място на срещата: бул.„Г.М.Димитров“№100
Проектът „Учители и ученици“ на фондация „Въпреки“, има за цел да срещне 4-ма видни художници творци: проф.Андрей Даниел, проф.Емил Петров, проф.Николай Масторов и проф. Вихрони Попнеделев с техните ученици, за да разкрие възможностите за диалог между опитния преподавател и начинаещия творец. Затова и реших да посетя мястото, където учителят, в случая професор Вихрони Попнеделев, среща своите ученици, за да видим какво се случва на място, а и какви са проблемите на един творец-преподавател. И ето ти първи проблем:
Опитайте се да намерите Факултета по приложни изкуства на НХА.
„Намира се на бул. „Г.М.Димитров“№ 100“, ми каза професора. Гугъл донякъде ми помогна, но като слязох от автобус 67, който пътува за за Железница и тръгнах в указаната посока, трудно открих сградата, към която няма насочваща табела. Като влезеш вътре обаче, попадаш в пространства, провокиращи въображение и предоставящи възможности да твориш, създаваш. Тук се учи живопис,текстил, керамика, резба, стъкло, порцелан, сценография, мода, детска среда реставрация, дизайн-все направления на изкуството, за които би трябвало да има голям наплив, защото приложени в практиката, могат да се превърнат в успешен бизнес. Изолацията на сградата обаче като че ли подсказва, че Академията не осъзнава докрай възможностите на един от своите най-примамливи за обучение центрове.
– От колко години преподавате и с какво ви спечели участието в проекта „Учители и ученици“?
-А ми това ми е 32-рата година..наближава време за пенсия и понеже имам търкания с ръководството на Академията, може би ще съм първият, който при първа възможност напуска. Академията. От едно неразбирателство с ректора точно за тези неща, за които ще говорим. Защото не може да разбере, че светът се развива, а ние вървим на опашката. Иначе със Стефан Джамбазов се познаваме отдавна, като спомена за тази идея и се съгласих, защото мисля, че е нормално да става дума за начина на обучение, за студентите, за развитието им Защото, както се казва, ние очакваме бъдещето да ни е по-добро, благодарение на тези млади хора,учат или които биха учили тука. И ние трябва да ги учим така, че те да ни донесат славата и авторитета на държавата. Аз като сметна, колко студенти съм имал това е страшна работа, може би НДК-то ще напълня.
–Не всеки творец може да бъде и преподавател. Това е умение, дарба Създаването на творец не е просто посвещение в занаята. Творчеството иска ваене на душата.
-Така е, не става дума само за технологичното развитие на един студент. Това е много деликатна работа, защото трябва да се внимава да не унищожиш най-ценното в него. Студентът не трябва да е послушен изпълнител. Напротив, студентът трябва да има собствено мнение. Трябва да му запазиш жизнената енергия, борбеността, жаждата за живот. Иначе, става инертен, мекушав- с такива студенти много лесно се работи, но трудно от тях може да изваяш автор, който да те разтърси, да има сила в него.
-Как им събуждате характера?
-Трудво е, за всеки е различно, не случайно ние ставаме с течение на времето и големи приятели. Аз се опитвам да помагам по много деликатен начин. Защото ще ви кажа с мен какво се случи. На времето бях завършил в Казанлъшката художествена гимназия и още от първия път като кандидадствах ме приеха. Само че, ме пратиха в казармата. Две години не съм хванал четка. Има много колеги, които си намираха връзки и ги настнавяха художници или библиотекари, в подделението си живееха, а мен ме направиха парашутист. Където такава физическа натовареност имаше, но между другото, тя сега пък ми помага. И като отидох след две години в Академията, на първото рисуване моят преподавател реши, че са ме вкарали по втория начин, защото му направи впечатление, че съм много сакат. А аз 2 години не бях хващал четка. Но се настървих и втория път като почнахме да рисуваме етюд, той възкликна –„Ти ли го направи това?“ „ Бе ти откъде си“ „От Пловдив“-отговарям. „Ааа, вие там можете.“
Така че, ето сега, не се знаят причините, поради което един студент може да се отпусне и да покаже всичките си качества. Но малко по- малко, като взаимно се подкрепяме, нещата тръгват и стават.
Далеч съм от мисълта, че от всички студенти стават големи художници. Животът ги подрежда. Има някои, които са по решителни, издържат на по-трудни условия и те стават. А други, дето както се казва животът ги иска, те рано, рано се предават и се отказват да се борят.
–За вас казват, че не спазвате правилата. Може би именно това е правилото, което помага да дадеш шанс на човека, да му дадеш знанието, от което има нужда?
-Ами, може би точно. Аз имам много опит. Почнах като преподавател в средните художествени заведения, бях разпределен в Троян. Аз преподавах история на изкуството освен живопис и при това трябваше на три отделни курса да казвам едно и също нещо. А аз страшно мразя да се повтарям. за мен Намерих начин да накарам учениците да изнасят лекции. И така се учеха по-добре, отколкото аз да им повтарям едно и също и това се оказа нов метод. Действително ми е интересно, да вниквам в начина на преподаването. Да стигам до сърцевината.
Между другото, аз дори в Академията докато бях студент вече имах ученици, които подготвях за Академията. Тогава напливът беше страшен, а аз си докарвах странични приходи с тези курсове. Но винаги съм изхождал от моето минало как съм станал аз художник. Това помага страшно много. Защо- какив и са били моите проблеми, за да стигна дон някъде, как съм разбрал какво е това-живопис ..Много малко хора могат да обяснят, какво е това живопис. Аз го преживях на гърба си. На едни практики усетих, че като промениш цветовете, нещата стават по-добри.
Да не си фотограф. Това е първото, и аз се чудя, защо не е по-масов този начин на обучение. Не е въпросът, да направиш цветна картичка, както с фотоапарата. А да го направишнещата така, както на тебе ти харесва. Толкова е просто. Но много е важно да се поддържа въображението така, че художникът да знае какво иска да направи. На студента да му внушиш, че като гледа един модел, или ваза, не трябава да се стреми да му направи копи-пейст, защото вече с тези телефончета или с компютъра ставант невероянтни неща. А си трябва точно твоето лично отношение. И е много важно и преподавателят да вземе четката и да демонстрира. Аз винаги работя заедно с тях, даже и сега горе съм почнал едно тяло, работя между студентите и те гледат как се прави.
– Кой е ключът, който отключва въображението?Да накараш някого да види през собствените си очи предмета?
-Трябва така да си устроен. Не да си изпълнител, а човек, който измисля нещата Непрекъснато разговаряме за това, как ти да създаваш нещата.
–Имате едно място, което наричате „отворено място за посещения. Артцентър в Долно Камарци. Което е също покана за надникване в творческия процес.
-Да, точно така. И там идват доста хора идват и студенти…
Най-са ми интересни едни сладурчета циганета от селото. Те ми казват чичка за голям ужас на преподавателките, които искат да се обръщат към мен с „професоре“ то и без това за тях това нищо не значи. Но успях да ги накарам да работят и те направиха един много хубави интересни неща.., работейки било то цветни рисунки, или точейки глина, скулптури и и усетих, как се променят като хора..
–С какво ви изненадват, и кога учениците ви и кога вие самият чувствате, че научавате нещо ново?
-Оо, най обичам да ме изненадват в добрия смисъл, защото има случаи, дето ме изненадват и мв лошия.. Но някой път се чувствам много горд, че това са мои бивши студенти и Така имам чувтото, че изграждат и моя образ Ето скорошен пример: Понеже аз искам студентите като завршат да могат да си намерят работа, да се прехранват от това, което са учили, търся всякакви текстилни предприятия, да ги запознавам с нашата специалност. И, бяхме в Сливен на конференция по текстил в едно предприятие на Миролио- един италианец, който се занимава с текстил, и там, с изненада научих, че този който му развива проектите, най-близкият до него, е една бивша наша студентка, Катето. И когато той дойде, намери нашата маса и пред всички почна да обяснява и хвали нашата бивша студентка,ето, това ми беше удволетворението. Бях щастлив и горд.
– Като че ли умеете за извличате положителната енергия от света около себе си, да я превръщате в багри и емоционални светове. Но има ли неща, които ви натъжават?
-Аз гледам всичко което видя да не ме натъжава, но има примерно, сега ще ви разкажа, ето. Отивам за риба в местното езеро на село Долно Камарци и ужким всички са ми приятели ужким всички сме рибарчета, уважаваме природат,а а ето че се появи един с камион, хвърли си въдиците и започна да реже дърветата на брега на язовира.
Ето това не мога да разбера, Как човек може да е толкоз нагъл –наряза ги и ги хвърли в камиона. Дърва за огрев. Даже не се крие в гората, а точно тези четири пет дръвчета пред очите ни да ходи да ги краде. Той е местен жител. Чувства се собственик, вероятно. Но ей такива неща ме съсипват.
-Имате една поредица автопортрети, с която показвате различните си състояния, с кого се шегувате-със себе си или с публиката?
-Да. Аз обичам да съм различен. Има колеги, работят в определени хармонии от пет-шест цвята цял живот други пък, определени теми други или композиционни ситуации може би го правят за да са разпознаваеми. Но аз го правя, защото искам рисувайки да усещам удоволствие от сблъсъка с нещо ново, да измислям, да откривам. Засега господ ми помага, получават се нещата.
И с автопортрерите обичам добронамрено да се заяждам с местните в селото, защо всеки път излизам с различни шапки: било турски фес, сега съм намислил да изляза да си пия кафето с една римска униформа –тази която беше на изложбата, така че да е по-интересно. Така и с автопортретите. Изкуството е игра.
-Не сте ли малко изолирани тук, в тази сграда?
-Тази сграда е прекрасна, голяма, правя всичко възможно да докарам света тука и малко, по- малко, успявам. Много би било добре така да се каже, ръководството на академията да се сети за възможностите, които имаме, но има големи разлики в мисленето явно, защото не правят нищо по този въпрос.
Мен ми се ще тука да стане център за изкуство за нови технологии,за ново изкуство при наличието на толкова млади хора, толкова пространство. Правя отворени уроци всяка неделя виждам че има интерес, увеличих четворно кандидатите за специалността. Това се опитвам да внуша. Тук студентите ще се научат да си вадят хляба.
Едно от нещата на изложбата в Арт галерията, което целях, беше идеята беше идеята да покажа в какви различни посоки могат да се развиват и занимават тук завършилите хора. Защото ние не ги учим да се занимават само с едно нещо, да вървят по една пътечка, а им даваме възможност да се развиват и като живописци, и като керамици и с текстил, а да се занимават и с дърворезба, нишково изкуство, мека пластика.
Ето от Китай имаме студент, дошъл да го научим на наши технологии. Марин Върбанов е там и миналата година ние бяхме с изложба на студенти там. Навсякъде ни посрещат по-добре, и ценят, отколкото тук.
Нашите преподаватели по текстил са едни от най-добрите Може би няма участници са в световни биеналета по текстил нивото е много високо. Проблемът е да се отворят нови магистърски порграми, които да привличат студентите. Защото хората искат по интересни неща. Преподавателите ни ги предложиха, но от ръководството три години се чудят в коя категория да сложат тези програми, които не им пасват на учебните планове.
Световните университети всяка година добавят по нещо ново. Тук точно обатното. Това е въпрос на политика, трябва да има съучастници.. Ако са само художници, ще изгинат от глад. Въпросът е, в какви хора всъщност инвестираме, какво образование да предложим за бъдещето, което иска разностранни умения, широкоспектърна форма на обучение.Дано този проект допринесе с нещо да се схванат проблемите, свързани с творческото образование.
А иначе, почва пролетта започвам да се изнасям на поляната, там работя без напрежението на града, забравям телефона, почвам да правя скулптури,да работя с дърво, да си рисувам за мене.
