«Серотонин», да отместиш предчувствието за края

0
1135

Мишел Уелбек&Крис Шарков в Театър «Азарян»

Седем души играят едновременно себе си и версии на Флоран-Клод, героя на Мишел Уелбек. Те са и участници и коментатори, които са като хор, който из/говаря и до/играва текстове и проекции на основния персонаж в «Серотонин». Играта е заявена в самото начало от Крис Шарков, който трансформира текста на Уелбек и като драматург, и като режисьор. A финалът, който отново събира седмината в едно цяло, не е край, а друга игра, на друго ниво.

Самота, скука, страх… желание за живот без болка, невъзможност да се направи ревизия на преживяното без серотонин, без медиатор в нервната система, без хормон – това са проблеми на Флоран-Клод. На него му е сложно да е насаме със себе си, с емоциите си, той лесно изпада в депресивни състояния, които лекува с определени препарати. Но само той ли? В центъра на сценичния кръг в зала «Азарян» е разположена огромна таблетка серотонин, която се движи и просветва като светлинните навигатори по летищата (художници Илияна Кънчева и Елис Вели).  Ако приемем таблетката за метафора, то проблемът става всеобемащ, само транквилантите са различни.

Флоран-Клод в изпълнение на Васил Читанов, е средностатистически човек с доход над средния и самота над средната. Осъзнал, че екзотичната японка в дома му е аксесоар, а не партньор, той бяга, затваря се в тясна хотелска стая/килия, за да пуши и превърта лентата на миналото в опита да проумее откъде идва грешката. И тогава започва пътешествието му във времето и пространството – флашбек, друга техника за водене на игра, при която по време на основната линия възникват моменти от миналото на персонажите и това с нещо напомня любовните ретроспекции  в «Прекършени цветя» на Джармуш. Партньори на Читанов в това пътешествие са Ирмена Чичикова, Ивайло Драгиев, Биляна Георгиева, Веселина Конакчийска, Боряна Маноилова и Николай Николаев. Във филма на Джармуш катализатор за ревизията на живота е розов плик с писмо за хипотетичен син и оттам идва импулсът на героя за връщане към миналото и жените, с които е бил. В «Серотонин» ревизията, връщането към любовите и приятелите е опит да се открие систематическата грешка, за да бъде отстранена, може би. Кураж на Флоран-Клод му дават таблетките, иначе той надали би имал смелостта да надникне в миналото си, колкото лично, толкова и типично за времето, отричащо окончателните избори. Още едно докосване с филма на Джармуш. Винаги има нещо по-добро, различно, ново, което мами и пречи да се фокусираш и да се отдадеш на избора, диктуван в предишни векове от традиции, предразсъдъци, догми. Освободен от тях, съвременният човек е оставен на разположение на самия себе си – проблем е той самият…

Драматизацията на романа на Мишел Уелбек е форма на задълбочен режисьорски прочит на Крис Шарков в търсене на сценичен еквивалент на романа за фокусирания върху себе си Флоран-Клод, чиито фрустрации и лоши избори звучат в стереофоничността на седем гласа. Тези гласове продължават теми, взаимно се допълват, повтарят, разкриват, отричат страни от историята, която може да бъде разклонявана безкрай.

Огромната бяла таблетка, маркирала условно пространството, може да е Франция или друга европейска държава – всичко се движи, статично е само вътрешното състояние на героя. Той не може да премине от плоскостта на наблюдението към зоната на самоанализа. Тук хапчето не помага.

Действията на всички персонажи  са колкото истински, толкова и гротескни, механични. Притъпили болките с дрога и транквиланти, те преминават през събитията без видима емпатия или страдания и съответно не пораждат истинско съчувствие, дори когато става дума за разпознаваеми социални събития. Като че са оградени от зрителя със стъклена стена и в този смисъл финалът, който буквално ги въвежда в кабина за пушене, за да изчезнат в дима е най-емоционалният миг на спектакъла. Освободен от необходимостта да състрадава, зрителят е ангажиран да мисли заедно с актьорите и това е много точен ход, когато става дума за въпроси, нерешени от нашето столетие.

Пандемията само изостри заложените в “Серотонин” въпроси – човечеството е изправено пред предизвикателството да се предифинира в новото време или да претърпи фиаско пред и въпреки собствените си технологични изобретения и изкуствени интелекти. Хапчетата не са решение, защото загубата на либидо, не е само загуба на сексуално влечение, а и загуба на съзидателна творческа енергия. Разбиранете на света идва чрез будност, а не в състояния на автохипноза и смяна на една игра с друга…

Преди представлението попаднах в капана на една игра пред НДК. От едната страна, тийнейджъри се спускаха на висока скорост със скейтове, а от другата страна голяма група момчета и момичета се замеряха с ледени кубчета, купени от близката дрогерия. Опасна игра – запокитена със сила, ледената бучка се превръща в камък, който може да убие.

След представлението навън бе пусто, вятърът развяваше изпразените от лед пликове – пластмасовата празнота бе като постскриптум на спектакъла на Крис Шарков и дори ми се стори, че чувам музиката на Емилиян Гацов-Елби.

Автор: Майя Праматарова
Фотограф: Стефан Н. Щерев

Коментари

comments