ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ЛУД по Н. В. ГОГОЛ
в театър 199 „В.Стойчев” съвместно с
театър Кредо
сценарий и режисура Нина Димитрова, Васил Василев-Зуек
Любим виц ми е следният. Приключвайки часа си професор от НАТФИЗ дава задача на студентите за следващия час да прегледат нещо от Гогол. Излиза професорът в коридора , догонва го младеж от класа и снизходително му прошепва: „Г-н професоре, не се казва Гогол, а Гугъл!”
Спектакълът на театър Кредо е за тези, които ще разберат Гогол в епохата на Гугъл. Във времето, в което живеем образите изместват текста. Но ако ги владееш майсторски, могат и да те върнат към книгата и текста.
Така че, добре дошли в лудницата. На Гогол. Или на Гугъл.
За мнозина признанието че Гогол е смешен автор, може да звучи еретично и скандално. Но той е, така че умело чрез смеха можеш да преведеш в образи цялата дълбочина на философията за смисъла и безсмислието на живота.
Гогол пише както знаем текста,по изрезки от вестниците. Затова и прословутата реплика:”Вчера цял ден четох вестници..”с която помним великия Наум Шопов, е ключова. Животъте извън теб, ти не си в него. Репликата отсъства защото не четенето на текста, а играта е водеща. Нина Димитрова избира ключа към изживяването на „необичайното приключение”,каквото е срещата с Гогол, в образността. Тя решава да даде живот и извади на бял свят всички „видения, образи, дремещи в дълбините му”, да превърне невъзможността във възможност за съществуване.
Актьорът Стилиан Радев строи светове и персонажи със зашеметяваща енергия и находчивост . Дребният статски съветник Аксентий Иванович Поприщин, който не иска да е „костенурката в торбата”, както го възприемат околните, е и влюбен, и кученце и император на Испания и във всички превъплъщения те разсмива до плач.
И така трагедията от невъзможността да бъдеш такъв, какъвто си, да реализираш желанието сам да избираш себе си, защото си и всеки опит да излезеш те те превръщат в луд по мерките на стандартизираното общество, се превръща в оздравителна комедия, която събужда надеждата, че лудият все пак не е луд, докато опитва да отново да излезе от торбата, за да бъде това, което е. Така че, финалът не натъжава, а събужда надежда.
Да разчетеш Гогол чрез действие, като превърнеш сцената във въображаема територия само със помощта на парчета залепващо се велкро-блестяща асоциация със усмирителната риза, в която те вкарва животът, е демонстрация както на сериозен творчески потенциал, така и „проговаряне“ на езика на новите поколения.
Младата публика е спечелена. Пред мен се държаха за ръка, момче и момиче. Момчето носеше суичер с логото на компютърната централа Телерик. Такива като тях бяха повечето в салона. Вярвам, след спектакъла, на който искрено се смяха, ще потърсят нещо повече за Гогол в Гугъл, и ,дай боже ще стигнат до библиотеката.
