ДОПЪЛНИТЕЛНАТА АКУСТИКА “Хирошима, моя любов” на Фани Ардан

0
4454

Фани Ардан си партнира с гласа на Жерар Депардийо. Кой, ако не той, който добре познава Маргьорит Дюрас?  Коя, ако не тя, която възбужда въображението на зрителя и изгражда в съзнанието му светове чрез гласа си.

Фани Ардан играе пред тотално доверила й се публика. Играе не е точната дума – тя живее, съществува в пространство с допълнителна акустика, която, по израза на Станиславски, възниква при голямо внимание от странa на зрителя. Зрителят се превръща в резонатор на актьора, и това го връща към забравени емоции и чувства.

Адаптацията и режисурата на «Хирошима, моя любов» е дело на Бертран Маркос. Премиерата се е състояла на 19 юни 2019 в,

а единственото представление на руска земя е в Тетъра на Табаков.

Фани Ардан е голям поклонник на руската култура – тя е била на места, на които не толкова често се срещат парижани. Надали има нужда да се напомня биографията й, но накратко: името й се свързва с Ален Рене, Коста Гавра, Клод Лелюш, Франсуа Озон, а също така с Еторе Скола, Маргарете фон Трота, Сидни Полък, Антониони и Дзефирели.

Нощта преди единственото й представление в Москва Фани Ардан лично проверява с преводачката субтитрите – важен елемент за аскетичния спектакъл, който представя на публиката.

Гласът, думите, дикцията – това е своего рода майсторски клас. Ардан донася до зрителната зала текста с всяка гънка на смисъла и отвъд.

От дъното на сцената се появява жена в малка черна рокля. Тя се заковава на едно място, очертано като широк правоъгълник от светлината, и започва да говори със свити юмруци, сякаш отбива ударите, които идват от невидимия глас- партнъор. Постепенно юмруците се отпускат, но дланите са опънати покрай тялото й, рядко ръцете политат за миг нагоре.

Лаконичност, премерана до последен детайл. Концентрация, която варира, от лека отчужденост до интимност, споделеност и чувствена вглъбеност. А темата е известна: любовта, транспорирана в историята.

Фани Ардан води зрителя с гласа си както факирът с флейтата си приковава вниманието на змията. Нито за миг не можеш да откъснеш лице от нейното. Някак уголемено от светлината, то като че ли е подадено в едър план на фона на черното облекло на сцената.

Зрителят е с персонажа й в следвоенна Хирошима – една френска актриса се озовава с японския си любовник – една нощ преди заминаването й в Париж.

Хирошима, градът-синоним на трагедия след 1945-та се оказва точното място за разкриване на личната трагична загуба на любимия във френското градче Невер, която като кошмарно видение не я напуска никога.

Гласът на Депардийо е  като звуков импулс, който активира невроните на актрисата и споменът изниква със същата остра болезненост, какъвто е бил тогава, веднага след смъртта  на любимия от противоположната армия.

Вече сме във времето на Втората световна война,  сред жертвите от френското градче Невер. Един глас и Невер, и Хирошима се оказват така близо…  Докосванията идват чрез болката, любовта, смъртта, жестокостта, невъзможната забрава…. Думите се застъпват, повтарят, като че жената се нуждае от това повторение, за да проумее и осмисли всичко, което някога й се е случило. В един момент советлението се отмества и се вижда фотьол на сцената, единственият предмет в цялото празно пространство.

Глас и няколко музикални рефрена, това е достатчно, за да се подчертае значението на казаното. Жената отново се премества в черното, коленичи и после пада, повалена от удара на собствените си спомени. Любовта й е дала тази доза искреност, която отмахва буржоазния лак на възпитанието. От тази искреност боли и след десетилетие – едри, точни жестове, сдържана емоционалност, стремеж към невъзможната любов.

Светлината трасира пространството и зрителят е ту в Невер, ту в Хирошима, ту в хотела, ту на площада,и чувства с кожата си и радостта, и жестокостта на победителите.

Вкус, усет за мяра и магнетична индивидуалност, която идва у човека чрез високото изкуство – любовта еманципирано се възправя на сцената и става знак за памет и прошка.

снимки: Пресцентъра на театъра на Табаков

Коментари

comments