„СЪС СРЕБРО В КОСИТЕ” НИКОЛА ПЕТКОВ ЗА СЕБЕ СИ В ТЕАТЪРА И ВРЕМЕТО

0
432

С поредицата „Със сребро в косите” започваме серия от разкази на български творци.  За да научим повече и помним пътищата, които са извървявали, трудностите, с които са се сблъсквали, възторзите, които са преживявали и мъдростта, с която ги е дарило времето. Защото техните  разкази са част от общата културна биография на страната ни.
Започваме с режисьора Никола Петков, един от доайените в професията у нас. Зад гърба му са 160 постановки и 60 години работа в храма на родния театър. В рамките на кинофестивала „Златна роза” , Варна 2018,  на 3 октомври ще бъде показан филм по негов сценарий, съвместно с Евгени Кузманов и Костадин Бонев. Поредното доказателство за творческото му дълголетие.

 „ОСВЕН ДА Е ИНТЕЛИГЕНТЕН,  РЕЖИСЬОРЪТ ТРЯБВА ДА Е РЪКОВОДИТЕЛ ПРОИЗВОДСТВО”.

 Г-н Петков, да разкрием в аванс за нашите читатели някои подробности от работата по фестивалната лента, чието име е „Далеч от брега”?

– Преди време написах един сценарий и го дадох на един кинорежисьор / Костадин Бонев – „Потъването на Созопол”/. Поправихме някои неща, добавихме други и преди 5 години кандидатствахме за финансиране пред Националния филмов център. Класираха ни трети и финансираха първите два проекта. На следващата година ни класираха втори, но финансираха първия. Третото място, което ни присъдиха при третото кандидатстване, бе покрито с финансиране и режисьорът засне филма „Далеч от брега”, който е за съдбата на българската интелигенция по времето на соца. Това, което всъщност познавам и имам преживявания и спомени. Част от тях влязоха в сценария.

Между фестивала „Златна роза” и първите Ви опити стои един дълъг път. Вие имате собствен, характерен стил, който се усеща и днес, защото не спирате да репетирате. Дори имате поредна идея по стар проект – „Чакащи артисти”, която звучи много свежо и предизвикателно.

– Може би е странно. Аз съм селско момче, възпитано от обикновени хора. Не съм имал специална или аристократична среда, а това е много важно. Скоро слушах интервю с един известен музикант, който разказваше за детството си в семейство на музиканти. Да, и тогава става естествено, а моето развитие ставаше трудно. Аз съм в професията от 1964 г. и в момента съм може би най-възрастният, редом с  Асен Шопов действащ режисьор, но никога не съм харесвал пиеси, които се харесват на властта. Откъде идва това, дали от четенето на Марк Твен, на Гогол, на Алеко Константинов? Може би заради тях съм търсил винаги хумористичното, сатиричното настроение. Един вътрешен глас винаги ми е казвал, когато има разминаване с моя характер: „Хубава пиеса, но не е за теб” и затова имах много проблеми и много мъчително и бавно се развиваше кариерата ми.

Нека определим кое е най-важното за Вас по време на работа, за да има резултат ?                                        

– Когато завърших ВИТИЗ, група млади творци отидохме в Добрич и там работихме три години по разпределение. Тогава направихме пиесата на Карло Голдони – „Хитрата вдовица”. Това е една много елегентна, импровизационна, народна комедия, странна и красива. Тогава проявих качества, които се стремях да развивам през всички последвали години, сред които най-важна за мен е ИМПРОВИЗАЦИЯТА.  Имам няколко знакови случая в подкрепа на казаното.

В Перник репетирам „Голямата печалба” на Ектор Кентеро. Това е кубинска пиеса. В това време пристига австрийски режисьор, заедно с преводачка, да гледа процеса на работа . А то е процес на импровизация – аз подавам, актьорите продължават или обратно. За попадение и оригиналност, стимулирах актьорите с по 20 ст. Има атмосфера, всичко кипи, не се чува само моя глас, спираме, разправяме се, продължаваме и всичко е много динамично и бравурно. Като свърши, аз отивам при гостите и те казаха, че репетицията е по-интересна от произведението. Австриецът се оказа и директор на театър, покани ме да режисирам пиеса там и каза, че може да осигури само/!/ 20 000 шилинга. Нищо не се реализира от това предложение и така никога не можах да имам в джоба си шилинги.

В Москва съм. В Театъра на съветската армия девети месец репетира пиеса внукът на Сталин – Бурдонски!!!… Разбира се, че трябваше да ги шокирам. Аз ще поставям „Краят на деня”. Артистите бяха добри, но бяха потънали в едни коловози… Направих два състава, оповестих два месеца репетиции защото на следващия ден си заминавам, ето ми го билета!” Всички са насядали, гледат ме с недоверие и казват:”Молодой человек! Смотрите как он говорить!” Питат как ще репетират като са два състава, а има толкова малко време? Тогава казах, че ще репетира само този, на когото е ред, другите са свободни за снимки, за ТВ предавания, за радио и т.н. само да зная ден напред. Така за 2 месеца двата състава се подготвиха на едно ниво и вече Художественият съвет щеше да реши кой ще играе на премиерата и кой после. Младите виждат провокация в това. Казвам им „Обяснявай ми кратко, схващам бързо!” Като им кажа: Направи това, Иди там, Кажи това – става, но най-подробно трябва да ги режисирам.

Младите разбраха, че искам да счупя стереотипите и започнаха да ме подкрепят и накрая сложих бомбата!: „Вие ще правите промените между отделните картини! За руските артисти това беше необичайно. Бяха свикнали да се спуска завесата, да не бързат между картините. И започнаха – влизат, пеят, слагат, завъртат, осветление и нова картина. Отпуснаха се, започнаха да общуват. Публиката аплодираше промените!

След 7 години Народният театър гостува в Москва с моята постановка „Двубой”. Говорим си в самолета и някой казва: „Представяш ли си днеска да играят твоята постановка „Края на деня”?  Слизаме от самолета, четем афиша и виждаме, че се играе същата вечер – бегом да оставя багажа, метрото и в театъра. Закъснял съм, разбира се и не искат да ме пуснат. Казвам, че съм режисьора, а  те: –Той е в България. Аз:– Да де, оттам идвам. Те пак не искат да ме пускат и накрая започнах да ги препитвам : Андрей Петров играе ли /главния герой/, еди кой си играе ли?…Пуснаха ме и когато на финала актьорите излязоха на сцената, аз изтичвам от залата към тях. Те ме виждат и полудяват!!!…

С всичко това искам да кажа, че е важно как режисьорът подхожда към актьорите, как постига резултат, как провокира. Това е психология. Артистите са важни, но в основата е режисьорът – той води работата.  Освен да е интелигентен, режисьорът трябва да е ръководител производство. Да обхване костюми, декори, музика, викане, отношенията между  всички. Който не е „производственик”, претърпява крах. Изискват се определени качества на характера, професията е такава. Затова аз бих искал да разкажа за някои мои колеги – Любен Гройс, Боян Дановски, Гриша Островски, Станчо Станчев от Варненския театър, за Хрисан Цанков, за да се очертаят разликите, стиловете, особеностите, които правят тази професия толкова пленителна и съдбовна.

Преди да разкажете за тях, нека очертаем какво е различното в работата на режисьора Никола Петков, запомнящото се.

– Аз съм режисьор, който говори на актьорите в какъв стил е произведението – как да се подхване и да се доведе докрай. Според мен съчетавам една елегантност, интелигентност по отношение на формата и стила с една шлифована практичност и естественост. Мисля, че най-близко съм бил до творбите на Георги Мишев – филмите му, начина на писане, на разбиране, до манталитета му на творец. Иначе казано, едното ми крило е във въздуха, а другото – опряно на земята.

Следват разказите на Никола Петков за срещите във времето с големите имена на театъра.

Божидара Димова

 

 

 

 

 

 

Коментари

comments