СПОМЕН ЗА БОРИС АПРИЛОВ-АХОТО „КОРАБ С РОЗОВИ ПЛАТНА”

0
755

Разговор с режисьора Никола Петков, който вече над половин столетие е свързан със сцената и творците у нас и продължава активно да представя нови заглавия.

Поводът за срещата ни е, че дъщерята на писателя Борис Априлов, Джина Василева, преиздаде част от творчеството му в 9 тома. Пети том е с избрани пиеси, сред които „Кораб с розови платна”. Приятно се изненадах, когато разбрах, че Вие сте я режисирали. Сега Ви връщам назад във времето и пространството, за да разкажете за Ахото, както всички са го наричали и още го наричат.

– Винаги когато стане дума за него, си го представям така – един красив мъж, слаб, висок, кокалест, с осанка, с хубава прошарена, гъста коса. Имаше толкова интелигентно излъчване, че никога не можеш да допуснеш, че е работник или чиновник. По-скоро доктор или човек на изкуството. Ние се засякохме в Сливенския театър, но не сме били близки, той не идваше често, аз стоях там по цял ден, някак се разминавахме. И ето че вече в Сатирата, един ден ме вика тогавашният директор Николай Савов и ми казва, че ми предлага да направя тази пиеса /”Кораб с розови платна”/, защото предстои традиционния вече Преглед на театрите. Истината е, че аз го смятах за догматик, върл партиец и назначен, за да не стават гафове в театъра. Той пък ме смяташе за модернист. Не знам дали Ахото е имал пръст в това /обикновено авторите знаят кой ще работи по творбата им/, но аз бях млад, на гребена на вълната, правех свежи постановки и бях пословичен с чувството си за хумор.
В пиесата има едно гениално хрумване – главният герой дава обява, че продава жираф. Идват посетители по двойки и от жирафа минават на лични теми, които най-общо могат да се нарекат критика на съвременното /тогава/ социалистическо семейство, но много индиректно, сатирично, иносказателно. Всички знаят, че жирафът е на терасата и накрая някой поисква да го види, но когато дръпва завесата, се оказва зазидан прозорец – един абсурд!
Въодушевих се, хареса ми, обаче репетициите вървят много тежко: 1. Калоянчев не играе главната роля. 2. Ролите са малки – двойките идват, разказват истории и си отиват, а са маститите Георги Парцалев и Стоянка Мутафова, Григор Вачков и Татяна Лолова, още Жени Филипова, Мито Манчев – най-добрите сили на Сатирата. Те отначало харесаха пиесата. Имаше обаче и една атмосфера на завист, за която не се говори. Стояна например коментираше, че сцената на следващите е по-интересна, разправят се кой коя реплика да вземе. Актьорски работи!… Аз съм режисьорът, който прави комедии, сатира, който е в добро настроение, с въображение и хрумвания. Не можеш иначе насила да изсмучеш резултата. Та, не вървеше много добре. Почувства го и самият Борис Априлов, който идваше понякога. Артистите на сатирата не усетиха абсурда на Автора. Бяха големи артисти, но модерната драматургия не ги вълнуваше и докосваше.

/Например поставях пиеса на Мрожек в Театър 199. Играят Велко Кънев, Филип Трифонов, Кавадарков, Стефан Илиев и уж е комедия. Стигаме донякъде, а не е смешно и малко нелепо звучи. Не става, не е верен подходът. Аз греша, те грешат. Цял ден разговори и стигаме до извода, че трябва да се играе като драма, за да стане абсурдът. Той изисква особена чувствителност и особен подход. Важно е не само какво, а как се играе и не може без въпроса за стилистиката на работата. Изисква се не само талант , а и образованост. Това не разбраха актьорите от Сатирата. Пиесата „Кораб с розови платна” се игра, имаше успех, но не ми донесе радост, макар да беше чест да режисирам в Сатирата. Актрисата Василка Чиликова е играла в тази постановка и каза, че много са обикаляли страната – Бургас, Кърджали, поне една –две години много се игра. Все пак в нея участваха едни от най-популярните артисти!

Помня още, че когато разговаряхме с Борис Априлов, той казваше, че ще се посъветва с Иван Стайков. За всичко се съветваше с него. Композитор ли беше, какъв беше?

Според Джина Василева наистина е бил композитор, но забранен и по тази причина е правил само аранжименти. Намесихте и Георги Мишев в спомените…

– Преди година-две разговарях с него и му разказвах за Борис Априлов и тази пиеса. На свой ред той ми каза, че когато като млад автор за първи път влязъл в „Стършел”, заварил много шумна обстановка. Единственият, който му обърнал внимание, бил Ахото. Започнал да му говори по текстовете, да му показва кое е елементарно, кое трябва да се промени. Писането е лична работа! Съветът се отнася за човек, който знае какво прави и как. Казва: ”Видял е дарбата и е седнал с мен над текста, като ми посочи точни забележки.” Беше широко скроен човек!!!

Моят професор Гриша Островски снима един филм по сценарий на Ахото – „Петимата от Моби Дик” и този филм на времето беше много успешен, защото не беше в стандартите на социалистическата кинематография.

После имаше един друг сценарий – „Там горе” – беше малко двусмислено… Прочетох го и ужасно ми хареса. Така разбрах, че Ахото е бил драматург известно време на Цирка. Бях толкова впечатлен, разкри ми се един непознат свят – отношенията между артистите, които всеки ден са на ръба и рискуват живота си, отношението им към животните и т.н. Не знам защо не го пуснаха да се снима.

Филмът е заснет все пак през 1976 г. под режисурата на Никола Минчев със заглавието „Здрачаване”…

– Не знаех, но ще допълня, че Ахото живееше със семейството си на ул. „Добруджа” и всеки ден обядваше в Руския ресторант. Мен, като селянче, това страхотно ме впечатляваше. Те бяха неколцина, творците като него – Радой Ралин, Валери Петров. Хем бяха артисти, хем хора на духа и едновременно се съпротивляваха на системата, всеки според характера си. Така Ахото непрекъснато се местеше – Цирка, провинцията, детските пиеси… Много харесвам „Приключенията на Лиско” и скоро си мислех дали не може да се постави отново?!

От всичко, което сте докоснали в неговия свят, как бихте го определили? Дъщеря му смята, че е забравен, пренебрегнат и съпроводен с оглушително и удобно мълчание?…

– Борис Априлов беше писател с европейско мислене, надраснал времето си. Писателите в огромната си част се слагаха на властта, докарваха се, раболепничеха пред Т. Живков. Между тях имаше и талантливи, но с духовна мизерия. Неколцина запазиха достойнство. Един от тях беше Борис Априлов. Когато се разглеждат чисто български проблеми, няма социализъм и капитализъм. Има човешки личности и това е обектът на изкуството. Затова казвам, че той беше европейски писател.

Знаете ли че Джина Василева, дъщерята на Ахото написа един невероятен роман  „Сляпо плаване”, който е разказ за живота на забравения от всички писател. В тази наистина неочаквана творба, също има абсурд по един уникален и непознат начин и това я прави без аналог в съвременната българска литература.

– Бих искал да се запозная с авторката, да прочета, да поговорим, да възкресим спомени за тази невероятна личност.

– Обещавам Ви тази среща, а от Вас очакваме да споделите с читателите ни събитието, което ни очаква на Фестивала „Златна роза” на 3 октомври във Варна с Ваше участие. Оставяме вратата отворена…

 

Коментари

comments