СТРАХУВА ЛИ ВИ СТРАХЪТ?

0
478

Справка: глаголът „страхувам се” е възвратен. Глагол „страхувам: аз  страхувам, ти страхуваш…”  няма. Пръкването на тази глаголна форма  в журналистическия жаргон напоследък, е някак си показателна за състоянието на медийното мислене и поведение. Откъде се взе това глаголообразуване? От фаворизирането на страха като тема в медиите. От превръщането й в основна при всяка критична ситуация. Журналистът пита  не какво точно се е случило, защо се е случило и как да се справят  граждани и власти със ситуацията, а колко точно е страхът.


Всяка медия се мери с другите по страшните неща, които показва или разказва. Затова и независимо от отговорите, ден след ден, всяко интервю започва с  този въпрос – и за по-кратко ли, що ли, „страхувате ли се”, е станало „страхува ли ви”.  Има и още нещо. При разместването на местата субект обект се внушава следната нагласа :”страхувам се”, означава че страхът е в мен, и сам трябва да се справя стова, а „страхува ме” той е  извън мен  и няма оправия…

Писала съм нееднократно  какви са предписанията на етичвните журналистически кодекси особено на този, на  ВВС, за  медийно поведение в ситуации на „ръба”, които сега ги наричат, какво трябва да е поведението на репoртерите, тонът, интонацията, как да се разговаря със засегнати лица, с деца и пр. Там пише, че колкото е по-драматично събитието, толкова тонът трябва да е по-хладнокръвен.
У нас, дали е природно бедствие, дали е човешка грешка, дали е политически атентат, първо се тръгва с емоцията. Засегнатите, както писа колега анализатор, стават нещо като заложници на медиите. Като случая в Хитрино. Отиваш и когото хванеш започваш – „Как преживяхте трагедията?”, „Колко страшно беше?”, „Още ли се страхувате, „Как ще живеете оттук нататък?”  Като на разпит.
Фокусът върху трагедията пречи да се разбере и случилото и случващото се. Едва ли не пет дена нонстоп се задаваше един единствен въпрос – кога ще се върнат жителитена Хитрино. Сякаш службите и властите не си вършеха съвестно работата при създалите се обстоятелства.
Сега и по повод  атентата в Берлин е същото. Със „страхувате ли се” и „Как сега ще се промени Берлин” започват репортажите. От летището се прихващат  българи, за да бъдат питани страхуват ли се германците. Макар че българите, живеещи там, както каза един оттях, са приели до голяма степен културата на поведение на германеца в такива обстоятелства.  Култура, продиктувана от разума, налагаща проява на хладнокръвност и сдържаност,  на липса на паника и истерия. Защото това е целта на атентатора.

Ако отворите страницата и на ВВС ще видите последователност от кратки заглавия, проследяващи фактите:„ Какво знаем досега”, „Има ли връзка с предишните атентати?”.”Какви са последните новини от службите?” Можеш да прочетеш туитовете на полицията на английски и немски, отправени към обществеността. Кратки изречения, без грам коментарна окраска.

Вероятно, като по-емоционална нация ние смятаме, че ровичкането и търсенето на емоционален коментар е израз на  съпричастност, емпатия-  виждате ли, умеем да се поставяме  на мястото на другия.
Колега дори  се обиди, че журналистите така си вършат работата. Не знам, каква е тая работа, която човърка човешката рана нон стоп. Получава се дори обратен ефект на претръпване. Или на  пораждане на жажда за още и още кървави подробности.
Хората не стават по-добри по този начин. Страхът не поражда желание за вършене на добро, за сътрудничество и конструктивно решаване на общи проблеми. Затова и отговорът на германците, е – „да си останеш в къщи, не е решение“. И продължават да посещават коледните си базари.
А това, което наистина трябва да се страхуваме, е загубата именно на човечност, на основната ни европейска ценност-хуманността. Защото и този атентат в Берлин  е насочен именно към нашите  европейски ценности. Мемориалната църква Кйзер Вилхелм, запазена в разрушения й вид от войната, за да напомня за злините на човечеството, които само може да си причини. И коледният базар там е съществен символ на европейската ни култура. Да мислим заедно как да я защитим. Като част от тази обща гражданска задача ние, журналистите, да вземем да си уеднаквим представите за журналистическа етика и формулираме действащ и журналистически кодекс. Който   всяка медия да спазва.
Добрата новина е, че вече започна разговор за това.

И няма нищо лошо, както в правилника на ВВС, някои думи и изрази да бъдат подложени на ограничение и забрана в името на обективното отразяване.
Като този измислен глагол „страхувам”.

Паулиана Новакова

Коментари

comments