НИЕ НЕ СИ ПРЕДСТАВЯХМЕ УЖАСА НА ЧЕРНОБИЛ

0
379

Навърши се поредната годишнина от Чернобилската трагедия. Избледняват спомените, стопяват се детайлите, но усещането за онази тогавашна безпомощност сякаш става все по-силно. Измъчвам се, че все отлагам да запазя няколко реда за тези след нас и се упреквам, че не мога и до днес да реша за отношението си към атомната енергетика.

Спомням си, че часове след трагедията в БНР беше сфомиран специален екип. Това вече беше станало условен рефлекс в края на краха на социализма след серията трагедии, кончини на генерални секретари на ЦК на КПСС и какво ли не още… Но тук нещата изглеждаха далеч по-сериозни. Започваше ерата на технологичните катастрофи, следствие от необмислената тотална индустриализация. Първоначално бе съобщено поверително за някаква авария на ядрен реактор на АЕЦ в Украйна, после се промъкна името Чернобил. Това беше почти всичко. Информация за инцидента нямаше никаква. Следващото, което научихме, че е се е взривил реактор и изтича радиация. Какъв е размерът на бедата, какви са възможните последствия, какво се прави за защита, никой не можеше да каже. Не се беше случвало дотогава и ние даже не можехме да си го представим. Москва мълчеше. От по-високите етажи звъняха в ЦК на БКП, Министерски съвет, отникъде нищо. Там явно знаеха или искаха да знаят по-малко и от нас. Опитите ни по наши канали да разберем нещо повече биеха на камък. Всъщност колегите в Москва също не знаеха какво точно се е случило, а и едва ли биха ни го казали по телефона. В онези времена всеки знаеше само това, което трябва да знае. Националното радио имаше по това време мощна прослушвателска служба и чрез нея получавахме информация от цял свят. Прослушвахме всички големи радиостанции, емисиите на различни езици. Изпращахме я и получаваната информация нагоре. Може би всъщност ние бяхме най-добре осведомени.
Чакането на официална реакция беше потискащо. Всъщност аз нямах много време да чакам, защото бях последното или по-точно първото стъпало на създадения екип. Непрекъсното пишех справки какви реактори има в бившия СССР и социалистическите страни, с каква мощност, с каква защита, къде са разположени, кога са внедрени. Явно отгоре възникваха следващи въпроси и пишех, пишех…В радиото поне бях единственият специализиран журналист – международник в тази област. Дотогава никой не предполагаше че такава авария е възможна. Всичко изглеждаше толкова далече и нереално, а всъщност облаците носеха към нас радиоактивните частици…Предупрежденията на експертите в чужбина бяха да не се излиза на открито, да се ограничат зеленчуците. А те тъкмо сега се появяваха на пазара… Дните бяха слънчеви. Хората бяха излезли на пикник и разходка. Мълчанието беше убийствено.
Синът ми по това време беше бебе. Единственото, което успях да кажа на жена ми, да му дава по-малко прясно мляко. Тя така и не ме разбра, а нямаше как да й обясня. Обадих се и на няколко приятели. Прекрасно съзнавах, че телефоните вероятно се прослушват. Нямах обаче избор. Истината е, че всички бяха притеснени. Давахме си сметка, че се случва нещо неприятно, необичайно в непознати размери. От скандинавските страни – Финландия, Норвегия, идваше подробна информация за посоката на радиационните потоци от замърсени частици. Височината на радиационния стълб, резултат от взрива, беше голяма и радиоактивните частици се разнасяха надалеч. Прогнозите следяха силата на ветровоте е предсказваха кога радиоактивните облаци ще достигнат съответните страни. Ужасно беше усещането за безпомощност – невъзможността да се направи нещо, да се вземат мерки, дори да се предупреди населението. За първи път изпитвах унижение от безпомощността, в която ни бяха поставили. Ние на практика информирахме само себе си. Едва на третия ден ембаргото беше вдигнато. Стремяхме се да подаваме информация от всички достъпни източници. Нямаше как да я проверяваме. Наистина, както беше признато и по-късно, не можеше да се говори за паника, защото никой не знаше точно какво се случва, а и не си даваше сметка за истинската беда. Бумът на заболяванията от рак после, истината за характера и мащаба на аварията показаха, че си е струвало да се страхуваме. Че трябва да се учим да се страхуваме.
Валери ТОДОРОВ

Коментари

comments