Не ми се беше случвало да почвам материал с насълзени очи.
Не ми се беше случвало на 2 пъти да бърша сълзи по време на концерт.
Спомени. За 1980 г. и първия Първоаприлски концерт. Спомени за онези мега-таланти, които го изнесоха на плещите си, дето сега ни се подхилват първоаприлски от небесата. Александър Владигеров, Тодор Колев, Николай Бинев, толкова хора от оркестъра на БНР…
По моите спомени идеята беше на шегобиеца Александър Владигеров, а именно „Всеки да върши това, което НЕ му е работата.“ Сашо беше обсебен от идеята си, както биваше винаги с по-голямата част от своите идеи – мерак почти до безпаметност. Месеци наред той катадневно работеше у дома, на пианото си, с актьорите Николай Бинев, Тодор Колев, Рашко Младенов и Ицхак Финци. За да създаде една истинска легенда – първоаприлските концерти. А колко сърцато работеше радиооркестърът, как само се забавляваха музикантите! Видно е от кадрите, запазени от телевизията.
35 000 слушатели са се радвали на първоаприлските концерти през 1980 г., пресмята и спомня конферансието проф. Минчо Минчев /без цигулка/, и продължава – “Все едно да се напълни стадион „Васил Левски“, което не се случва в последно време/“.
Днес, 43 години по-късно, репертоарът съвсем нарочно е почти същият: „Италианско капричио“ /Чайковски/, кантатката „Капелмайсторът“ /Чимароза/, Концерт за пиано и орк. /Григ, откъс из част 1/, Концерт за цигулка и орк. /Вивалди, откъс/, увертюра от операта „Крадливата сврака“ /Росини/, песента „Amazing Grace“/Нютън/, арията на доктор Бартоло /„Севилският Бръснар“ на Росини/, по една част из два
Концерта за цигулка и орк. / Й. С. Бах, откъси/, Концерт за виолончело и орк. /Дворжак, 1 част, каскада Атанас Кръстев, виолончело/, „Хоро стакато“ /Динику-Владигеров/ и финално – трудният квартет из „Риголето“ /Верди/.
/Някои от оригиналните партитури са възстановени с помощта на записи от архива на телевизия БНТ и обработени от композитора на Софийската филхармония Слави Димов. И за реставраторите поклон! /
Ето и имената на изпълнителите-мераклии, готови да строшат вратовете си на сцената в зала България, но да раздадат настроение, ентусиазъм, красотата на музиката и самите себе си:
Ицко Финци, цигулар, диригент, вокалист
Рашко Младенов, пианист, уж-виолончелист, вокалист
Валентин Ганев, диригент, контрабасист, цигулар, вокалист
Борислав Веженов, диригент, вокалист
Минчо Минчев, водещ
Константин Добройков, диригент
Софийската филхармония с концертмайстор Калина Христова – те бяха същински храбреци, като акомпанираха на ЛЮБИТЕЛИ, и свиреха, дирижирани от ЛЮБИТЕЛИ. Как отгатваха кога да засвирят в Хоро стакато, как си отброяваха времената в други нелеки партитури – само те си знаят. Но и за тях беше видимо голямо удоволствие.
Ицхак Финци, с неговите 90 години, определено беше ненадминатият герой на вечерта с поразителния си артистизъм, необуздаем талант и шеметност. Както каза конферансието Минчо Минчев: „Тук има един човек, на когото му се свири. Ама много му се свири! Извънредно много му се свири точно тук в тази зала, пред точно тази публика!“ Ицко Финци първо вдъхновено и майсторски издирижира Италианското капричио на Чайковски. После беше соло-цигулар в цели 3 концерта – което не беше чак толкова вдъхновено, а по-скоро беше вярно и съсредоточено – понеже „тая работа не е като оная“: свиренето било по-мъчно от дирижирането. Накрая се превъплъти в Джилда из Риголето. А геговете му бяха замайващи.
Рашко Младенов се опита да се направи на 90-годишен, комуто се налага да извърви треперливо пътя през сцената до рояла подкрепян от „младежа“ Ицко Финци. Обаче образът на старец „му се изплъзна“ още при първите гръмки акорди в концерта от Григ, когато се превъплъти във виртуоз. Имаше и брилянтно-трудни, безгрешни клавирни пасажи.
Носено от мимически смешки беше второто солово изпълнение на „виолончелиста“ Рашко Младенов. Бога ми, чак сега си дадох сметка, че добрият буфосинхрон е една много мъчна и майсторска работа. И тъй, Рашко Младенов изимитира безукорно свирене на почти цялата първа част на любимия Дворжак-концерт. Може би 6-7 минути ни бяха нужни на нас, няколко зяпнали от почуда музиканти, да се убедим, че Рашко Младенов НЕ свири, а само съвършено имитира в съвършен синхорн. Че даже и свири ВИОЛОНЧЕЛОВАТА ПАРТИЯ наизуст „от кора до кора“!!! Можете ли да си представите какво е това? С всичките му вибрати, глисанди, динамики, лъкове, с всичките му нюанси и фини движения на едно добро свирене? Аз лично се усъмних, че самият Младенов свири главно по това, че изпълнението е прекалено добро. А то – някой свиреше зад паравана зад гърба му. Зад паравана се оказа превъзходният виолончелист-каскадьор Атанас Кръстев. Шапо, г-н Младенов и г-н Кръстев! На финала талантливият актьор-музикант ни и попя.
Валентин Ганев дирижира /асистиран от Константин Добройков/ и пя в интермецото-бурлеска „Капелмайсторът, като хем ни представяше различните инструменти, хем „подправяше“ думичките със сол и пипер из „скандала Морфов“. За незапознатия с трагикомедията /епоса/ „Морфов“ беше малко дългичко и скучновато. Ганев опитният контрабасист показа, че не случайно през главата му са минали над 400 представления на „Контрабасът“ от Зюскинд. А оркестърът получи възможност да блесне под палката на К.Добройков в песента „Amazing Grace“, обработена за соло-контрабас и оркестър. Ганев беше напълно убедителен като цигулар и още повече като диригент в Хоро Стакато – тук на сцената на първия пулт се появи някогашният концертмайстор на радиооркестъра Ванко Пеев, сам превърнал се в легенда.
Борислав Веженов блесна и искрено забавлява с геговете на плах млад солист, който със свито сърце и подкосени крака излиза разтреперан на авансцената, след което по терлици се изсулва докато МинчоМинчев анонсира изпълнението му. Но пък какъв размах като доктор Бартоло! След което се пробва и като цигулар, и като диригент, а накрая беше приет и признат от Големите в квартета от Риголето.
Минчо Минчев не попипна цигулката си любима, освен да я разнася насам-натам, тъй, сякаш тя му беше опората в непривичната и трудна за него задача да актьорства!…Зарадва ни с чудесни импровизации-разкази!
И обобщи концерта и актьорските изпълнения с едно някогашно смешно изказване в истинска случка из живота на младите братя Панчо и Любен Владигерови /да си спомним, че Минчо Минчев е нещо като питомец на цигуларя Любен Владигеров/. Братята Владигеров обикаляли различни кътчета на България като нечувани виртуози пианист и цигулар. В един градец след концерта се изстъпил на сцената кметът и произнесъл следните изречения:
„Виждате ли ги тия двамата юнаци? Те ви изпълниха едни от най-трудните упражнания на света. За такова изпълнение критика няма. То е ПОД всякаква критика!“ Така Минчо Минчев обясни на публиката геройствата на музициращите актьори. Информация на ухо: притеснението, страховете и сценичната треска на всички далеч са надминавали обичайните преди театрално представление.
ДУМАТА ИМА ПУБЛИКАТА
Проф.д-р Цвета Владова, лекарка в един глас с анонимната си приятелка: Ицко Финци още свири и играе като младеж. Подобна енергия като неговата не може да се срещне дори у мнозина 30-годишни. Дай Боже и в новите поколения да се появят подобни нему. А младите поне да го запомнят.
Инж. Мирослав Марков: Беше забележително събитие! При това не само за мен – ако съдим по препълнената зала. Така не съм я виждал тази зала. Музикантите от оркестъра доказаха, че са железни професионалисти. Във възторг съм от разностранния талант на Ицко Финци! След него Рашко Младенов ме покори като пианист.
Доц.Георги Лозанов, културолог: Ние от моето поколение слушахме ДВА концерта едновременно. Единият се случваше на сцената. Другият звучеше в нашите глави – едно на времето ценно само по себе си събитие, но то беше и някакси политическо събитие. Питам се защо имаше въздействието на политическа съпротива. Защото си позволяваше да се шегува с нещо, което се смяташе за сериозно. По правило тоталитарните общества не обичат забавленията, а обичат сериозността. Особено такъв тип хумор, който е далеч от официозните представи за народна празничка култура. Трябва да кажа, че и сега, днес, настоящият концерт е израз на съпротива, но вече не политическа, а културна. Защото той е АЛТЕРНАТИВА НА ШИРОКО РАЗПРОСТРАНЕНИЯ НИСЪК ХУМОР, който владее съвременната чалгизирана среда. Публиката беше дори по-щастлива отколкото предполага самото събитие, което успя да повдигне духа посред помръкналото предизборно настроение на аудиторията. Но съм длъжен да кажа, че старият концерт, който звучеше в ушите ми, ми беше някак по-скъп заради това, че сега смешките бяха повече в етюдите между музикалнте изпълнения, отколкото в самите музикални изпълнения
Автор: Здравка Андреева
снимки: Софийска филхармония
