“СВЕКЪРВА“  И ВЕЧНО ЖИВИЯТ ТЕАТЪР В ГАБРОВО

0
1504
плакат: Гергана Зайчарова

ДТ „Рачо Стоянов“ Габрово, режисьор: Петринел Гочев.

Клишираната ни учебникарска представа за „Свекърва“ обичайно буди прозявка.  Битова комедия, осмиваща патриархални нрави и криворазбрано поевропейчване. Казваш си- няма нищо по-традиционно от това, един извънстоличен театър да заложи на изпитаната практика гъделичкайки национални комплекси, да пълни салони.
Петринел Гочев обаче, предизвикалелен и непобиращ се в клишетата режисьор, който умее да преобръща с хастара познати и приети за даденост тълкования и сюжети, да отхвърля вкоренени представи и традиционни мнения, не може да не те предизвика да разбереш какво е открил в „Свекърва“.

Защо“ Свекърва“? Въпросът комай сам по себе си е клиширан. Защото предполага, че самият театър робува на клишета. А театърът, както е казал Любен Гройс, е вечно жив, именно защото винаги отново и отново може да ни даде възможност да разпознаем и преоткрием себе си по различен начин.
Оказва се, че самият Петринел Гочев не за пръв път посяга към текста на Страшимиров. Признава, че е претърпял веднъж и провал, въпреки участието на Татяна Лолова. Защо не се отказва да търси ключа към тази пиеса, считана от мнозина за“вехто театро“?
Дали защото завихряки ни в концентричните кръгове на времето не вижда възможност да съберем разпилените си  идентичности, да преосмислим ролята на клищетата за да слепим по-верен образ и намерим по-верен път към себе си?

Малко история за въведение. 1906-та година, за откриването на Народния театър, където Яворов е назначен главен секретар, е обявен анонимен конкурс за пиеса. Да му е сигурна победата и печалбата, защото е затънал в дългове, Антон Страшимиров  решава да измами журито, като праща три заглавия: „Над безкръстни гробове”, „Отвъд” и „Свекърва”. Текстовете, преписани с почерка на негови близки, пристигат по пощата от Париж и Женева. „Отвъд” печели първа награда, „Свекърва” – втора. Когато истината излиза наяве, Яворов, който по една или друга причина недолюбва Страшимиров, (това не пречи в последните дни на поета Страшимиров е до него), побеснява. Скланя кроткия Петко Тодоров, загубил конкурса, да обяви дуел на Страшимиров. Хуква Яворов, ведно с Александър Балабанов към бирария „Македония“, където Страшимиров вече празнува победа. Следват сочни словесни  престрелки, но когато Яворов обявява претенция за дуел, Антон Страшимиров се измъква с репликата „Какви са тия френски работи, аз съм българин“… (Михаил Кремен е описал всичко това в „Романа на Яворов“. ) Да речем, че инак безстрашният Антон Страшимиров го е направил не толкова от страх, колкото като жест, отхвърлящ новите„моди“.
Така или иначе, и пиесата носи именно това типично нашенско раздвояване на съзнанието, живо и до ден днешен. Все ни „се ще да сме европейци, и все не чак дотам“, както един друг велик автор Алеко Константинов, го е казал. Хем искаме да сме като Европа, хем нещо ни пречи да събуем и захвърлим остарелия си манталитет. От което външното уподобяване на представите ни за Европа става  пародийно и гротескно.
Затова и гротеската е формата на представлението.

С цялото богатство на художническото си въображение, като в окуляра на калейдоскоп, Гочев разбърква всички образи-сигли, които са изграждали представата за Европа тогава. А епохата е ярка и колоритна. Дошъл е Кинематографът с първите си „картини“, които всяват хаос в патриархалните души със сюжетите си за ревности и изневери, коварства, съперничества, дуели и съблазняват с модели на галантно поведение, на сантименталности и фини обноски в рамка от ар Нуво. Идеите на Ницше витаят във въздуха…  Едновременно с това обаче, започва да доминира ламтежа за имане, за придобиване било на нова къща, нови мебели, било на постове, изгодни бракове, водят се кървави борби за власт.

Да си припомним сега сюжета- властната майка Костанда, непрекъснато навиква бременна си снаха Дечка. Обърканият по между им малодушен син Свилен е готов да избяга от крамолите в обятията на апетитната съседка. Появяват се алчните користни сватьове, Свилен е готов  на развод с Дечка. Дафинка обаче започва да командори   предстоящата си свекърва Костанда, заключва я дори и тя най-сетне разбира каква беля си е навлякла. С появата на по-изгодната партия- годеникът поручик,  получил  наследство, Дафинка зарязва набърже  Свилен и всички уж е помиряват. Но фалшът остава на сцената като главно действащо лице. Защото в тази пародия на чувства не любовта, а интересът е движещ механизъм.

Градска прослойка с копнежи и мечти за цивилизованост. Красота, изящество и умение да се представиш добре в общество-скромни и незначителни изглеждат желанията на страшимировите герои. Има ли желания, се поражда страст. А има ли страст, започва война. Това ще открием на сцената-тя се е превърнала в бойно поле. А там героите на тази пиеса воюват за пълна победа над всеки наоколо-до пълно изтощение.“

„Свекърва“ от Антон Страшимиров, режисьор: Петринел Гочев / Драматичен театър „Рачо Стоянов“, Габрово / фотограф: Росина Пенчева

И сега си представете този сюжет  разигран като комикс, като гротеска, което позволява брехтов прочит по метода на отчуждението и дава невероятен простор на за развихряне на въображението. Използват се всички изобразителни средства, характеризиращи епохата- музика, кабаретен стил, нямо кино. Едни актьори играят, а текста го произнасят други, в играта влизат светлината и сенките, които докарват кинаматографичен ефект, и всичко това в ритъм, подчинен  на хореография: едно напред, две назад, завъртане привличане, отблъскване, сритване между краката – езикът на тангото си е чист превод на случващото се на сцената. ( Да не забравяме, че е възникнало като мъжки танц-изразяващ противоборство и съперничество).
Великолепно решение.

Петринел Гочев си признава, че късметът му е проработил, когато открил хореограф в театъра. Това е изключително талантливата украинка  Светлана Цвяткова , която става важен участник в постановъчния екип. Блестяща работа на истински професионалист, която в рамките на 4 месеца успява да разчупи актьорите да играят като ансамбъл, да използват танца като пластично изразно средство в интерпретацията на образите си.


„А за разкош и копнеж по празник и танц пратихме нашите герои в епохата на тангото и валса, на романтичните балади и потайните срещи, на дамите с воалетки и господата с цилиндри и бастуни в ръка. Напред към една война в ритъм три-четвърти.“

Ян Румемин е създал прецизно и ефектно музикалнната подплата на спектакъла.
Но най-големият успех на режисьора са актьорите. Защото ги е заразил с любов към процеса на сътворяване, на прераждане и взаимодействие. Спектакълът е низ от живи картини, в които всеки е действен участник в общото послание.


Не може да не се открои в ролята на Костанда, младата Надежда Петкова. Тя е като буре с динамит на сцената, Притежава невъобразим арсенал от изразни средства, невероятна способност за интерпретации, взривява и останалите, така че трупата се превръща в едно цяло, в пулсиращ жив организъм. Ярък и впечатляващ е Свилен на  Стоян (Ян) Руменин, неудържим смях буди Димо Димов като Баба Неделя, както и  Живко Гущеров, Ангел Калев- Велислава Маринкова, Тони Христова, Адриана Димова, са  забавни, органични, неочаквани, преливат от енергия и вдъхновение.
Великолепно е сценографското решение, в каето  за изобразителен градивен материал  се използват купчина столове, от които може да се сътвори всичко-  ограда,  клетка,  вавилонска кула, защитна стена..

Да попаднеш на такъв извънстоличен спектакъл е истинско  откровение. Връща вярата и любовта към театъра. Театърът, който често оплакваме, че се е превърнал в средство за евтино забавление и в който единствено цената на „мечките“ има значение.


Имаше навремето такива спектакли, за които си струваше да се пътува заради режисьорска трактовка, заради трупа, заради преживяване на събитие, което дълго ще помниш. Така че не можем да не отдадем дължимото на ръководството на ДТ „Рачо Стоянов“, което не се страхува от експеримента, даже го желае, за да даде на своята пубика нещо ново и различно. И тук е мястото да кажем, че габровската публика заслужава своя театър, но и той нея. Никакви първосигнални подхилквания, озвучаващи често и не намясто столичните салони, а смислено съучастие и търсене и на верни отговори на въпросите, зададени от сцената.

А и на габровци им бодат очите вероятно сюжетни паралели. Защото, ако човек се поразходи из този прекрасен град, закърмен с дух и култура и види как се руши паметта от една страна, от дурга как се подновяват паметници с европейски средства, за да се превърнат единствено в комерсиален продукт, не може да не търси и и по-смислени опори за градеж на собствената си идентичност.

Коментари

comments