ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ ЗА ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА В БЪЛГАРСКАТА РЕЖИСУРА

0
180
"Когато розите танцуват" реж. Гриша Островски

В поредицата „Със сребро в косите”, продължаваме  разказите на режисьора Никола Петков. Основанието  –  „Разказвам за хора, с които съм имал творчески или човешки контакти.“ Това не означава, че признавам едни, а не признавам други. Това е моят личен „прочит” на тяхната индивидуалност и стил, с които остават в историята на българския театър.”

 Гриша Островски

Той беше европеец в истинския смисъл на думата. Говореше 5-6 езика, познаваше европейската драматургия и театър, имаше лични приятели сред техните творци.

Учех актьорско майсторство при него и Желчо Мандаджиев. Имах възможност да бъда близко до него и да усвоявам част от неговите знания, а те бяха много. Като студент, му бях асистент-лежисьор в неговата постановка на „Случка в Уест Сайт” – мюзикъл от Бърнстейн, който той работи с голямо вдъхновение. За времето си тази постановка беше явление новаторско – за пръв път артистите поднасяха този жанр, изпълнен със слово, музика, танц и пантомима.

На сцената на Сатиричния театър Островски постави пиесите на Валери Петров „Когато розите танцуват” и „Сняг” и знаменитата „Импровизация” на Валери Петров и Радой Ралин, която на бърза ръка бе свалена от репертоара от Партията-ръководителка. Благодарение на него можахме да видим на българска сцена „Франк Пети” и „Бидермаер и подпалвачите” на Макс Фриш. Той постави и две или три пиеси на Бекет.

Сцена от „Импровизация“

Островски познаваше не само европейския театър, той бе близък с прекрасните руски режисьори Юрий Любимов и Анатолий Ефрос. Беше широко информиран, уважаващ образците на световния театър и правеше усилие да запознае и нас. Неговата режисура се отличаваше с елегантност, ненатрапчивост и отказ от каквато и да е дидактичност. Предпочиташе поетичността, широко ползваше музиката като съставка в стилистиката си. Неговото сътрудничество с Валери Петров беше основано на естетическа близост, те правеха свой поетично-музикален, шеговит, ироничен театър. Този театър блестеше със своята интелигентност. В него истините за живота бяха римувани или изпяти. Въпросите се задаваха шеговито, отговорите се оставяха за зрителите.

„Мъже в командировка“Нейчо Попов и Невена Коканова

Островски работи много успешно и в киното. Неговите филми „Отклонение”/ заедно с Тодор Стоянов /, „Герловска история”, „Нона” бяха сериозен атестат за новото, зрялост и надареност, но „Петимата от Моби Дик”/ сценарий Борис Априлов / стои най-високо. Защо ли? Защото в онези години на тотален контрол и диктат над изкуството /особено в киното /, филмът се занимаваше с приключенията на група млади хора /Ириней Котстантинов, Мариус Донкин, Сашка Братанова, Мая Драгоманска и Ивайло Джамбазов /. Нямаше партийност, нямаше идейна насоченост, нямаше класово-партиен подход. Имаше младост, имаше любов, забавление. Да – а, така беш – трябваше да се хитрува, за да се прави изкуство!

 

Но…но ТВ филмът му „Човекът от Ла Манча”, струва ми се, е връх в неговата кариера. В него отрази своята философия за изкуството. Докосването до Дон Кихот дава възможности на твореца да се изрази, да покаже предпочитанията си, естетиката, която изповядва, вярата си в човека и доброто. В този филм блесна таланта на Коста Цонев, на Никола Анастасов и на Жоржета Чакърова.

Един от толкова редките шансове в моя живот бе, че Островски беше не само мой учител, но и мой приятел. Често ходехме на Витоша и нашите разговори ме научиха много както за театъра, така и за живота. Не криеше своите открития, не пазеше за себе си наученото. Споделяше го. Винаги беше откровен.  Разчиташе, че семената които посява, ще попаднат в плодородна почва. Дано не съм излъгал неговите надежди!…

АСЕН ШОПОВ  

Постановките му са винаги страстни. Няма равнодушно каканижене на сюжета. Действието е бурно, стига до крешчендо, емоциите не занят предел. Ярост! Несъгласие! Бунт! Както мисли, така и репетира. Налага се. Бори се. На премиерите му напрежението достига 100 С. Не се интересува, че зрителят може да не е подготвен, че може да е несъгласен. Иска да се чуе, види и разбере неговата болка.

Бяхме заедно във Военния театър. Познавам неговото ежедневие – то е винаги под пара. Май че „Коварство и любов” на Шилер най му допадаше. Страстите там са нажежени, а Асен обича театъра на емоциите. И не само го обича, но умее да го прави. Докато аз предпочитам комедията, сатирата, той посяга все към драмата и дори към трагедията. Още помня неговия „Ричард ІІІ” в Хасковския театър с Васил Михайлов в главната роля. Такава сгъстеност на чувствата, такава непримиримост!

Постави навремето пиесата „Да се провреш под дъгата” на Георги Марков във Военния театър. Това е една странна пиеса, но Асен направи блестящ спектакъл – хем героичен, хем абсурден. Наскоро я постави в Народния театър. Той има вкус към българските пиеси, разбира и тълкува българския характер, националния манталитет и знае как да го покаже на сцената, за да бъде привлекателен. Неговият „Железният сметилник” е вълнуващ, защото е вдъхновен от обичта му към българския човек, към съдбата му, към неговата неповторимост.

Вече разказах за моето уволнение от Военния театър, задето отказах да поставя пиеса на военния писател Величко Нешков. Началникът, полк. Игнев, набързо ми скрои кюляфа. И представете си, случи се нещо нечувано: в знак на солидарност с мен, Асен Шопов, сценографът Младен Младенов и актьорите Наум Шопов и Невена Симеонова напуснаха театъра!!!…


Невена Симеонова „Смертю смерть поправ“                       Наум Шопов

Във времето когато всички / или почти всички / бяхме с всичко съгласни, в това време тези творци, тези мъже показаха, че те пък не са съгласни и си тръгнаха. Както казва генерал Гетман:” Значи Вие не одобрявате  социалистическата армия!”

Тук не ставаше дума за армията, а за начина на управление и в края на краищата за начина на живот.
Днес тези неща се забравят. И аз не знам това добре ли е или зле. Може би е добре. Но… аз помня постъпката на Асен, Младен, Наум, Невена. Помня, че Гройс не зае опразненото от мен място. Защото такива жестове, направени от артисти, са толкова оскъдни. А нали само с хляб не се живее?…

Станчо Станчев

Това е режисьорът с най-много спирани постановки. Неговият творчески път започна в театъра в Шумен. Там направи своята знаменита „Криворазбрана цивилизация” / с Петър Божилов в главната роля /, която беше събитие за своето време. Българският театър тогава беше тежък битов, буквален. И изведнъж дойде нещо свежо, леко, артистично и смешно. Още тук пролича способността му да мисли разкрепостено.


Лили Йосифова и Евгени Бакалов в „Криворазбраната цивилизация“

Отива в Русе. Работи ентусиазирано един сезон, но Окръжният комитет на партията не харесва негова постановка и го уволнява. Никой в театъра не се застъпва за него и той се отправя за Варна. Всяко зло за добро! Във Варна намира съмишленици и работи много успешно до края на кариерата си. Репертоарът изисква всеки сезон да прави по две-три постановки, а това е уморително и  опасността да потъне в повторения, да заоре в една бразда, е съвсем реална.  На Станчо е взискателен към себе си и своите сътрудници и към артистите.
Постига свои върхове в „Полет над кукувиче гнездо”, пиесите на Стратиев, които разбира като сатири и ги представя с ярки изразни средства. Работи с плеада варненски артисти: Катя Динева, Борис Луканов, Грациела Бъчварова, Илия Пенев. При него израстнаха Дафинка Данаилова и Мишо Мутафов.

„Великият Боби“, от Кшищов Грушчински,  постановка Станчо Станчев, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“, Варна, 1962–63 г.

Възхищавам се от упоритата ежедневна работа в извънстоличния театър! Сезон след сезон, пиеса след пиеса…И неизбежните неприятности, конфликти, провали… Трябва да си не само интересен, но да си упорит и да издържаш, да издържаш на всичко и всякога. Да се спъваш, да падаш и утре да си отново на крак, във форма, да си готов за творчество. Подвиг е да се печеш на огъня на ежедневието.

Вярно, той имаше верен спътник, съветник, помощник в лицето на своята съпруга, художничката Даря Василянска, човек талантлив и щедър.

 

За режисьор, който предпочита сатирата, неприятностите с властта са неизбежни. И пред Станчо пак се изпречва Окръжния комитет на партията. Не харесват неговата постановка на „Коза” на Васил Цонев и започват събрания, привиквания при шефове. Уволнението виси над главата му. Още миг и…още миг, но тук се намесва актьорския колектив, който застава зад своя режисьор. Бурно събрание, яростни разисквания и…Станчо е спасен.

Не след дълго историята се повтаря,само че този път в театър „Сълза и смях”, където Станчо поставя като гост „1000 метра над морето” на Петър Маринков. Този път насреща е централната власт, Политбюро. Подозират, че са осмяни в представлението. Спират постановката… и т.н. и т.н.

Изводът какъв е? Ако искаш да получаваш звания, да се катериш нагоре, не ти трябва сатира! Възхвалявай! Четкай! Прославяй! Но Станчо Станчев беше замесен от друго тесто, искаше да гледа света с широко отворени очи,

а не да мижетурства.

 

Моис Бениеш


Моис Бениеш в класа на Боян Дановски, втори на втори ред

Той избираше силни пиеси. Имаше вкус за добра драматургия. Търсеше и откриваше нови автори. Нямаше грешка в своя избор. Значи е бил образован и взискателен.

Мила Павлова и Иван Димов в „Салемските вещици“

Първата постановка, която гледах като дойдох в София бе „Салемските вещици” на Артър Милър. Тя бе поставена от Бениеш. Главната роля изпълняваше Иван Димов. Бях зашеметен. Всичко беше вълнуващо. Сюжет, играта на артистите. Иван Димов беше изопната струна, която звънтеше.

После постави „Години на странстване” от Алексей Арбузов. Истински бум за онези години. Мила Павлова и Апостол Карамитев. Млади, красиви, вдъхновени. За пръв път в съветска пиеса героите си задават въпроси. „Къде отиват дните, сержанте?” Това стана въпрос на нашето поколение. С него живяхме в онези дни.

После дойде „Майка Кураж” на Брехт с Олга Кирчева и Славка Славова. Това беше един вик, едно стенание срещу войната. Министърът на културата на ГДР беше запитал Брехт:” Защо Майка  Кураж не осъзнава безсмислието на войната?” „За мен е важно зрителят да осъзнае това безсмислие” – отговорил  авторът. Постановката задаваше задача пред зрителя. Това беше ново за българската режисура и театър. Бениеш стоеше зад тази новост.Това беше нов тип театър, друго мислене. Новите неща се раждат като че ли случайно, но зад това раждане стои таланта, труда на неочаквани автори.

Бях му асистент във ВИТИЗ. Имах възможност да наблюдавам неговата работа. Имаше усет за добрия подбор на студентите си. В неговите класове винаги имаше интересни индивидуалности, от които излизаха ярки артисти.  Например Цветана Манева, Илка Зафирова, Георги Новаков, Корнелия Петкова. Беше много тактичен с младите хора, възпитаваше някак неусетно, без досадни поучения и четене на морал. Неговата студентка Корнелия Петкова ми разказа, че след като завършила, в театъра имала трудности с главна роля в постановка на неопитен режисьор. Обадили му се и поискали помощ. Той отговорил: „Чакай ме в събота”. Дошъл в Ст.Загора, направил подробен анализ на пиесата и ролята й. Тя се ориентирала и нататък сама се справила. Бениеш беше ненатрапчив, но ярък творец и педагог.

Слави Шкаров

Бяхме заедно в Добричкия театър един сезон. Имам впечатления от работата му върху „Драконът” на Евгени Шварц. Избра хубава, но трудна пиеса. Това го амбицира, беше много активен и търсещ. Работи със сценографа Добромир Петров. Направиха интересно, малко екстравагантно решение на спектакъла си. Прояви свое мислене, беше упорит в реализирането на спектакъла.

Идеологическата милиция много внимаваше за тази пиеса, тъй като тя беше притча за диктатурата. След премиерата от София се обади Стефан Гецов, че пристига в Добрич да види каква сме я надробили. Премиерата мина и Окръжният комитет на партията не каза нищо. За нещастие в този момент директорът на театъра Теодоси Попов беше в Чехия и аз го замествах. Обадих се на Първия секретар Вълкан Шопов и го попитах какво да правим.Той ме посъветва: „Сменете представлението”. Когато Стефан Гецов пристигна, с изненада констатира, че вместо „Драконът”, тази вечер се играе „Криворазбраната цивилизация”. „Няма публика” – оправдах се аз. Той се разфуча и веднага отиде при Шопов, който го посъветвал:” Ами така и така сте били път от София до тук, гледайте „Цивилизацията”. Много хубаво представление”…

Със Слави се разминахме. Аз заминах за София, а той за Русе. След години, когато бях в Русе, за него се разказваха легенди. Той беше станал лидер на театъра, правел фантастични постановки. За съжаление, той злоупотребяваше с течностите и рано си отиде.

Записа Божидара Димова

 

 

 

Коментари

comments