятелството и любовта. Всичко, което имаш в детството. И което бива смазано от схемите, в които те вкарва светът на възрастните. Можеш ли като възрастен да си върнеш крилете на детството, за да възстановиш хармонията между духа и природата, която те е създала? Да събудиш крехката съпротива на нежната човешка душа, която не желае да се подчини и да се издигнеш на крилете й към висините на свободата и просторите на духа?
В отговора, който търси постановката на Васил Дуев, има нещо анти-холивудско, извън стандартните клишета за добри и лоши. Той съзира позитивното и шанса у всеки . Всеки човек е кафез за собствената си душа и от него зависи кога ще захвърли ключа и ще разпери криле…
Освен че използва новаторството в изразните средства на съвременната европейска сцена, самият той като актьор успява да стимулира и колегите си да експлоатират психофизическите си възможности до гранични състояния.
Блестяща е играта на всички, особено на младите актьори Никола Стоянов и Александър Хаджиангелов. Но също и на Петко Велинов, Светослав Добрев, Стилиян Желязков, Ярослав Павлов.
Диалогът с публиката продължава и след края на спектакъла. След постановката актьорите призоваха публиката да остане на разговор. Изненадващо, малцина си тръгнаха.
Принос към изграждането на цялостния сценичен език имат и сценографията и костюмите Мара Петрова, музиката : Петя Диманова, хореографията: Стефания Георгиева, Калина Георгиева, специалните силуети в тъмното на Жени Георгиева, Стоян Дойчев, Стилиян Желзков.
Паулиана Новакова
