СЪС СРЕБРО В КОСИТЕ: Спомените на режисьора Никола Петков

0
165

за имената на театъра, които не бива да забравяме, защото бяха личности, които съхраняваха своето достойнство, въпреки ограниченията на системата и правеха изкуство от висока класа във времена, в които Партията и Държавата постановьваше кой е заслужил и кой не е на театралната сцена.
За легендарната Юлия Огнянова, за звездните мигове на Добричкия театър и за не толкова звездните борби за звания е поредният му разказ.

ТЕАТРАЛНИТЕ „ВЗРИВОВЕ“

Когато Държавната комисия ни разпределяше, след завършване на ВИТИЗ, аз, сценографът Добромир Петров и артистите Жоржета Чакърова, Мариана Аламанчева, Климент Денчев и Славчо Пеев поискахме да бъдем заедно в театъра в Добрич.

Така и стана! Преди нас в този театър бяха работили Никола Русев, режисьорът Борис Тафков и актьорите Иван Несторов, Сотир Михайловски, Борис Луканов, Нина Стамова, Райна Каназирева. Още по-рано там бе блестял гениалният Любчо Ламбрев, а партньорка му е била красивата Ана Феликсова.
Театърът в Добрич имаше традиции. Играело се е сериозно, блестяли са актьорски дарования и публиката е имала основание да обича своя театър, дамите-добруджанки да ходят на премиерите с дълги рокли. Ние трябваше да продължим доброто ниво. С ентусиазъм се хвърлихме в работа. Родихме спектаклите „Баня” със Славчо Пеев в главната роля, „Чифликът край границата” с Мариана Аламанчева и Петър Вучков като Нона и поручик Галчев и онази знаменита „Хитрата вдовица” /на Карло Голдони /, в която блестеше таланта на Климент Денчев и Жоржета Чакърова, на Коста Карагеоргиев и Мариана Аламанчева. Сценографията на тези спектакли бе дело на Добромир Петров. Той беше не само изобретателен в решаването на сценичното пространство и костюмите, но и душата на тези представления. Той беше човек от Добруджа, поклонник на Йовков и знаещ тайните на въздействащия театър.

И така, внезапно и силно, Добруджанският театър стана привлекателен! При нас дойдоха младите тогава режисьори: Слави Шкаров, който постави знаменитата за онези години пиеса „Драконът”, Красимир Спасов, който постави „Майстори”, Николай Поляков, който реализира „Да се провреш под дъгата” на Георги Марков. Дойдоха артистите Веско Зехиров, Славейко Василев, Стоян Герганов и Петър Вучков, изиглаб цяла поредица главни роли, сред които блестеше неговия Троил в „Троил и Кресида” на Шекспир / моя постановка /. И представете си! Дойде самата Катя Паскалева, заедно с Георги Божилов /Слона/.

Този подем продължи 3-4 години. И тогава се намеси другарката Цола Драгойчева, която назначи за директор своето и на сина си протеже Стефан Димитров и всичко рухна! Разбягаха се режисьорите, разбягаха се артистите и театърът стана тих, невзрачен и удобен… Но тези 3-4 години ги имаше! На сцената беше пълно с таланти, имаше творчески открития, радост и гордост за добруджанци, които и до днес помнят и говорят с гордост за своя театър – театър млад и непокорен!

Такива театрални взривове имаше преди нас в Бургас, където режисьорите Юлия Огнянова и Леон Даниел творяха чудеса. Такъв взрив имаше след нас в Пазарджик, съдето беше замесен пак Леон Даниел и Крикор Азарян. За тях ще разкажат други хора, които са били по-близо до събитията, аз не съм имал този шанс, но важното е, че там където се събираха единомишленици, винаги ставаха добри работи – ярки спектакли, отлични актьори, радост за зрителите.

Театърът е такава една магическа работа, иска доверие, ражда симпатии, любов и оставя след себи си онзи омайващ шлейф на спомените…

ВЪЗХВАЛА ЗА ВОИНА

Когато бях много млад режисьор в Добричкия театър и бях направил „Хитрата вдовица”, изведнъж в театъра се появи Юлия Отнянова. Чула, че сме направили нещо интересно и…пристига да го види. Гледа едно ученическо представление и след него седнахме в сладкарница „Мимоза” да си говорим. Тя беше за нашето поколение една легенда. Театралният взрив в Бургас беше отминал, творците бяха разгонени, спокойствието и тишината бяха покрили със захарен памук българския театър. И ето: Юлия се вдигнала от София, пристига в Добрич и знаете ли защо? – за да ни подкрепи! И днес, и тогава звучеше неправдоподобно, но е факт!

Тя говореше много, говореше умно, знаеше театъра отвътре и анализът й беше едновременно коректен и обобщаващ. Опитвам се сега да си припомня какво ми е говорила, но… годините са много и са свършили своето…Важен остава жестът! Онова представление на „Хитрата вдовица” беше неочаквано, артистите играеха със самочувствие и…представете си, заслуга имаше и Юлия Огнянова.

После, през годините, тя не спираше да дава подкрепа на млади творци. Тя учеше своите студенти не само на професионализъм, тя ги учеше на морал! И не само с думи, а главно с примера си!

Юлия имаше заслуги за тогавашната власт и спокойно можеше да си гледа живота, да заеме висока длъжност, да се вози с „Чайка”…Да, ама не! Тя се занимаваше да дава упование на младите театрали! В своята книга „Катерих измислени върхове”, я нарекох „Воин на режисурата”. Там е работата обаче, че тя беше воин не само на режисурата, тя остана в сърцата ни като Рицар на изкуството, като Моралния стожер на българския театър, а защо да не кажем като Моралния стожер на българския живот!

ЗВАНИЯТА

По примера на една източна държава и у нас се присъждаха звания – заслужил, народен деец, артист, спортист и т.н. Държавата награждаваше за високи постижения. Даваше и парични суми. Това добре. Отначабо се започна с писателите, после с Народния театър, а после всички, навсякъде, повсеместно. Властта си знаеше работата – награждава и наградените трябваше да се отхращат. Как? С вярност!

Но да отбележим, че при награждаването се спазва строго класово-партийния подход. Първо се награждаваха нашите хора, за другите? – след строга преценка.

Значи: награждава се за постижения, т.е. за качество. Но жадуващите награди /разбирай звания/ бяха много. И най-много бяха сред писателите. После артистите и главно артистките. И лека-полека раздаването на звания се превърна във всенародно дело. За звания предлагаха творческите съюзи, окръзите, партийните организации…но преобладаваха личните предложения. Например: на артистката или писателката й се случи да танцува или да седи до държавния глава, защо да не се предложи? Тези частни предложения често успяваха. Имаше един режисьор в Народния театър, който правеше по една постановка на 2-3 години и всяка от тях, бидейки шедьовър, восеше на този режисьор звание – заслужил, народен, лауреат, герой на социалистическия труд. Когато званията свършиха, започнаха ги отначало…

Ние умеем да превръщаме работите в карикатури. Така де – говорим за званията. Но тази каритакурност имаше и друга страна: в средите на социалистическата интелигенция много обичаме да се слагаме, да бъдем удобни и верни. Верни на властта. И Властта забелязваше най-верните и ги отбелязваше.

На един 24 май поздравих артист, който беше получил звание. Той се доближи до мен и тихичко сподели: „Ако знаеш пред колко врати съм висял, за да можеш сега да ме поздравяваш!”

Награждаваха се не само хора на изкуството, а още животновъди, полевъди, строители и толкова още други!… В края на краищата аз не познавам нравите на разните професии и миниобщества, но познавам хората на театъра и мога с тъга да констатирам, че нам липсва устойчивост пред съблазните.
Записа: Божидара Димова

Коментари

comments