ЯМАДЕРА, ПЛАНИНАТА НА ВЪЛШЕБНИЯ КАМЪК

0
478

Мариана Тончева  ще ни поведе по редица малко познати кътчета на Япония, които ще ни доближат до корените на културата и и духовността на тази забележителна страна.  Тръгваме към Ямадера. 7 години от най-голямото природно бедствие по северо-източните брегове на Япония.В туристическите книги има много оскъдна информация за това свято място, поради което то е почти неизвестно не само за чуждестранните туристи, а и за повечето японци.


Градът е напълно възстановен, обаче бреговата ивица е все още необитаема в продължение на 10 км. навътре в сушата. Унищожени са били летища,гари, пристанища и пътища плюс живота на стотици хиляди хора. И всичко това – само за шест минути!

Ямадера е общото име на най-стария будистки комплекс в Япония. Намира се в Северно Тохоку – префектура Ямагата, на остров Хоншу. Разположен е по високите части на планината Ходжуй, като някои от храмовете буквално висят на ръба на някоя отвесна скала. Повечето са на изсечена тераса или в подножието на пещери и скални дупки, каквито има в изобилие. Там монасите са прекарвали месеци в медитация и размисъл.

Склоновете на планината са покрити с кедрови дървета на около 400 години.

В туристическите книги има много оскъдна информация за това свято място, поради което то е почти неизвестно не само за чуждестранните туристи, а и за повечето японци.
Как се стига до там?
Кацаме на летището в Нарита, което прилича на художествена галерия. Всяко крило си има основна скулптурна композиция, по която незнаещият японски език турист, се ориентира за посоките. Аз не можех да се отлепя от крилото на Хокусай – килимът със сюжет от прочутата вълна Цунами, стените с огромни пана на  негови рисунки  и между тях – Мак Доналдс, обаче по японски – със салата от водорасли.

Това е плъзгаща се врата

От Нарита вземамe бързия влак за Токио. Надписите по таблата вървят на японски, като от време на време превключват и на английски, но само за около минута, така че, трябва  се чете бързо. Пътят с експреса  трае час: оризови полета, зеленчукови градинки – средна големина 10-15 кв. метра , няма сантиметър неоползотворена земя. От градовете край пътя се виждат квартали, подобни на Дружба и Младост – с прането по балконите, почти никакви зелени площи и задръстени от трафик шосета.

От тука началото на пътешествието, отпред е гарата, а чакалнята е нещо като домашна дневна. Около печката са наредени миндери с възглавнички. Хората си хапват, общуват и се греят,докато чакат влака.

Токийската ж.п. гара е нещо като град на няколко етажа – магазини, ресторанти, книжарници, площади със скулптури и стенописи, бутици, автомати за билети и хора – хиляди и хиляди – елегантни,  учтиви, обикновено  разговорят  тихo по телефона. Някои носят марлени маски на лицето. Това си е  част от възпитанието – ако си хремав или кашляш, слагай маската  –  околните не са длъжни да ти дишат бактериите и вирусите. Най-после ще постигна дългогодишната си мечта! Някой да си спомня трилъра “Влакът-стрела”?  Трябва да стигна до Сендай – 350 км. разстояние. С бавния пътнически  влак се взема за около 9 часа.  С влака от филма за…1час и 40 минути!
На японски е шинкансен. Всеки шинкансен си има име. Моят се казва Тохоку – тихичък, “говори” на английски, чист и точен като японец, бърз като стрела. Има си и стаичка за преобличане – с перденце, зад което бизнесмените  свалят изгладените панталони и навличат нещо удобно. Само докато пътуват. Преди слизане отново влизат в стаичката, преобличат се и тръгват за работа “като нови”. Последният модел шинкансен е декориран с розови илюастрации от “Hello Kitty”.
От Сендай  трябва да се тръгне доста рано за Ямадера. Пътува се по линията Сензан. Влакът струва 820 йени и за един е час в подножието на планината Хоуджуй. Гледката пред гарата е доста предизвикателна – високо сред скалите, почти над облаците се мержелеят някакви къщички. Не мога да си представя, че  ще стигна до върха, но искам да опитам. Според прогнозите на Yahoo, би трябвало да е слънчево с облаци. Идеално, тъкмо няма да нося чадър! Стълбите са заледени, снегът на повечето места си стои, а туристите ги предупреждава надпис на малка хартийка да внимават. През ум не им минава да поръсят с пясък или сол заледените участъци – да не би да се наруши хармонията на свещеното място. Е, и аз паднах, ама само веднъж и за щастие нищо не счупих.

Крайната цел е на върха зад мен. Вече знам, че до върха са само 1100 сtъпала плюс още  малко, ако искам да посетя храмовете в покрайнините и светите места на много от покойните монаси. Поводът за избера този маршрут е Худжуйсан Рисшаку – Джи. Това е истинското име на Ямадера и означава  “Храм в планината Худжуй”. Важно! Името на планината е одухотворено с частицата “сан”, която се употребява обикновено за хора. Според източниците, означава “Вълшебен  камък, който изпълнява желания”. Преди да си кажеш желанието обаче, трябва да оставиш някъде стотинки, най-често в кората на дърво.

100 йени са около един долар. Слагат и по-дребни монети. Никой не ги събира, търкалят се наоколо за късмет.
Плащам 300 йени вход и започвам изкачването.

Всъщност това е комплекс от 40 постройки, принадлежащ на Тендайската секта – една от най–големите будистки секти. Бидейки под закрилата на императора, Тендай става популярна религия сред висшата класа и уважавана не само политическа, но и военна сила.
Основан е  през 860 година от Джикаку Дайши  Еннин– будистки свещеник, дипломат и писател, който бил изпратен с мисия по тези места от императора Сейджуа през IX-ти век. Дайши е титла, която означава велик учител. В продължение на десет години той пътешества из Китай като японски  представител в двора на династията Танг. Описва видяното в книги, които и до днес се ценят като дневници с ценна информация.
Великият учител пристига в дълбоката северна провинция и поразен от дивата красота на планината, предлага на местния феодал Банджи Бансабуро да построи будистки храмове между скалите. Но при едно условие: да се забрани избиването на животните. Макар че е ловец, Банджи се съгласява и според легендата, на този ден дивите обитатели на планината танцували около учителя. По този повод на седми август всяка година тук се организира фестивал.

Основната сграда в комплекса е главният храм, наречен Конпон – Чудо. Построен е от буково дърво и е обявен за национално съкровище на Япония. Възстановен през XIV век, той се счита за най-старата постройка от бук в Япония. Уникален е още и с факта, че вече 1100 години в храма гори огън, донесен от древен манастир в Киото, а до там е пренесен от Китай. Всеки ден монасите доливат в съда с “пламъка на вярата” масло от гроздови семки. Пред входа на храма има дървена статуя на Буда от преди 800 години. Поклонниците вярват, че ако нещо ги боли, трябва да докоснат същата част от тялото на статуята и болката ще отмине. Най-изтрити са раменете, лактите, коленете.

Поетът Мацуо Башо (1644-1694), приживе почитан като идол, и неговият сподвижник.
Преди 300 години, привлечен от тишината, храмовете и природа, оттук е минал поетът Мацуо Башо, който е известен с кратките си поеми – хайку.  В стихосбирката “По тесния път към дълбокия север” има   хайку, посветено на Ямадера, която всеки японец знае наизуст:
В дълбока тишина
песни на цикада
пробиват камъни, обрасли в мъх 

Душата на природата

Понякога храмът е миниdтюрна постройка, отворена за молитва или дарение в малкото сандъче.

Споменах ли, че не би трябвало да вали? Е, този път Yahoo не позна и трябваше да изчакам под навеса на поредния храм. Запознах се с един от монасите, който продаваше сувенири на туристите. За съжаление, не говореше английски, обаче беше чувал за  България.

Обикновено като кажа откъде съм,реакцията е “йогурте, йогурте”. Българското кисело мляко го рекламират по телевизията –  в бели кутии със сини знаци и може да си го купите във всеки супермаркет.

Дъждът спря и аз продължавам напред.

 

 

 

 

Пътят води до едни дървени порти между скалите и дърветата. От двете страни край стъпалата –  малки статуи с изронени от времето лица, украсени с шарени забрадки, престилки и шапчици, обикновено от червен плат или нещо на цветчета.
Някъде по средата една скала почти задръства пътеката, обаче на никого не минава през ума да я разбие  –  тя е част от Бог, както реката, дърветата, птиците и всичко останало в природата.

Скоро пътят се раздвоява: лявата пътека води до Годай-До, храм – платформа на ръба на скала, надвесена над долината. Оттам се виждат околните планини с парата от топлите гейзери и селото в котловината. Облаците са под мен, орлите също.

В камъните между цепнатините – пълно с монети.
Целият таван е изписан с желания- от там трудно рендосват надписите.

А това са молитви и желания. Хартийките струват по $2, а тези долу са по $5-6.  Най-скъпи са за успех на кандидат-студентските изпити, както и за щастлива любов и успешен брак .

 

 

Долината на Ямадера също принадлежи на будистките монаси, заедно с повечето бизнеси там.

Пътеката напред води до върха на планината и храмът Оку-но-ин, където се намира една от трите най-големи камбани на Япония. Вътре – голяма златна статуя на Буда!Наоколо е тихо, понякога щрака фотоапарат, май всеки си е изключил мобифона. Знам, че телефонните разговори са забранени във всеки вид обществен транспорт – влак, автобус, метро –  ама да си на върха на планината и да не разкажеш надълго и широко на висок глас за цялата красота около теб, го може само японец!
На връщане минавам край  статуите на Башо и неговия ученик Сора.

Слънчево петно,
незаледени стъпала,
колко му трябва на човек да е доволен от живота!

 

 

Коментари

comments