ШЕКСПИР КАТО ВОДАЧ В НОВОТО ВРЕМЕ

0
1232

Майя Праматарова за шекспировите акценти на руския фестивал РАДУГА, участието на Александър Морфов и как се прави фестивал по време на пандемия.

В началото на XVII века Лондон е връхлетян от чума, епидемията принуждава градските власти да затворят театрите. И тогава, както и сега, театралната индустрия е парализирана. Това е времето, когато Шекспир пише «Крал Лир», «Макбет» и «Антоний и Клеопатра».

Впрочем, тогава не е било забранено придвижването и общуването, каквато в момента e ситуацията в руските театри. Те са отворени при наложена мярка публиката в залата да не заема повече от 25% от местата. При такава забрана бяха представени спектаклите на фестивала «Радуга», който от почти двайсетина години, по един или друг начин, е свързан с български автори, режисьори и гастроли.

На този фестивал през 2002-ра година гостува «Кралят елен», постановка на Мариус Куркински по Гоци. Представлението на Народния театър бе посрещнато  с викове «браво» и бурни аплодисменти от публика и критика, която отбеляза и виртуозните актьорски превъплъщения, и съвършената сценография на Никола Тороманов, и съвременната ироничност на прочита. След 14 години бях отново на този фестивал, но този път като автор на “Бяло върху бяло”. Постановката на Венцислав Асенов в Русенския драматичен театър с Лидия Стефанова и Мариана Крумова се игра на  камерната сцена на театъра. Това бе идеалното пространство, което сценографската Росица  Грънчарова трансформираше в реално време, за да възникнат имагинерни коридори между нас днешните и героините от времето на Емили Дикинсън.

Едва познах тази камерна сцена, превърната на тазгодишното издание на фестивала в детска площадка с пясъчник – «Дванайсета нощ или Както ви харесва» бе представена от Никитинския театър, частен театър от Воронеж. Постановката е на Юрий Муравицкий. Актьорите в трупата са предимно млади, много запалени, готови на всичко, дори да тичат боси по ледените стъпала пред публиката, заявявайки, че са лицедеи и играта започва. Част от тази игра бе със съучастието на зрителите, които фактически разпределиха ролите на принципа на лотария. Изтегля се определен номер и, на случаен принцип, той съвпада с номер и даден герой от пиесата, предварително изписани на черна дъска. И няма значение, дали си мъж или жена. Всички знаят целия текст и са готови да изиграят всяка роля. За мой късмет се падна на Борис Алексеев да играе Виола/Себастиан – Алексеев е чудесен актьор с големи роли, осмелил се да се захване с частна трупа, която работи вече пета година.

Пристрастна съм към тази пиеса, репетирахме я в Народния театър с Роберт Стуруа като всеки жест, звук, детайл се разработваха в денонощни репетиции.  Тук никой не се стреми към филигранните партитури и полифонии. Всичко се прави на едро,  сякаш сме на площада – откровено се суфлира, нали е «на ужким». Бие детското барабанче и политат актьорите в общ игрови устрем, който замита под масата лиризъм и нежност, но усмивките не слизат от лицата на публиката.

Още един Шекспиров спектакъл бе представен в рамките на фестивала и той бе на Александър Морфов. Любимецът на петербургската публика за първи път работи в ТЮЗ «Брянцев» и то с огромен състав от предимно млади актьори. Гледам неговата «Ромео и Жулиета» за втори път и преоткривам как времето влияе върху възприятието и върху самата природа на представлението.

Морфов работи с контекста, с минали прочити на пиесата, с натрупаното от историята на изкуството… И всяко ново гледане, особено в болно време като днешното, когато публиката е разхвърляна из залата, заради епидемиологичната обстановка, води до нови асоциации и усещания. Tрагедията на Жулиета става по-осезаема, а надвиснала смърт – по-конкретна. Съдбата буквално тласка момичето към нея и то я посреща с неочаквана зрялост – нищо не е останало от хулиганката в началото, освен смелостта да посрещне очи в очи предопределението си.

Действието се развива на световното бунище на историята – сред тази грозота стърчат някак нелепо антични руини, сякаш забравени от музей при спешно напускане на града, превърнат в територия на вражди и крамоли. Любовта тук означава умение да видиш очите на другия, да го докоснеш нежно, да свалиш маската на старата вражда – неясно откъде тръгнала, тя неминуемо води до безсмислено насилие. В центъра на това бунище е разположен един разнебитен автобус (сценограф Семьон Пастух) с графити по стените. Автобусът се движи нагоре-надолу; на покрива му се танцува, там, нависоко са любовните екстази, а вътре е пространството на делириума. Симптомите се разпознават лесно: от замъгляване на съзнанието до дезориентация и халюцинации  под въздействия на силни страсти и подклаждащи ги дроги. През мръсните прозорци на този изтърбушен автобус се виждат очите на Ромео и Жулиета, които вече предчувстват края. Смъртта ги дебне, тя кръжи около тях и ето, те са вече нейни. Красивите им млади тела са покрити с черни найлони като жертви на ковид и са предадени на земята без излишни церемонии. Няма място за прегръдки в болно време. Месеците между премиерата и фестивалното представяне на «Ромео и Жулиета» са омрачили палитрата на спектакъла и някои сцени директно диалогират с още едно от фестивалните представления – «Бал. Бесове».

Спектакълът на Казанския ТЮЗ по мотиви на  Достоевски, като че доразвива теми, започнати от Шекспир. Всичко е нестабилно и временно в света на подмени и измами – това е визуализирано в представлението на Туфан Имамутдинов по много начини. Действието се развива върху платформа сложена на ресори. Пластиката на актьорите  (хореограф Марсел Нуриев) е съобразена с тази крайно нестабилна плоскост (сценограф Лилия Имамутдинова). Внушенията идват колкото от текста, често положен върху звук, толкова и от динамиката на тялото върху тази плоскост. Кратки, изстреляни директно в залата послания, продължени от песен или движение повдигат въпросите за опозицията Русия и Европа, за радикализма като път, за истината. Абстрактно,  пунктирно и дефинитивно се изговарят проблеми на вярата, свободата, вината, покаянието и любовта. Невъзможната любов в ситуация на самоизтезаване, онагледено на сцената по конкретен начин, когато актьорите захлупват очите си с две разрязани половинки лук и очите им започват да горят и да сълзят.

Фестивалът се закри с представлението на Лев Оренбург «Крaл Лир», сякаш за да изгради мост между времетo на чума и бедствия, когато пиесата се е родила с днешните ковидни времена.

 

 

 

Коментари

comments