Фигурата на Учителя не просто като преподавател на знание, а като духовен наставник, не е много популярна днес. А от древността насам знаем, че връзката учител – ученик е сакрална.Тя е символ на предаване на знанието и моженето, продължение на културната и цивилизационната памет.
Ренесансовите художници са имали ателиета – bottega, в които учениците са преминавали през етапи на развитие, докато поемат по свой път и създадат своя школа, свои ученици.Темата за посвещението в знанието, темата за събуждането на творческото начало, както и превръщането му в трайно устойчиво познание, в традиция, е подтикнала фондация „Въпреки“ да разработи темата „Учители и ученици“ .
В този проект участват скулпторът Емил Попов, художниците Вихроний Попнеделев, Андрей Даниел, Николай Майсторов. Идеята е в рамките на няколко изложби на техните ученици, чрез творчески срещи и дискусии, да се осмисли връзката между поколенията в изкуството.„Какво иска да изгради в своите ученици един преподавател? Какво ученикът приема 
или отхвърля от своя ментор? Ако се еманципира, какво остава в неговото творчество от обучението? До къде трябва да е провокацията за изграждане на собствен стил и позиция? Какво учителят приема от своите ученици?
Има ли нещо, което трябва да се промени в образователната ин система, за да се изградят силни творци, а не епигони? Важно ли е съществуването на творчески ателиета?
Това са част от въпросите, на които ще се търсят отговорите в рамките на този проект. Проект, които обаче си поставя целта да разчупи рамките на тясното разбиране за преподаване и върне смисъла на обучението към неговите корени-духовна връзка и общуване между Учител и Ученик.
Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов съвсем не случайно бяха избрали Кюстендил, като начало на разговорите за приемствеността и ролята на учителя. В галерията на Владимир Димитров- Майстора, сред атмосферата на физически осезаемата творческа енергия, излъчвана от картините на художника, се състоя и първата среща на скулптора Емил Попов със неговите ученици. Бе представена изложба от техни произведения. Самият Емил Попов също е роден тук и сигурно по някакъв начин и в него е покълнало творческото начало, посято от Майстора. Любопитно е какво неговите ученици са прихванали и носят на свой ред като продължение.
Атмосферата, която се създаде, бе запомняща се. Откровенията на участниците, ученици и преподаватели, говореха за дълго таената нужда от споделяне. Споделяне на опита на преминалите през изпитанията на годините преподаватели, както и оглеждане в очите на младите. Получи се нещо като импровизирано, но истинско творческо ателие.
Тон даде един от модераторите, проф. Чавдар Попов. Като обърна внимание на факта, че Емил Попов е единственият скулптор в групата, той обясни някои специфики и различията в скулптурната образност. За сравнително по-консервативния й дух и характер, за разлика от живописта, която минава през различни течения и школи, докато почти до Роден скулптурата се задържа в рамките на неокласицистичната стилистика. А академичната скулптура, по времето на соцреализма се реализира в определени жанрови параметри и налага една доминираща образност, дйлго сковавала нашите творци.
Всъщност, образец на соцреализма може да се види и днес на Женския мост над река Банска в Кюстендил.
„През този период в който Емил навлезе в авангарда на новите търсения, скулптурата до голяма степен разчупи тази граници, които сама си беше създала и у нас – каза проф. Чавдар Попов: „Ако има къде днешните млади да видят скулптурата,развитието й от 70-те години до ден днешен, ще видят тази очевидност на разтварянето, разчупването на скулптурата в едно разширено поле.
И в тази изложба сме свидетели на резултатите, виждаме го много ясно“.
„Емил е от този тип преподаватели, които едновременно са и силни творчески личности, заедно с това обаче, не агресират,не налагат своите лични разбирания върху образността на студентите. Дава им свобода, която се изразява не само в чисто стилов план, но и в различните посоки, които виждаме в изложбата. Учениците му експериментират с различни форми, материи, дори с материали, считани за несвойствени за скулптурата. Емил е намерил точен баланс между – усета, интуицията и е изградил специфичен подход към всеки един студент, благодарение на кото виждаме една много широка палитра от творби“
Цветослав Христов– През 1983-а, 84-а, 85-а работех в Съюза на художниците по окачването на картини, но имах възможност да гледам изложби, стремях се да помня, да харесвам автори. И да си задавам въпроса какво ми харесва.
И тогава открих Емил Попов. Открояваше се. Особено за нас, младите.
Всеки един жест, всяка една реплика, дума, помня на Емил, защото Емил ти дава възможност да общуваш с него още от първата крачка. И ни даде възможност да разкрием своя потенциал. А когато ти се даде възможност да разкриеш себе си, да срещнеш един човек, който във всеки един момент ще те извади от локвата и ще те постави на правилното място и ще ти покаже как да се ориентираш, това е изключително важно, изключително красиво като преживяване.
За мен най-голямото щастие беше да изкарам три смени в Академията. Първа, втора и нощна. И сутринта да можех да го посрещна с пред статива с открит проблем. И, естествено, той да ми каже онези думи, които очаквах – да ме бутне с още няколко сантиметра по-нататаък. И, няма да забравя неговата реплика: „И запомни, правиш толкова работи, колкото можеш да носиш.“
И този негов съвет до ден днешен го ползвам.
Емил Попов: – Това за носенето е заимствано от Хораций. Когато учи императорите как се пише поезия. „Нищо няма да липсва в изкуството ти, ако носиш толкова, колкото поемат раменете ти“. Нали сме хамалчета скулпторите, трябва да можеш да вдигаш всичко сам, разбира се, не само физически.
Проф. Андрей Даниел:
– Чавдар говори за тази относителна консервативност на Академията която се мъчи да запази, за да предаде някакви стандарти. Те са много заплашени, колеги, тези стандарти са заплашени са отвсякъде. И трябва да имаме ужасно силен вътрешен компас ли, не знам, за се ориентираме. И аз се радвам, че това място което се нарича Академия, което май че преведено значи „място за срещи“ продължава да изпълнява тази своя функция даже в това атомизиращо се, разпадащо се време. И успява да срещне едни млади хора с едни по-възрастни хора и да има полезен момент, да се получи среща.
Кой е урокът на Емил Попов?
Проф. Станислав Памукчиев:
„Емил Попов е в тази наша благодатна разположеност в това пространство. Той не е написал своята програма, не е написал методически учебник, но притежава огромна притегателна гравитационна енергия сила, и около тази гравитация се лепим всички ние…Зад многообразието на изложбата почти никъде не може да бъде видян Емил Попов като формални белези. Като формален урок. Обаче всички ни приобщава към това пространство. Това е майсторството на педагога.
„За мен слаб художник не може да бъде силен преподавател. Както казваше Крум Дамянов – или си полеви офицер, или си в резерва. Емил Попов е полеви офицер и това го прави-пластичен, чувствитетлен към днешния ден а не затворен в някакъв учебен материал, схоластично сложен като методични препоръки“.
Андрей Даниел: Понеже говорим за тази свобода, която се случва. Свободата не се дава, тя се взема, придобива, така че това е едно вътрешно състояние. И ние, като преподаватели, няма какво да се бием в гърдите, че даваме свобода. Напротив, самите ние сме несвобода. Работата е там, че по някакъв странен начин създаваме някакво условие, този който има вътрешната необходимост да се освободи се освобождава. Аз лично никога не съм получавал свобода от някой. Тя не е милостиня.
Емил Попов :
-Всъщност заглавието на урока ми е БЕЗ КОНЦЕПЦИЯ
За тази вътрешна свобода, която трябва да има твореца, за да не робува на концепции е време да дадем думата на учителяq на Емил Попов*.
-„БЕЗ КОНЦЕПЦИЯ“ има много подтекст и много препратки?
-Благодаря, че го отгатвате. Това е смисълът. Това е и целта- препратките трябва да съществуват.
– За вас се казаха много хубави неща и най-вече, че като белег на преподавателската ви дейност е предоставянето на свобода. Не даването, както оспори проф. Андрей Даниел. Отварянето на врати към нови пространствали е това, което би трябвало да прави учителят?
-Това е твърде индивидуално. Аз като човек, вероятно, понеже сам предпочитам да стигам чрез разговор, чрез общуване, до една по-индивидуално почувствана истина, а не просто сервирана истина, на хората които решават да работят с мен, го правим по този начин. Като това далеч не означава, че аз отричам обратната на моята система, която има категорични, точни указания. И един детайл,понеже всички се питат, как съм направил селекцията за изложбата: в каква степен съм правил селекция, отсега казвам, че не съм правил такава. Просто за тези 20 и няколко години, това са хората, с които не се е загубила връзката по-между ни, и второ, повечето от тях, за мое много голямо спокойствие, успяват в един много труден за културата момент да имат собствена биография – изложби, участия в международни проекти което наистина е много важен факт.
– Смятате ли, че има много общо между твореца, и учителя и че общото помежду им е създателят. Дали ако създаваш произведения или човеци, няма разлика?
– При всички случаи може да се направи такова сближаване на термините, мога да си позволя само за конкретиката, с която работя това още в разговора се отвори като тема. Че проблемът е много сложен и дълбинен. Ние влязохме в галерията, в която е Владимир Димитров – Майстора, за когото можем да кажем, че е учител на всички нас. Той Е наш учител във всички посоки. Тоест, връзката Учител – Ученик е отворена. Аз съм само физическото лице, което е имало удоволствието да работи със 22 млади хора, но смятам, че проблемът с Учителя е много сложен, много дълбинен. Ученикът също избира. Затова в нашата област е трудно, струва ми се, да бъдеш само преподавател. Трябва да видиш какво прави този, от който да се учиш. И там единството между твореца като личност и педагога като личност е нещо свързано. Задължително. Но по-дълбинният пласт е учителите във времето. В дългото време.
– Не липсват ли СЕГА творчески ателиета които да създават връзката между учител и ученик и във времето?
– Времето стана толкова забързано, критериите и ценностната система на човека и човечеството се променят. Това изцяло смени тази практика работа в ателие но все пак, в нашата Академия, поне в нашата катедра, ние практикуваме това след като приемем студентите в първи курс, оставяме ги да се огледат и след това им даваме това право – да се движат между преподавателите на базата на техния избор.
– Не смятате ли, че и в по-широк план темата учител – ученик, темата за приемствеността и паметта в цялото ни общество, някак си се пренебрегва. Не се разбира колко е важна връзката между поколенията.
– Зачекнахте един много болезнен въпрос за приемствеността.
Във всеки удобен случай изтъквам един ужасяващ за мене факт в нашето съвремено културно битие. Че ние не сме отчели по достоен начин присъствието на нашите класици. От Майстора насам. Само някои ще спомена: Андрей Николов, Иван Лазаров, Любомир Далчев, които нямат каталози още достойни, дори. Има едно безпаметие. Те са съвсем скоро до нас, няма да ги изравяме от хилядолетията и са направили толкова прекрасни неща.
А като си помисля за българския модернизъм преди само 100 години – в литература, живопис в скулптура – който сам по себе си е уникален феномен, защото го правим без еволюционното натрупване на европейското развитие. Преди 100 години се случва този феномен, а не го познаваме. И той не съществува реално в нашето културно пространство. Уникални таланти, уникални постижения, които не работят в духовното пространство на съвременния българин. И ставаме сме свидетели на опростачването и на грубата дива агресия.
Често питат: „Ама това скулптура ли е?“ Щом не е амурче, делфинче във фонтанчето, трудно се приема. Това е масовото разбиране за скулптура и по тази причина ние сме свидетели на едно налагане на един твърде остарял вкус и разбиране, на един натуралистичен подход към скулптурата, който е отживелица отдавна. А при нас в последно време започва да се налага едва ли не като мярка. Не искам да правя оценки, просто отбелязвам една тенденция, която е много тревожна. И която означава че липсва културна среда. Липсва разговор за съвременна култура респективно-съвременна скулптура .
И като контрапункт на това прекрасно събитие, като доказателство за необходимостта да се случват подобни творчески срещи, които връщат памет и създават памет, за което сме благодарни на инициативи като тази на фондация „Въпреки“, един поглед из Кюстендил. Тъжно занемарен град с многовековна памет, богата културна история, която се затрива пред очите ни поради липса на чувство за приемственост.
Ей тия камъни, ни разказа този любезен човек на пазара, които се подмятат тук, знаете ли, че са от древния амфитеатър в подножието на Хисарлъка?
*Емил Попов е роден в Кюстендил на 18 юли 1951 г. Завършва скулптура при проф. Любен Димитров в ВИИИ „Николай Павлович“ през 1975 г. През 1979 г. е приет за член на СБХ. През 1992 г. завежда катедра „Скулптура” в Националната художествена академия. От 1972 г. участва в художествения живот на страната и във всички по-важни национални изложби, организирани от Съюза на българските художници. След 1994 г. организира множество самостоятелни изложби в България, Будапеща, Равена, Париж, Мюнхен, Гърция, Белгия, Швейцария, Италия.[1][2]. Произведения на Емил Попов са собственост на Националната галерия, СГХГ и на художествени галерии в страната, на музея „Пушкин“ в Москва, Националните музеи на Варшава и Прага, на музея „Данте“ в Равена, музея МОСТ в Норвегия, колекцията на Петер Лудвиг в Аахен (Германия) и на Хуго Вутен в Белгия.
