ГЕО МИЛЕВ, ИЗЧЕЗВАЩИТЕ ЦЕННОСТИ И РОЛЯТА НА ЛИЧНОСТТА- разговор с режисьора Костадин Бонев

0
1662

 „Който погледне това око, придобива очи, който погледне това око, вижда света“  Янис Рицос, „Поема в синьо“

Така предава своята емоция при срещата си със намереното синьо стъклено око на Гео Милев гръцкият поет. Странно е, че Гео Милев за нас години по-късно, сякаш остава някак си недовидян, не наместен във фокуса на времето.
Документалният филм „Гео Милев в лабиринта на времето“- сценаристи: Константин Петров, Костадин Бонев, режисьор: Костадин Бонев, оператор: Алекс Самунджи  прави именно това. Отваря ни очите за смисъла на явлението „Гео“.
След този филм човек има нужда да говори, да намери обяснение за своето незнание за мащабите на личността на Гео Милев, за епохата, в която е живял, в оценките за която все още робуваме на клишета, за смисъла и ролята на личностите в смутни времена. Омъдряващ филм с препратки към днешния ни ден.
Във филма участват писателят Христо Карастоянов, режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, литературният критик и поет Владимир Сабоурин,  актьорите Милена Ерменкова, Ованес Торосян, Станислав Кертиков, а гласът на разказвача е на Койна Русева.
В Дома на киното в рамките на София Филм фест на 24-и бе премиерата на филма.

 

-Как мина премиерата, г-н Бонев?

-Аз бях леко притеснен, защото голяма част от моите приятели предпочетоха да отидат на митинга в защита на Украйна и не мога да им се сърдя. Бях се стреснал, че залата ще е полупразна, но тя се напълни, даже последните хора, които влязоха в тъмното, трябваше да стоят прави. Христо Карастоянов написа специално обръщение, което изчетох в началото, то беше от една негова мисъл от книгата „Една и съща нощ“:
Хора, четете умни книги днес, за да не ви се налага утре да четете забранени.“

-Уместно и отнасящо се към всичко, което ни се случва. Бихме могли да добавим-гледайте умни филми. Филмът, посветен на Гео Милев е точно такъв. Той започва с намирането на  окото на Гео Милев в разкопаните гробове 1954-а, и този разтърсващ факт като че ли задава темата – потребността през неговите очи да прогледнем днешния ден за да не се загубим в лабиринтите на времето.    

-Да, добре формулирано. По някакъв начин има голяма доза интуиция в първите етапи на работа, когато човек почне да конструира какво точно ще прави. Страхотен е моментът, в който аз вече знам кой ще е първият кадър и първият епизод и знам, как ще завърши филмът. Винаги в такива моменти се сещам за една театрална гротеска на Уди Алън – за двама древногръцки драматурзи – единият се оплаква, че не може  да напише  пиесата, защото няма  началото, а другият му казва-„Започни  от финала и ще стигнеш до началото“. „Почвам-казва другият – ама не се получава.“ В този смисъл, разбира се, че е важно човек да избере, коя  е темата, която ще бъде осветена най-ярко във филма. И някак си така се получи, че колкото и да разказваме за Гео, във всеки разказ над него витае сянката на изчезналия Гео. И това предопредели емоционалния градус на филма.
Ако вземем да погледнем и малко по-широко, всъщност става дума наистина за изчезващите ценности, които ние днес не можем повече да разчетем. Има един момент в който събитията, колкото и да са важни, започват да изглеждат като някакъв древен йероглиф, който ние не можем да разчетем повече. И това е тъжно, защото това е някакво знание, което най-вероятно е важно и за днешния ден.

Та по някакъв начин темата за изчезващите ценности гравитира около целия филм, тя се намесва във коментарите на Маргарита Младенова и на Иван Добчев, по някакъв начин в коментарите на Христо Карастоянов, въпреки, че неговите са много различни, това е човекът, който от  целия екип, от всички нас, най-дълго се е занимавал с проблема „Гео Милев“.
В този смисъл, ако ние се замислим за това намерено око, което е символ на слепотата на Гео, то по някакъв начин се превръща в символ на неговото прозрение. Това стъклено око е окото, през което ние се опитахме да погледнем на 20-те години и на всичко, което се е случило там.

Доколко причината за това недостатъчно знание и разбиране на Гео Милев  не е и в нееднозначното ни отношение към  20-те години,  време, идеологически обременено откъм оценки? Стамболийски, Деветоюнския преврат,  Цанковия режим, червения терор, белия терор, да не говорим, че и в културен  план имаме  „бяло  петно“, както го нарича Ружа Маринска, в знанието за българския и европейския модернизъм, в разбирането на същността на това духовно бунтарство?

-По някакъв начин във въпроса се съдържа отговора. За тези 100 години, които са минали от 20-те години на 20-и век досега, фактите започват да се омаловажават поради господството на идеологиите. Идеологиите са тези, които правят нещата еднозначни и черно-бели, и по някакъв начин много важни детайли започват да изчезват от полезрението на хората. А иначе, разбира се, че е супер важно да поставим Гео не само в контекста на модернизма на 20-те години в България, но и на европейския. Да го съпоставим с трескавата атмосфера на следвоенния Берлин, или да го съпоставим с тълпите руски интелектуалци, които бягат от Съветска Русия и всъщност оплождат европейската култура по един невероятен начин. Може да се говори и за атмосферата във Франция, и за италианския футуризъм, всичко това, взето заедно се съдържа в двете списания на Гео Милев: “Везни“ и „Пламък“ .

-Как се е създала такава личност родена в село Раднево, отгледана в Стара Загора?  

-Баща му е бил много образован човек, бил е книжар и е първият, който го е подпомагал. Не случайно Мильо Касабов е водел записки в семейната Библия. След това има цели тетрадки със разсъждения, които не са само за България и за Гео, те са върху световната политика. Той по някакъв начин е предопределил развитието на Гео Милев. Но Гео Милев е от хората, които ако тръгнем да мерим с традиционните мерки, излиза, че някак си сам се е създал. Той още като дете се е проявявал по невероятен начин. Тръгва на пет години на училище, 15-16 годишен се записва в университета, на 17 е в Лайпциг, тогава издава първата си литературна студия…
Няма такъв случай, особено, ако се огледаме сега, когато нашето живеене направи децата ни незрели. Ние стигнахме дотам в момента, 30-35 годишни хора да ги смятаме  за малки, че не могат да заемат висши постове в държавата и това е страшно тъжно, означава, че нещо сме се повредили, нещо не е както трябва.

-Какво е особено характерно за неговата личност?

-На едно място бях казал, че Гео е бил опериран от чувството за страх. И това нещо може да се види и по време на войната. Ако направим сметка, през 1917-та година той е на 22 години, когато получава тази страшна рана в главата си. Страхът на младия човек, който тръгва в атака и не вижда врага пред очите си, той е изначален и Гео го е споделял. Но иначе, може да се каже, че той не е изпитвал страх от никакви авторитети. Той си е позволявал публично да осмива и критикува хора с много високо социално положение. И това, което е последният акт – на тримата лейбъристи, които идват в България да видят какви са тези убийства, той единствен от цялата българска интелигенция не се уплашва и единствен разказва какво се случва. И по някакъв начин, без да има сто процентови доказателства, това е най-важната причина, която довежда до неговото убийство. Тъй като тези британски депутати на пресконференция казват всичко това, което е най-голямата плесница за правителството на Александър Цанков.

-Променя ли го войната и най-вече болката от раната?

-За това във филма говори Христо Карастоянов, който се е допитал до специалисти, лекари, които  са казали, че това е била нестихваща болка през цялото време и че това което го е спасявало, е било работата. Бил е  абсолютен работохолик. Вземете цялото му творчество и поезията, и публицистиката му като добавим писмата, които са събрани – до баща му , до Мила Гео Милева, която  в пълния смисъл на думата-е неговата муза. И е много особено, той не възпява Мила, но и пише такива писма и тя също, че те заслужават да бъдат направени на спектакъл така, както  Константин Илиев направи „Нирвана“  за любовта между Лора и Яворов. Има писма до Ламар, Людмил Стоянов и други интелектуалци. Това е колосален труд.

 


-И е рисувал.

-Рисуването как да кажа, е най-показателно за гениалността на Гео, защото той никога не се е мислел  за художник, не е излагал картините си въпреки всичко днес те стоят убедително като едно екзотично цвете в авангарда на 20-те години.

-Какво е значението на двете списания, които  издава Гео Милев – „“Везни и „Пламък“ , а и кръга, който създава около тези списания?

– Да, ето това е другото нещо, което аз лично за себе си осъзнах, когато започнах да се занимавам с този проект и след 3-4 години четене и изследвания. Гео Милев е имал кръг. Той е създал кръг от съмишленици.. Този кръг след неговата смърт се разпада, но те не изчезват, те остават в българската култура.

За Чавдар Мутафов обаче също малко знаем, а и за другите?

-За Чавдар Мутафов, слава богу, че едновременно със филма за Гео Милев мои колеги направиха филм за Фани Попова-Мутафова и там се казаха някои неща, но за цялата тази група поети, които ние сме свикнали да изучаваме в училище като септемврийска литература, освен тях – Ламар, Сирак Скитник, Иван  Пенков, Макс Мецгер – това е една силна група от интелектуалци, за която трябва да знаем повече.
Но разликата между тях и Гео е неговата социална ангажираност. Можем да кажем, че неговите възгледи гравитират около кръга Мисъл, бил е много близък с Димчо Дебелянов, с Антон Страшимиров. Но разликата е, че Гео някак си е бил изначално социално ангажиран.
В този смисъл разликата между него и групата, е дружбата му с Георги Шейтанов. Този луд анархист, който всъщност прави така, че посланията на Гео да могат да се осъществят. Защото те можеха да бъдат само написани и неотпечатани, или най-малкото  отпечатани не в този толкова сполучлив формат, какъвто е списанието „Пламък“. Не случайно има разлика между „Везни и „Пламък“ в социалния  аспект и оттам в популярността.

-Каква идеология изповядва всъщност Гео Милев, може ли еднозначно да се каже? Освен, че е бунтар. Бунтар във всичко. В отношението си към изкуството, в отношението си към политиката?   

-Ами той 7-8 годишен рисува карикатури на Фердинанд, а от всички източници, които проучих, баща му е бил много умерен човек. У тях не се е говорело  срещу царството, защо Гео рисува тези карикатури, защо на 5 години върху един от шкафовете с два замаха рисува шарж на Фердинанд? Неразбираемо, но човек трябва да приема неразбираемите неща.

– Бунтарство срещу властта като такава?

-Властта като абсолют. Не случайно във филма се намесиха с коментари Иван Добчев и Маргарита Младенова точно на тази тема. И Владимир Сабоурин.

Гео Милев е имал едно качество, което не всички хора, които се занимават с духовна дейност притежават. Той е имал способността да схваща процесите – социални и обществени, в тяхната сложност и многопластовост. Това малцина го могат. По тази причина Гео е нямал някакви неща, които да не са му ясни, що се отнася до социалния и политическия живот.
На всичкото отгоре Гео е бил абсолютно нечувствителен към занимаването с партии и с идеологии. Не е участвал в никакви организации. Той е бил завършеният индивидуалист. Не е бил, както да кажем Вапцаров, обвързан с никаква лява партия. Въпреки че е изповядвал леви идеи, но тези леви идеи, те са по – скоро идеите на анархизма, а не на комунизма. Вън от всяко съмнение, първите му статии още по времето на Стамболийски, са доста остри и доста крайни. Но това, което е неговата публицистика по времето на Александър Цанков, това е същинският Гео Милев. Той не е  можел да приеме цялата тази конструкция, в която може би най-важното нещо, свързано и с атентата в „Света Неделя“ 25-та година, но и до ден днешен, а тогава много ясно изразено е, че българинът като цяло, как да кажа, няма респект към съдебната система. И до ден днешен ние смятаме, че когато един човек е виновен, какво има да го съдиш- очиствай го там и това е. Това е било тезата на голяма част от преките участници в масовите убийства след атентата. Които са извършени като отмъщение за това, което комунистите са направили в църквата. И се започват едни неща, които излизат наяве 54 – та година, когато тези хора са разпитани. Тогава се разбира, че убийствата са извършени в 11 нощи, че е имало предварителни списъци, но покрай предварителните списъци са попаднали и съвсем други хора. Било е възможно. Гео Милев например не е имал никакво отношение към атентата. Но е говорел.

-Да не забравяме, че този атентат е инспириран отвън.

-Той си е инспириран и от вън и отвътре, в смисъл, че военната организация на Комунистическата партия носи вината. Аз точно по тази причина извадих документа с разпита на академик Тодор Павлов, който по това време е бил партиен функционер и той казва пред съда „Парите дойдоха от Москва през Виена“. Накъде бягат всички след атентата, разбира се към Съветска Русия.

Аз съм се опитал във филма доказателственият материал да бъде коректно представен. Без съмнение, имам своя позиция, и тя е отчетлива във филма, но така или иначе съм се постарал доказателствения материал да бъде коректно представен. Така че да няма съмнения в това, което съм казал.

– Мислите ли, че и днес имаме нужда от личности като Гео Милев-ярки, нестандартни, които да пробуждат нравствена енергия, която да  ни помогне да преодолеем лутанията си в лабиринта на времето?

-Българското общество според мен, е тежко болно. Държи се детински. И  като дете днес въздига до небесата един човек и веднага на следващи ден счупва играчката и казва – тоя го махайте. В този смисъл има много голям риск който и да е от всеобщите авторитети в момента, ако вземе страна и каже нещо, да бъде оплют. Аз лично за себе си винаги съм си представял какво би се получило, ако днес поетът Борис Христов реши и каже нещо. Ако каже нещо отрезвяващо, аз наистина бих си помислил – бъркам ли някъде и в  какво. Но за съжаление той е направил своя избор – отделил се е в планината. Преди години нещо подобно се случваше, когато Радичков каже нещо, или Тончо Жечев, в някаква степен Валери Петров…
Малко слушахме Радой Ралин. Радой Ралин имаше невероятно дълбоки прозрения. А ние се хилехме около него и му се подигравахме на козята брадичка.
Ние сме загубили точно тази чувствителност, да можем да различаваме хората, които говорят смислено и изговарят важните неща. И с приятели сме си говорили, че сме били толкова незрели да прозрем, че страхотната поезия на Радой би имала най-големи шансове да получи Нобелова награда, а ние не го предложихме.

В Радой Ралин имаше една детска  искреност, която особено много ценя. Тази искреност я има и в Гео Милев.

Във филма има отделни фрагменти от поемата „Септември“, които са в изпълнение на Ованес Торосян, който намери тези нюанси, тези акценти, които превърнаха тези 3-4 фрагмента в нашето откровение, в нашето послание. Особено финала.

ДОЛУ БОГ!

Всичко писано от философи, поети –

ще се сбъдне!

– Без бог! без господар!

 

 

 

 

Коментари

comments