БЕРЛИНАЛЕ ЗА 69-и ПЪТ

0
469

 

69-тото Берлинале вече е част не само от собствената си история. От 1952 година Берлин взе и отстоява последователно мястото си сред най-престижните световни кинофестивали – Венеция, Кан, Торонто, Сан Себастиян. Тазгодишните награди отдавна са известни на киноманите, защото бяха обект на обстойни коментар в нашите медии. Към тях трудно могат да се прибавят нови оценки. Международното жури, предвождано от Жюлет Бинош, намери верния баланс и размести основните акценти по един елегантен начин, отличавайки не само най-доброто от конкурсната програма, но степенувайки нещата в най-широкия контекст на кинематографичния процес. Затова не бе изненада нито Златната мечка за израелския филм „Синоними” на Надав Лапид, нито актьорските награди за изпълнителите (Уанг Жинчун и Йонг Мей) от трогателния китайски филм „Довиждане, синко”), както и Сребърната мечка за Франсоа Озон, чиято творба „Благословен да е Господ” бе може би най-разтърсващото събитие на фестивала със злобеодневната си тема.
Всеки един от тези филми би бил достоен носител на златната статуетка, но на големите фестивали всяко жури се стреми да отличи водещи тенденции. Тази година бе акцентирано върху художествената интерпретация на актуални обществени теми.

„Синоними” разказва историята на емигрант от Израел, който се отказва от националната си идентичност и се опитва да намери себе си в една чужда социална реалност. Франсоа Озон интерпретира темата за сексуалноите посегателства над малолетни, но старателно избягва сензационното в разплитането на действителен случай. Режисьорът търси отговор на въпроса доколко обществото е готово да се противопостави на фалша и лицемерието на висшите клерикални среди, доколко то може да се организира в защита на човешкото достойнство. За да завърши своя строг и въздействащ филм с въпрос към жертвата – дали още вярва в Бог… „Довиждане, синко” също е семейна драма, в която се оглеждат реалностите на съвременното китайско общество. Смъртта на единственото им дете е повод за интересни размисли за демографската политика на правителството.

Силни и художествено убедителни, тези няколко произведения са доказателство за жизнеността на съвременното кино, което търси дълбоки и внушения с общохуманно съдържание.

Покрай интересната състезателна програма на Берлинале може би най-одумвано събитие бе смяната на фестивалния директор Дитер Кослик. В продължение на 18 години той бе неизменно на кормилото на това крупно културно събитие. И не само това. Кослик успя за това време да обнови духа на Берлинале, да му вдъхне нова енергия и да разшири рамките му така, че в момента сътолицата на Германия буквално е пренаситена от фестивални събития: огромен филмов пазар, десетки съпътстващи програми, разпръснати из целия град, форум на млади кинематографисти, научно-технически семинари, професионални срещи и дискусии. В този убийствен ритъм фестивалът „живя” в продължение на 12 дни, през които бяха прожектирани над 1200 заглавия, а броят на зрителите вероятно надхвърли миналогодишния рекорд по посещаемост – над 120 000 продадени билета… И зад всичко това стои дейността на Дитер Кослик.

Затова той бе изпратен подобаващо с аплодисменти и почетна „Златна мечка” за заслугите му. Новия директор, които влиза в длъжност още това лятоq идва от реномирания фестивал в Локарно, но първото нововъведение бе обявено часове преди закриване на Берлинале – догодина фестивалът ще започне в края на февруари, непосредствено след наградите „Оскар”. А какви ще бъдат новите акценти във фестивалната политика, предстои да видим по време на 70-то издание на Берлинале.

 

Коментари

comments