AБСОЛЮТЪТ-ЛЮБОВ: «Ромео и Жулиета» като графити на Банкси Морфов в Санкт Петербург

0
2943

Текст на Майя Праматарова,
илюстриран от снимките на Ната Кореновская


Версията на Александър Морфов на Шекспировата пиеса «Ромео и Жулиета» в Санкт Петербургския ТЮЗ предизвика много голям интерес – сред премиерната публика имаше хора от България, Русия, Прибалтика – Естония, Латвия, Литва. Санкт Петербург заема особено място в биографията на режисьора. Над двайсет години градът припознава Морфов като «свой». Първият му прочит на Шекспир – «Бурята» излиза в северния град през 1998 година в Театър «Комисаржевска». Там Морфов поставя и «Сън в лятна нощ», но сега постановката е в друг театър, ТЮЗ «Брянцев», а пиесата е «Ромео и Жулиета».

Защо този текст днес? Защо в този театър?

Oтговорите са няколко, но един от тях е самата Жулиета и актрисата в ролята на Жулиета – Анна Слинко. Истината от нейната уста звучи убедително, трагедията е реална, защото въпреки вида на малко момиче, това е опитна актриса, която в самото начало е нахална и грубовата хлапачка, но на финала това е трагическа героиня, готова да понесе цената на избора си, след като този избор не е донесъл мир и край на враждата.

Между тези две крайни точки, Жулиета на Слинко преминава през любовта, която се сипе като златен дъжд – момичето сваля кубинката си и буквално изсипва пясъка върху главата си като сватбен ориз, но съдбата е неподкупна, а мигът на щастието кратък.

При Морфов не е от значение къде се развива действието, в коя точка на света, за него е важно да изгради съвременни отношения между персонажите и тук той се съюзява с художника Семьон Пастух – представител на руската школа, който отдавна живее в Ню Йорк. Пастух заселва пространството-aрена със следи от отминала цивилизация. Сюрреалистични знаци препращат към Салвадор Дали, а варели и черни, като че овъглени боклуци по земята напомнят за изгорена земя или бунище, сред което могат да живеят както хората, така антропоморфните котки на Томас Елиът.

Към мюзикъла «Котките» препраща агресивното и сексапилно поведение на персонажите, които се появяват с шум от самата зала. В костюми за ръгби мач това са два отбора, в червени и сини униформи, застанали в яростна съпротива един срещу друг – наслоената вражда, неясно откъде тръгнала, ще ги отведе към смърт и насилие. Затова танците в паузите са диви и мръсни – утре може и да няма (хореограф Игор Качаев).

Друг мюзикъл, “Уестсайдска история” идва в този асоциативен ред: дали тази история не се развива някъде в Харлем, отпреди няколко десетилетия. Автобусът, разположен от Пастух в центъра на арената е целият изпотрошен, с графити по стените, и напомня мотрисите на метрото в Харлем, чиито стени и досега не могат да бъдат почистени.

Автобусът е сам по себе си действащо лице – чрез механизми той се накланя, потъва почти до нивото на сцената; в него се танцува, там се случват миговете на секс и страст, на покрива му любовта трумфира, това е мястото, където отглежда трева отец Лоренцо (з.а. на РФ Борис Ивушкин), който сее мир и добро, но там протичат и трагическите двубои на бандите и оттам гледат уплашените очи на героите, осъзнали крайността на живота.

Кога се развива действието на тази версия на «Ромео и Жулиета»? Сега, вчера, или преди трийсет години, няма значение, това е днешно войнстващо пространство, анклав на омразата, от който единствен изход е смъртта.

Смъртта не е красива. Няма място за красиви гробници в съвременния свят на насилие. Автобусът се загръща от черен полиетилен, като този, от който се правят торбите за боклук, които затрупват преди полунощ мегаполис като Ню Йорк. След смъртта си Ромео и Жулиета са покрити от този черен найлон, сякаш изхвърлени на бунището като нещо непотребно, нереализирано, като самата любов, не довела до мир. Тайната на враждата не е погребана, премиерието е временно.

Морфов е режисьор, който изгражда мащабни партитури, около 40 персонажа са включени в новото му представление, като с един или два щриха са очертани герои, за които ние често не мислим, да речем, майката на Жулиета. В неговата интерпретация тя е рано повяхнала красавица – синьора Капулети заглушава с алкохол празнотата си, но неуспешно – празната чаша, която тя постоянно носи в ръката си е символ на невъзможната душевна пълнота.

Морфов репетира по начин, който предполага работа със «свои артисти», а когато се налага да работи с нова трупа, той дълго и постепенно въвежда актьорите в метода си, пък дори това да означава, че завъртането е в деня на премиерата. Така се е случило и този път и колегите, гледали първото премиерно представление  може би са почувствали на места суровия материал, но дори и те, са доловили, че това е живо представление, изградено от екип, който е намерил нов смисъл на «изтърканите думи».

Кой ли не се е обръщал как тази история преди Шекспир: англичани, испанци и италианци. Кой ли не я е поставял? Сред всички тези интерпретации има една средновековна, наречена «Жулиета». Когато пишат за нея, говорят за житейските основи, за някакви истински исторически първообрази на враждуващи фамилии.  И в това няма защо да се съмняваме – ако не вярваме на миналото, да погледнем към настоящето, когато печалбата и жаждата за надмощие унищожават културата и живота в цели градове и държави.

Съвременните герои на Шекспир не се чувстват добре в сонетната форма, те са изтласкали поезията от живота и са я заменили с ендорфина на спорта и противопоставянето, те са жертви на враждата, натрупана в столетията.

Роклята на Жулиета за бала е с лампички (костюми Ника Велегжанинова), като намигване към целия жесток панаир, в който е превърнат животът – при въртенето на кръга на арената се създава усещането за панаирджийска въртележка. Лампичките на роклята са знак, че Жулиета е друга по природа, че всеки момент тя ще съзре това, за което приятелите й ще останат слепи и глухи, нищо че са умни, красиви и силни.

Съставът на театъра е от прекрасни млади актьори и тяхната енергия прелива към залата, а лицата им се запомнят: и на Меркуцио (Олег Сенченко), и на Бенволио (Иван Стрю), и на Тибалт (Фьодор Федотов). Ромео (Дмитрий Ткаченко) е е техният лидер. Любовта го тласка към осъзнаването, че и най-лошият мир е по-добър от най-добрата война. Актьорът е физически силен и властен, той веднага разпознава в Жулиета «своето момиче», но оттам насетне, Жулиета е водещата фигура в двойката, до самия край, когато двамата са покрити от черния найлон, изхвърлени като ненужни  миротворци във време на вражда и конфликти.

Часове преди края, в своето изгнание, Ромео се надява, че скоро ще се върне при своята любима. Докато се мие и оглежда лицето си във варела с вода, той не предусеща трагедията, а всичко стремително върви към развръзка. Ромео няма да прочете писмото на отец Лоренцо, Жулиета ще загине, не само защото обича, а защото няма право на избор в мускулинния и идеологизиран свят. Играта се играе с все по-високи залози и никой не е в състояние да я спре.

Графити, дрога, тату са повърхностните признаци за свобода в свят, който корпорациите въртят, унищожавайки всичко около себе си в името на печалба и изгода. В света на репересии смъртта е на една ръка разстояние, защото насилието генерира нетолерантност и жажда за кръв. Няма място за любов  на това човешко бунище. Тя или ще увехне, или ще доведе до смърт.

Високата трагедия, решена с езика на тъй наречената от Бахтин долница разделя завинаги персонажите – Ромео и Жулиета излитат чрез смъртта, сякаш изстреляни от пистолета на Банкси, който превръща кръвта в цветя. Зомбираните им приятели, залепили носове в стъклото на неподвижния рейс, са обречени да не напуснат никога този зловещ заден двор.

Някъде между едните и другите е Дойката, като че дошла от филм на Фелини, както забеляза моя състудентка. Всичко на сцената е колкото реално, толкова и своего рода спомен, каквото е и значенито на думата «Амаркорд» на някакъв италиански диалект.

Когато изстрелите затихват, текстът на Шекспир се чува! Нека се опитаме да се чуем – това е посланието на режисьора във времето на тотална глухота.

Представлението е направено от екип: художник по костюмите Ника Велегжанинова, хореограф Игор Качаев, художник осветление Денис Солнцев. В ролите: з.а. на РФ Борис Ивушин, Олга Карленко, Александра Ладигина, Никита Марковский, Анастасия Обжигина, Никита Остриков, Матвей Паксяйкин, Максим Подзин, Мария Полумогина, Олег Сенченко, Андрей Слепухин, Анна Слинько, Иван Стрюк, Кирил Таскин, Алексей Титков, Дмитрий Ткаченко, Константин Федин, Фeдор Федотов.

 

 

 

Коментари

comments