„Бележките под линия“- възможен прочит

0
662

Трагикомична игра от Мирела Иванова, режисьор Катя Петрова, с участието на Мария Каварджикова, Параскева Джукелова, Анна Пападопулу, Илиана Коджабашева, Ирина Митева, Вяра Табакова.  Премиера на Народния театър, сцена „Апостол Карамитев“

Лекотата с която се гледа този спектакъл, заразяващ с изяществото на безупречно поднесената си игра, която поражда спонтанен смях, тъга и съпричастие едновременно, всъщност е подвеждаща. Защото авторският текст, добре осмислен от режисурата, неусетно те вкарва в дълбоките смислови пластове, подсказани от самото заглавие.
Кои са бележките под линия, които не бива да подминаваме, а да прочетем, за да разберем какво се случва с нас самите, и със света около нас?
От гледна точка на голямата история, съдбата на всеки отделен човек е бележка под линия, докато спрямо собствената ни линия на живота, събитията извън нас се четат със ситен шрифт. Но за да бъде разбрано и осмислено случилото се, трябва да се вгледаме отблизо в личните съдби.
Така че  големият исторически разказ от времето на „Кой не скача е червен“, до „Мутри вън“ е време да бъде прочетен и осмислен през бележките под линия, през личните разкази. През историята на разочарованията, илюзиите, неудовлетвореността, ценностния разпад,  мутризацията, свръхкомерсиалността, превърнали човешките взаимоотношения в покупко-продажба. За да намерим сили да преодолеем своя гняв и несъгласията превърнем в промяна.

„Бележките под линия са моят личен прочит на сложното ни и интересно време“- казва Мирела Иванова.

“През годините  у мен се скупчиха толкова много събития, съдби, споделени разкази от близки или непознати, видяно, чуто, преживяно, струпа се толкова свръхсгъстено човешко време, че бе невъзможно да не го разкажа, изкрещя или възпея,  да не го овладея или запомня чрез моя опит. От поезията се научих на трепетно търпение и ненасилие към  думите: понякога с години нося стих, метафора или изречение, забито като болезнен гвоздей в съзнанието ми, докато се появи знак, който да призове автентичния жанр, за да се преизпълня с неотменимото неспокойствие на писането..

Това трупано безпокойствие се е превърнало в диалог, който търси публика, търси обговаряне.

Само чувствителните мембрани на един поет могат да уловят болката разочарованията и неугасващата надежда в отделните лични истории за да ги превърнат в портрет на времето. Да превърнат битово-ежедневното в ярка метафора на времето. Мирела Иванова е създала поезия от този живот, който непрекъснато ругаем, в който сме в непрекъснато противоборство със себе си и с близките си, върху които изливаме своя гняв от неслучилото се.

Една актриса с отмираща слава (Мария Каварджикова) и нейните три дъщери са основните героини, едната от които е бизнес дама, калкулираща живота в пари и изгода,( Анна Пападопулу), другата- поетеса, безсилна да реши проблемите на измъчения си брак (Илиана Коджабашева) и най-младата, (Ирина Митева)в тревожна връзка със син на на виден олигарх, натрупал богатство от наркотици и всичко останало. В действието с равностойно присъствие са още две героини: приятелка актриса (Параскева Джукелова), давеща страха от самотата и угасналата си сценична кариера в алкохола, една случайно срещната френска възпитаничка, продавачка на дрехи, (Вяра Табакова), загубила надежда да види отново изчезналите си синове.


Между поколенията връзката като че ли е скъсана. Има много натрупано неразбиране, несъгласия, гняв и обвинения. В сблъсъка на тези съдби обаче, в бурята на техните недоволства има нещо като спасителен пояс, осъзнато или неосъзнато, което ги връща на повърхността. Нещо като потомствен ген, завет, какъвто всеки носи скътан някъде в диплите на паметта и може да открие гардероба на своите спомени, в стара кутия от обувки, в стар албум, нещо, на пръв поглед банално, но всъщност символ на непреходност и вечност. В случая това е бабината рокля, онази, най-красивата, от тафта на точки, която е обличала когато е имала нужда да застане лице в лице с  мизерията, за да покаже на продънващия се под нозете ѝ свят своята неунищожима сила. Благодарение на онези щастливи мигове-точките, които дават смисъл да продължиш и да предадеш  нататък.. Животът продължава, под линия ще останат безумията на времето. Смисълът на личния ни живот е в мимолетността на красивите мигове, които само изкуството ни подсказва как да изживеем пълноценно и оценим. А изкуството да живееш, е същото като това на сцената-да умееш да се превъплъщаваш, да се усмихваш, когато сърцето ти се свива от болка, да загърбиш грозотата около теб и гордо вдигнеш глава. То присъства невидимо в спектакъла, не само намекнато от факта, че две от героините са актриси, а и защото подзаглавието ни подсказва, че животът е трагикомична игра. За да му устоим трябва да умеем да сменяме ролите.

Накрая всички сядат на масата, малката облича  роклята на баба си, а най-комерсиалната сестра се оказва, че очаква дете. Животът продължава..

И съвсем не случайно героините са жени. Мъжете изчезват от полезрение в преследване на своите илюзии, децата отиват да учат в чужбина или се превръщат в копия на образците и начина на живот на новото време. И сякаш само жената- майка може да устои, като съхрани морала и човешкото във взаимоотношенията, да запази достойнството, да преглътне ударите на съдбата, да ги преодолее и продължи нататък. Литературата ни е богата на такива женски образи. Но те са навсякъде край нас. Живеем врата до врата с такива жени-синовете им някъде в берат ягоди или строят чужди домове, мъжете им, подгонени от собствените си заблуди и миражи за потънали в неизвестното, а тези жени не само оцеляват, но и съхраняват човешката си същност. Защото пазят в гардероба на своите спомени умението да се изправят отново и отново като „тояга“ срещу несправедливостите, и когато им е най-тежко да захвърлят мизерията на ежедневието, преобличайки се в доспехите на човешкото си достойнство.

Този зареден с вълнения драматургичен текст е срещнал блестящата трактовка на режисьор и актьори. Катя Петрова умело борави с езика условността така, че да не позволи на спектакъла да се превърне в битова драма. А да ни даде опорни точки за смислови асоциации и разсъждения.
Блестящо подбрани, актрисите, играят като в музикална творба-всяка със своята ярко изпълнена партия, но в синхрон с общата хармония. Не бива да подминем и съучастието на хореографията на Анна Пампулова и на мултимедията-дело на Михаела Добрева. И разбира се, прекрасната сценография и костюми на Борис Далчев, както и музиката на Христо Йоцов.

Понякога такива некрещящи гръмогласно, а фино избродирани спектакли носят огромен вътрешен заряд и заразителна енергия.

 

 

 

 

Коментари

comments