„Любов докрай“ от Алдо Николай в Comedy Bar Happy Сатира

0
694

След премиерата публиката на камерната сцена на театъра дълго не искаше да си тръгне, аплодирайки още и още невероятната игра на тримата актьори: Стела Гнчева – Ева, Кирил Бояджиев – Бруно, Петър Калчев – Марио. Които те оставят без дъх от смях, но и от изумление как е възможно да се играе такава безкрайна гама от емоции с всичките им протуберанси от противоречиви импулси,  възникващи вследствие на невероятните обрати и предизвикателства, които могат да се случат в една любовна история. Без грам фалш, без преиграване, откровено, брутално откровено. Това е камерна сцена, гледаш лицата на актьорите на една ръка разстояние.
Но аплаузите са и за режисьора Николай Ламбрев – Михайловски и сценографката Чайка Петрушева, които не те оставят да приемеш еднозначно текста, а ти дават възможност да се насладиш на цялата ирония и заиграване с клишетата по темата, взривявайки ги с умели иронични обрати.Това е пиеса за любовта. Любовта – обсебващо опасна, желана и невъзможна,  вдъхновяваща и отмъстителна… Любовта, която въпреки всичко, каквито и травми да нанася, продължава да остава копнеж и магия завинаги. Докрай. Такава, каквато ни я представят олицетворена в произведенията си великите поети и художници. Не случайно през цялото време на действието присъства и вечната Венера на Ботичели  (актрисата много й прилича). Е, това е тя- Жената!  Божествената – мамеща и загадъчна. Непредсказуема, привличаща, отблъскваща, създаваща и рушаща. Жената –  обещаваща  и недостъпна, жената – олицетворение на любовта.

Една жена, една изоставена Венера, стои на самотен плаж, отправила поглед в безкрая, опитвайки се да се пречисти от житейските си разочарования. Към нея се приближава също търсещ загубената си житейска хармония мъж и чудото на емоционалното привличане се случва. Какви взривоопасни страсти обаче могат да се разразят и какви непредсказуеми обрати да се случат между един разлюбен мъж, който се появява в последствие, един влюбен мъж и една решена на всичко жена? Режисьорът и актьорите ни представят образно и убедително всичко, което човек спотайва, потиска, копнее, непризнава, всички противоречия които избухват, всички страсти, които съжителстват едновременно, породени от любов и омраза, от страх от самота, от желание за принадлежност, от стремеж към подчинение и власт, всичко, което може да превърне в ад взаимоотношенията между мъжа и жената. Има екстремни сцени, почти в стил Тарантино…

И неочакван финал: Една самотна жена е отново на плажа, загърбила е мъжете, които са я предали, опива се да се удави във вълните, но идва спасението – прекрасен морски капитан я измъква от водата. И, каква ирония – той се казва Пинкертон.

Е, как да не повярваш в любовта и във всичките ѝ превъплъщения?

Но кой е Алдо Николай? Добре познат всъщност у нас, един от малкото т.н. „западни“ съвременни автори, играни по времето на социализма. Роден в Пиемонт, във Фосано през 1920 г.  Бил е в концлагер, защото е отказал да се запише в младежката фашистка организация. 1945 г. е спасен от съветски войници. Завършва образование в Торино. Автор е на над 75 пиеси,  приема се за критик на буржоазните нрави. Умира 2004 година. Много е популярен, даже повече извън Италия. Актьорите обичат да го играят. Има една негова мисъл за театъра, която обяснява причините за тази любов:

„Невероятно чудо е това,  да измисляш  живот, хора, събития, истории, сблъсъци, конфликти, характери и чувства, единствено чрез думите! Само чрез словото!… Театърът е нещо уникално, удивително, висше творение на човека!“ ( превод Огнян Стамболиев)

Като че ли именно това разбиране за театъра, заложено в неговите текстове, е дало импулс на артистите и на режисьора, да работят с такова вдъхновение, да изграждат пластично, живо, уникално, невероятната гама от състояния, чувства, помисли, казано и неизказано, реално, и въображаемо, които съдържат думите и така да сътворяват своите образи. Да, думите творят образи! Но думите са многозначни, те разкриват, но и прикриват, те създават имагинерни реалности. И ето, че чрез актьорската игра се оказва възможно думите да бъдат разчетени  във всичките им възможни значения,  с всички  противоречия и конфликти, заложени в тях с конкретните и въображаемите реалности, който са способни да изразяват. По този начин ние ставаме свидетели и на реалното, и на въображаемото – на това, какво се случва или би могло да се случи във взаимоотношенията между една жена и двама мъже.

Може би някои  биха се засегнали или малко притеснили  от привидно повърхностния образ на жената, противопоставен на извисеното духовно мъжко начало. Ако не приемем, рзбира се, гротеската и пародията, като изразни средства. Между впрочем, прекрасната сценография на Чайка Петрушева не ни дава тази възможност да сведем възприятията си до еднозначно ниво. Тя, Жената, която може да омагьосва,  възпята и издигната в култ от поети и художници, която само с поглед и с присъствие може да превърне един мъж в безгласен свой роб, няма как да е представеното  създание на мъжкото въображение – тиранична, пресметлива, безотговорна,  хаотична, и дори жестока манипулаторка. (Макар че, доколко и двата образа не са само плод на  мъжкото въображение за да обслужват нараненото или вдъхновеното  мъжко его?)

Има и още нещо: все пак пиесата е писана предполагам 60 или 70 години,(NON ERA LA QUINTA, ERA LA NONA – оригнално заглавие) когато консуматорското общество е налагало своя отпечатък на нравите, а душата на поета, заложена в мъжкото начало е изживявала кризата на неосъществените мечти. Така че заложените клишета иронизират и буржоазния стандарт на времето. Не случайно Алдо Николай се смята за критик именно на буржоазните нрави.
Можем да с запитаме обаче, а сега какво убива любовта?

Насладете се на спектакъла и помислете.

Сценичен вариант, постановка и музикална картина Николай Ламбрев-Михайловски
Сценография: Чайка Петрушева
В ролите: Ева-Стела Ганчева Бруно-Кирил Бояджиев Марио-Петър Калчев

Драматург : Богдана Костуркова
Помощник-режисьор: Боряна Атанасова
Фотограф: Петър Петров

Коментари

comments