150-ата годишнина, която отбелязваме от рождението на Антон Страшимиров, разкри колко малко познат е той за широката публика. Тази ярка фигура в културния и обществения ни живот от началото до 30-те години на 20-и век, един от първите български модернисти, драматург и писател, сравняван с Вазов като мащаб на творческите му търсения, бунтар, анархист и македонстващ четник, депутат, изследовател на народната душа през фокуса на модерния човек, остава някак си встрани от обществения и литературния интерес. Забравен не съвсем, но непознат. Каква е причината? Въпросът ми е към Алберт Бенбасат, литературен историк, изследовател, писател, критик и издател.
– Основното е нашата способност да не си ценим големите личности с принос в културата, литературата, публицистиката. Немарливостта ни към такъв род фигури. 
Страшимиров има толкова много приноси в толкова много сфери, а е останал в съзнанието на няколко поколения след 9-и септември 44-а главно с романа „Хоро“. Който наистина е връх в неговото творчество. Но той има и други върхове, той има много широка сфера на проявления не само в художествената литература. И това, което той е написал, не е преиздавано. Последното издание на събраните му съчинения е от 1962-1963-а в седем тома, които не изчерпват и половината от това, което е написал. Друго, което е спирало издаването на Страшимировите съчинения, е идеологията. Той няма особени симпатии към комунизма, не гледа на Септемврийското въстание като на антифашистко, той гледа откъм съвсем друга перспектива на тези събития, като основата е жестокостта, кошмарът, жертвите. От тази позиция той приема тези трагични събития.
– Можем ли да кажем , че именно идеологическият прочит на „Хоро“ стеснява интереса към неговото цялостно творчество?
– Естествено, така сме го учили, а и тези, след нас. Естествено, че с един много ограничен фокус сме го учили. И обърнат. В него се търсеше, както се казва, под вола теле. Някаква класова същност, комунистическа идеология, каквато той не проповядва. Сега, за съжаление, е изваден от програмата и вече никой дори не го учи.
– Казахте, че той изследва жестокостта не случайно, той има особен интерес към народопсихологията, като че ли чрез нея търси корените на тази мрачна страна на българската, но и на човешката душа. Примерно в драмата „Вампир“ се изследва тази мрачна природа на българина.
-То не е само той, и други писатели изследват този песимизъм, който носи в себе си българина, тази негова постоянна неудовлетвореност и склонност да търси в другите вината за своите несполуки. Като Кирил Христов например, отявлен критик на народностната ни характерология.
– Това е време, в което е тенденция да се изследва народностното през призмата на модерността. През модните философии тогава на Ницше, Метерлинк.
-О, да. Страшимиров минава през това.
– Но ние го четем по-скоро в битово-патриархален план. Изобщо вкарването на Страшимиров в еднозначно клише, не ни дава възможност да го опознаем, а би трябвало да си го представим в цялото му многообразие.
– В началото той е бил битово-патриархален. Дори клони към народничество. Но бързо преминава към много по-модерни философски, естетически и стилови похвати. Първите му разкази и повести имат такъв по-битов характер. Селския живот, малкия град. Но още в началото на 20-и век обръща оптиката и започва да се вглежда в тъмните подмоли на психиката, в скритата страна на човешкото битие, повлиян от Ибсен, Метерлинк, Ницше. Тогава пише тези свои символистични драми: „Ревека“, „Над безкръстни гробове“, „Свети Иван Рилски“, които нямат голям успех. След това тръгва в друга посока. Съчетава класическото повествование с експресионизма и може би е уникален случай в българската белетристика – може да премине от едно класически разлято, наративно писане към експресията. Изведнъж да скочи в другото, като се поддава на своя темперамент. Той е изключително темпераментен и в живота, и в литературата, подвластен е на чувства и настроения, които го връхлитат в процеса на писането и сменя стиловите средства. Изцяло в експресионистичен дух е, разбира се, „Хоро“, там няма класически разказ, всичко е кошмар, емоция, моментно изживяване. А в другия му роман „Роби“, който според мене е най-голямото му постижение след „Хоро“, там тръгва от един епически сюжет, който иска да разгърне – това е македонското освободително движение в навечерието на Илинденското въстание, и на редица места превключва към експресията, към екстатичността дори. Сетне отново се връща към класическото разказване, за да го редува пак и пак с експресията, натурализма и дори кошмара.
– Македонската тема ли е причината този роман да е извън фокуса на внимание?
– След смъртта на Страшимиров България тръгва по съвсем нов път, македонската тема не е била от най-удобните, знаем. Да не говорим че „Роби“ се фокусира върху две събития: първото е отвличането на мис Стоун за откуп, който да послужи за освободителната кауза. Не се е харесвало на революционерите да им се приписват терористични акции, да не говорим, че и получената от американците много сериозна сума не се изразходва по най-добрия начин. Така че комунистическата идеология не е намирала нищо героично в това и не го е пропагандирала. Другото пък, втората част на „Роби“, тя основно е посветена на друга терористична акция – солунските атентати. Те са няколко месеца преди Илинденското въстание, взривяването на Банк Отоман и на кораба „Гуадалкивир“, в романа само са сменени имената им. Атентаторите загиват почти всички, но убиват и много невинни хора. Това и от наша съвременна гледна точка си е терористичен акт. А Страшимиров е твърдо на страната на гемиджиите, извършителите на атентатите, той ги оправдава.
– Вие казвате, че този роман влиза обаче в диалог с „Под игото“?
– Абсолютно. Да.
– В какъв смисъл и дали в това има някакъв замисъл?
– Според мене има. И не само аз го казвам. И други са му обръщали внимание. Но аз се опитвам да развия този паралел. Още от заглавието: „Под игото“ и „Роби“, те влизат в диалог. Робство и иго значи едно и също. Докато в „Под игото“ е разгледана и едната, и другата страна на медала, тоест описани са и тези, които са готови да живеят под робство, в „Роби“ героите не се чувстват роби, искат да бъдат свободни хора и през цялото време се държат като такива. Не можем да ги оправдаем за редица от действията им, защото освен тероризъм в романа има и други безсмислени убийства. Втори паралел: „Под игото“ разглежда събитията в навечерието на Априлското въстание, а „Роби“ в навечерието на Илинденско-Преображенското, тоест има и тук диалог. Трето, Страшимиров е имал действителни прототипи, както и Вазов. Например Асен Дъмбев – основният герой в „Роби“ – негов прототип е Кръстьо Асенов, известният войвода. Страшимиров лично го е познавал и е написал много интересен биографичен очерк за него, той е като повест. За Бойчо Огнянов даже се казва, че и Левски е негов първообраз, но при Асен и при Бойчо Огнянов има сходства при сюжетното им разгръщане. Например „Под игото“ започва с убийството на двамата турци в мелницата, които искат да изнасилят дъщерята на мелничаря, а в „Роби“ също става въпрос за убийство, като Асен Дъмбев убива един низамин, който иска да изнасили неговата невръстна любов – Ема. Могат да се успоредят още неща. В самото разгръщане на действието Вазов се влияе силно от Йожен Сю, от Виктор Юго с тези тайнствености и приключенски мотиви и си го признава сам. При Страшимиров, който не си признава, очевидно има такива моменти, още по заострени, още по-близки до тази сензационна литература, която ние наричаме подлистникова литература, роман-фейлетон и в която има приключения, предателства, заговори. В „Роби“ е пълно с такива истории. Според мене Страшимиров е търсел един такъв диалог с „Под игото“ и е търсел романа, ако щете, който да съперничи на „Под игото“. Е, разбира се, и двата романа си имат съвсем самостоятелна стойност и никой на никого не съперничи.
А, и любовната история. В повествованието се намесва и любовната история, при Бойчо е Рада Госпожина, а в „Роби“ е еврейката Ема Меворах, по баща Бенбасат.
– Нямате общо?
-Не знам (смее се). В Солун е имало много български евреи. И Ема си е типична еврейка от тази общност, богата, баща ѝ е много богат сарафин (банкер), тя е умна, говори много езици, красива, чаровна, жена на страстите. Тука вече имаме пълно разграничаване на Страшимиров от Вазов. Знаем, Рада е една много скромна девойка. Докато Ема е една съвременна жена, нямаща нищо общо с патриархалния бит и възпитание. Тя има и други връзки освен с Асен, но не спира да таи чувства към него, а и му ражда дете, за което той не знае. Любовта е един от централните мотиви и в двата романа. Особено в „Роби“. Така че търсил е, търсил е Страшимиров диалог с Вазов.
– Страшимиров има и други книги, посветени на Македонското движение. Какво го свързва с македонската кауза?
– Той е от този тип хора, за които България е неделима. Цялостна. Той не приема македонската кауза извън българската. Той като млад е бил член на Върховния македоно-одрински комитет, бил е съратник на Яне Сандански, бил е в четата му, занимавал се е с революционна дейност и е много силно обвързан с освободителната кауза на Македония. Като всеки честен и почтен българин. В „Роби“ никъде не се говори, че Македония е нещо отделно. Той критикува политиката на Княжеството за половинчатата и въртелива позиция на правителството и на Княза, за това бездействие, което се проявява спрямо броженията в Македония, спрямо тогавашното желание на самия народ да се освободи. Критикува и постоянните вражди между различните крила на македонската организация.
– Това осветлява по някакъв начин и представата му за България, като единство на етносите като че ли, но има нещо, за която най-малко се говори, свързано с творчеството му, Вие сам казвате – това е, че той е най силно обвързаният с еврейската тема български писател.
– Това е така, аз го твърдя и го обосновавам. Но трябва да се отбележи, че той пише за много етноси. Неговите герои – например в „Роби“. Там има всякакви етноси: гърци, турци, италианци, французи. Той намира подход към всеки един от тези персонажи. Откроява тяхната индивидуалност. Много от тях, които живеят в България и работят тук, той не ги дели от българите. Например за Юлий Август Розентал, който загива в Илинденско-Преображенското въстание, той говори като за неделима част от българите. Така го назовава. Така че еврейската тема е логически свързана, защото българските евреи са неделима част от българското население.
– Във връзка с отношението му към различните етноси мога да вмъкна една лична история за отношението на Анотон Страшимиров към малцинствата: родът на майка ми и баба ми е от бургаското гръцко малцинство. Баба ми е кръстена Калиопа, Калиопа Баласакева, но приема поетичен псевдоним, Паулина. Паулина Станчева. Вероятно причината е, не го е казвала, но след Балканските войни и Първата световна е имало засилени антигръцки настроения, особено в тези региони. Така или иначе, когато дала първата си стихосбирка с това име на Антон Страшимиров, той страшно се разсърдил и ѝ се накарал, че не си е запазила името Калиопа. И никога не я е нарекъл по име Паулина.
– Тука се вижда неговото отношение към етническото разнообразие, което определя националната ни същност. Като национално богатство. Той уважава специфичните черти на различните етноси, но ги разглежда в единство с цялото население на страната ни. Например в ранните си произведения Страшимиров има герои торлаци. Има етноложки съчинения, в които разглежда всички етноси.
– Той самият е един от учредителите на Комитета за защита на евреите.
– Това е много важно. Има една анкета на Буко Пити за антисемитизма, там участват много български писатели, публицисти, учени, лекари, той там написва една великолепна апология на българските евреи. Буко Пити е издал тази своя анкета в книга. И така се е запазил този текст. Това е един компендиум от текстове в защита на евреите от 60 български интелектуалци.
През 36-а година по инициатива на Екатерина Каравелова се създава един комитет за защита на евреите. Но става дума за преследваните евреи в нацистка Германия. Още у нас го няма Закона за защита на нацията. Той през 41-а влиза в сила. И Страшимиров е сред основателите на този комитет в защита на германските евреи. Слава богу, Страшимиров не доживява влизането в сила на ЗЗН, хитлеристкия закон, който обрича евреите у нас на преследване и гонение, на отнемане на имущество, лишаване от право на собствен бизнес. Ако е бил жив, сигурен съм, щял е да бъде един от най-яростните противници на този закон.
– Може би интересът към взаимоотношенията между различните етноси е и част от интереса му към възможностите българина да преодолява различията и да живее добре с другите?
– Между другото твърде рано още той се занимава с това. Още в тази своята символистична драма „Ревека“, която е по действителен случай. Той е видоизменил детайлите, разбира се. Случаят е от Видин. Ревека е еврейка, влюбила се в българин, но семействата им забраняват да се оженят поради религиозни причини. Има много символистични монолози в духа на Ибсен и Метерлинк, но в крайна сметка Ревека се самоубива, защото не може да понесе тези препятствия и омрази, и най-вече не може да понесе това, че нейният любим не се бори така, че да ги преодолее. Интересното е, че по негово време пиесата не е играна у нас. Но още през 1908 г. Страшимиров получава писмо от Максим Горки, който по това време в Швейцария подготвя юбилеен сборник в чест на Херцен и който го кани да участва в него със свое произведение. Страшимиров предлага „Ревека“, преведена на руски език, и получава отговор, че драмата е одобрена. По политически причини този сборник не излиза, за съжаление.
А като говорим за еврейски образи, и в „Хоро“ един от основните герои е евреин – Иско. Когато ние учехме „Хоро“ в училище, пък и в университета, на този образ никой не му обръщаше внимание. А Иско е един от ключовите образи в романа. Той е с анархо-комунистически убеждения, студент, идеалист, много близък на главната героиня.
– Споменахте една много интересна личност, за която почти нищо не се знае – Юлий Розентал. Който не е герой от произведенията на Страшимиров, или поне не видимо?
-Те са двама братя Розентал – Август и Юлий. Говорим за Юлий-Цезар – полско- 
еврейски дворянин, които със семейството си живее в България. Цялата фамилия е изключително интересна и заслужава внимание. Познавали са се със Страшимиров. Юлий е бил поет, и малко анархист, много привързан към македонската идея, който влиза в четата на велешкия войвода Никола Дечев. Загива в Илинденското въстание. С решителното съдействие на Страшимиров неговите стихове са издадени посмъртно в книгата „Недопети песни“. Предговорът е от Страшимиров. Там той рисува един много обаятелен образ на Розентал, като човек със силно българско самосъзнание.
А аз изразявам хипотезата, че всъщност един от героите в романа „Роби“, поетът Цоньо, който също е много обаятелен образ, има много общо с Юлий. И моята хипотеза е, че за да не се натрупват много еврейски образи (те наистина са доста), Страшимиров е обрисувал по този начин Розентал в своя роман.
А брат му Август е също много интересна личност. Сега, на 9 октомври, се навършват 110 години от неговото убийство, той загива в Балканската война, гробът му е при Селиолу. Двамата братя загиват всъщност за България. Не знам по-голям паметник от това. Не са коренни българи, евреи са по произход, а загиват за България. А Август е един изключително талантлив художник, за него е писано, но много още може да се направи. Отива като доброволец на фронта, и го убиват още в първите дни на войната. Оставя жена българка – Райна Костенцева. В храма „Александър Невски“ една от мозайките над един от страничните входове е дело на Август, част от фреските в притвора също, където участва заедно с други видни български художници. За съжаление огромна част от неговите картини са унищожени по време на бомбардировките.
– Това любопитство и интерес към богатството на взаимоотношенията, които носят различията, е сякаш характеристика и на творчеството, а и на самата душевност на Антон Страшимиров.
– Страшимиров добре е схващал, че най-голямото ни богатство това е етническото многообразие. Че взаимно се допълват етносите в България. Това бих искал да го изтъкна. Това е многообразието на живота. Някои го определят като политически писател. За мене не е толкова политически писател, не е това водещото. Водещото е психологията. Търсенето на човешкото. На човека в различни обстоятелства, дали битови или исторически, или интимни. Той изследва и еротичното. Има един еротичен роман, „Бена“, издаден след Първата световна война, той е един от пионерите на еротиката у нас. Той пише за първата силно еротична стихосбирка на Кирил Христов „Трепети“ възторжено: „Еротиката е извикана от нуждите на нашия съвременен живот.“ Така казва, цитирам по памет.
– Това е един от градските му романи, които не са познати.
– Не ги познава българският читател. В тях също се изследва психологията на личността, на новия следвоенен гражданин, с неговите положителни и отрицателните качества, разкрива се стремежа за забогатяване чрез спекула и незаконни далавери, корупционни, сега бихме ги нарекли.
– Не е ли време за преиздаване?
– Време е. Но трябва да се направят и събрани съчинения. Да се издаде ако не всичко, което ще бъде много трудно, поне по-голямата част от наследството на Страшимиров. Това е огромен изследователски, съставителски и издателски труд. И изисква средства. Без подкрепата на държавата няма как да стане. Ама както виждаме, хич я няма тая подкрепа, специално спрямо българското литературно наследство. Държавата няма необходимото отношение. И заради това Страшимиров от 1963 година няма многотомно издание.
-А колко много можем да научим от него за себе си.
– Това е една енциклопедия. Която е толкова ценна и толкова храна може да даде и на науката, че просто съм изненадан какво лекомислие проявяваме към Страшимировото наследство. И колко можем да научим за себе си като психология, като битност, че и като история. Страшимиров е пропътувал надлъж и нашир България. Много пъти. Неспокоен и търсещ дух. И това му е дало едни практически познания върху народопсихологията, етнографията и пр. Защото се е запознавал с всичко това на място. Сред самите хора.
