СЪС СРЕБРО В КОСИТЕ-ХРИСАН ЦАНКОВ, БОЯН ДАНОВСКИ И ЛЮБЕН ГРОЙС В СПОМЕНИТЕ НА НИКОЛА ПЕТКОВ

0
266

Продължаваме рубриката, посветена на личните спомени на известни творци. В нея, чрез живите спомени за случки и събития, чрез автентичните документални истории на поколения творци, оставили отпечатък в българското изкуство, ще се стремим  да реконструираме изтеклото време, защото така можем да научим повече истини както и за преживяното преди нас, така и за силата на творческия дух, устоял на превратностите на съдбата.
Продължаваме с  големите имена в българския театър, с които ни среща  режисьорът Никола Петков.

Разказвам за хора, с които съм имал творчески или човешки контакти. Това не означава, че признавам едни, а не признавам други. Това е моят личен „прочит” на тяхната индивидуалност и стил, с които остават в историята на българския театър .”

Хрисан Цанков

Режисьорът  Хрисан Цанков е най-малкият брат на  премиера Александър Цанков.Той е първият от рода, който се преселва в София. Тръгва с пътуващи театрални трупи, пише статии за театралните издания по онова време и заминава в Русия, където опитва да бъде стипендиант в императорския театър, но безуспешно. Играе в Москва и Санкт Петербург. Връща се в България, става стажант в Народния театър и накрая спечелва стипендия в Германия. Той е първият дипломиран български режисьор. Работи с модерниста Макс Райнхард. След това е режисьор в Народния театър. Родоначалник е на модернизма на родна сцена.

„Опиянение“ Стренбург 1925г

През 50-те години по политически причини го пенсионират. На една от традиционните срещи в Народния театър ,Тодор Живков подсеща актьорите: „Абе, с „Хъшове“ по Щатите сте играли, залите препълнени били. Що не направите пак тая постановка?“ Някой му казва: „Ами бай Хрисан е още жив, ще я възстанови.“ И Живков вика стария режисьор, който поставя две условия: да работи с асистент, защото е на възраст, и лично да разпредели ролите. Не включва Стефан Гецов, любимец на Тодор Живков, и започват крамоли. Режисьорът се отказва от „Хъшове.“/

След като завърших Икономическия институт, бях актьор в Общинския театър в Троян. И там директорът Георги Трифонов / баща на актрисата Румена Трифонова / беше поканил за първа постановка режисьора Хрисан Цанков. Посрещнахме го на автогарата. От рейса от столицата  слезе един динамичен възрастен мъж в костюм и с папионка. Артистите се втурнаха да го посрещнат, а аз, най-младият, нямах представа кого посрещаме и стоях встрани.  На другия ден беше първата репетиция на пиесата „Борислав” от Иван Вазов. Аз закъснях малко и когато влязох в репетиционната, видях че режисьорът целуваше ръце на актрисите. Разговаряше с всички много любезно, но аз не смеех да се доближа. Моята роля беше много малка и по време на репетициите Хрисан Цанков почти не се занимаваше с мен, а работеше с артистите, които имат главни роли и особено с тези, които трябваше да произнасят монолози. Караше ги да говорят естествено, да вникват в това, което казват и да не се обръщат директно към публиката. Една от актрисите, Мария Македонска, най-точно изпълняваше неговите указания и той при всеки сгоден случай я хвалеше. Не  повишаваше тон, не се налагаше, обясняваше. Обясняваше настойчиво и многословно. Премиерата мина успешно, играхме пиесата през целия сезон, а той не дойде нито веднъж на представление. Когато след една година влязох във ВИТИЗ и там за моя изненада не чух нито веднъж да се споменава неговото име. Много по-късно разбрах, че Хрисан Цанков е бил режисьор на Народния театър, поставил „Коварство и любов” на Шилер, с която пиеса са гостували в Берлин. За нещастие, на берлинското представление е дошъл самият Херман Гьоринг, харесал представлението и накрая лично поздравил режисьора. Това е определило съдбата му през социализма. Отгоре на всичко той бил брат на министър-председателя Ал. Цанков- кръволака, както са му казвали комунистите, заради погромите през 1923г.

Наскоро имах случай да прочета дневници на Хрисан Цанков.  Абсолютен поклонник на руския реалистичен театър и на голямата руска литература. Съдбата на един режисьор до голяма степен зависи от самия него, но има случаи когато обстоятелствата могат да го издигнат на гребена на вълната или да го запокитят в Ада.

 

Боян Дановски

Той беше велик учител за театрали. Не само много знаеше – говореше няколко езика, но притежаваше неоценимото за режисьора качество – аналитичност.  Когато ни обучаваше във ВИТИЗ, ни смъкваше на земята с вечния си въпрос:”Ама защо така?” Ние давахме своите наивни обяснения за избраното решение на дадена сцена , той слушаше мълчаливо и завършваше с въпроса: „Ама защо така?” И когато нашите аргументи се изчерпваха, той започваше заедно с нас да анализира поведението на персонажите, като винаги подчертаваше, че едно е това, което казват, а съвсем друго е това, което искат. „Ами думите са затова, да прикриват мислите” – казваше той.

Първите преподаватели на ДВТУ „Кръстьо Сарафов“, есента на 1948 г. От ляво надясно горе: Филип Филипов, Стафан Сърчаджиев, Любомир Танев, Стафан Каракостов, Боян Дановски, Евгени Вашенко, Кръстю Мирски долу: Георги Стаматов, Олга Кирчева, Д.Б. Митов, Владимир Трандафилов, Пенчо Пенев

Още когато кандидатствах във ВИТИЗ,  той хареса етюда, с който се явих на изпит и оттам насетне имаше една сдържана симпатия към мен. Много по-късно ми каза: ” Харесвах твоята любознателност.” От него прихванах  интереса към творчеството на Брехт. Поставих три негови пиеси и винаги ме придружаваше въпроса на Дановски: „Ама защо така?”

Като много млад режисьор, в Добрич поставих пиесата на Шекспир „Троил и Кресида” /откъде ми е хрумнало това?!/ Когато гостувахме в София, Дановски гледа моето представление, чакаше ме накрая и ме попита: „Искаш ли да поговорим?” И тръгнахме по нощните софийски улици. Той познаваше текста на пиесата и анализираше всяка сцена поотделно като някои мои решения одобряваше, а други – не. Най го възмущаваше моето решение  за ролята на Патрокъл /любовникът на Ахил/. Как си разрешил на Веско да играе така демонстративно?! Това трябва да се показва прикрито, да се подразбира, а не да се демонстрира.  Понеже тази пиеса е пародия на Троянската война, той споделяше моята идея спектакълът да бъде решен като една игра на война. През деня се бият, вечерта пият заедно и блудстват. И той харесваше сцените, които са решени като трагична гротеска.

Основното в режисурата на Дановски  беше, че той не само констатираше явленията, а търсеше тяхната причина / да не забравяме, че беше ученик на Брехт /. Защо причината? Ами, за да може театърът да помогне за нейното изясняване и евентуална промяна. Той не беше далече от философията, че театърът е училище, но в същото време неговите спектакли се отличаваха с необикновена яркост и зрелищност. В главата ми още е сцената на пазара от „Дървеница” на Маяковски в Сатирата, а „Удържимият възход на Артуро Хи” блестеше със своята гротескова изобретателност и пищност. Той правеше театър-зрелище, театър-забавление, но забавление смислено, лишено от повърхностност.

Той беше придружавал баба Парашкева / майката на Георги Димитров / на Лайпцигския процес, който е имал възможността да проследи съвсем отблизо и да бъде от полза на подсъдимия. Човек с такъв факт в биографията си, в онези години би отишъл много високо…Но той не се хвалеше с това, дори избягваше да го споменава. Той беше отдаден на изкуството. Театърът беше смисъл и съдържание на неговия живот. При него за консултации ходеха Вили Цанков, Леон Даниел, ходех и аз. Той изслушваше моя замисъл /например за пиесата „Драконът”/ и дълго обсъждахме, но никога не налагаше своето виждане, даже обратното. Искаше и нещо „да купи” от мен.

Когато бях студент в ІІІ курс , подготвях курсова работа  – „Еврейката” на Брехт. Участваха Невена Симеонова и Сава Хашъмов.  Тримата бяхме гледали филма „Миналото лято в Марианбат”, където действието се развиваше много бавно. И ние решихме да бъдем в крак с модата и поведохме нашата „еврейка” в този стил. Когато Дановски видя нашето „творение”, изпадна в недоумение. И пак зададе вечния си въпрос „Ама защо така?”, но не ни наруга, не ни възрази, само каза:” Тука ми намирисва на нещо чуждо!…”.

Дановски беше голям не само в режисурата, но и в живота. Той беше гражданин на своето време, какъв ли би бил днес?!…

Любен Гройс
Той превърна страданието в изкуство!

 По време на Втората световна война баща му / доколкото зная/ е изкупувал овчи кожи от Русенския регион и ги е продавал на германците. Веднага след като освободителите влизат в Русе, го намират и го поздравяват с победата, като го разстрелват. Този факт тежеше върху съдбата на Гройс през целия му живот. Той е бил изключен от ВИТИЗ по време на Унгарските събития. След завършване на висшето му образование, е бил изпратен в Смолян и много дълги години му беше забранено да работи в София. Беше назначен в „Сълза и смях” от Павел Писарев едва в края на живота му, навярно не без помощта на Цветана Манева.


„През октомври без теб“ Пловдивски драматичен театър. Цветана Манева и Младен Младенов

Той имаше необикновена интелигентност, беше уязвим, но никога не забелязах в него отчаяние. Винаги имаше идея за нова постановка, работеше над пиеса и това му даваше енергия и го правеше да изглежда оптимист. Направо се учудвах! Във всички театри, в които работеше, обединяваше артистите около себе си с интересен замисъл, с неочаквано решение и винаги уверен в крайния успех.

В онези години трябваше да поставяме пиеси, които не се отличаваха с много висока художественост, но бяха правилни. И на Гройс му се налагаше да поставя такива пиеси. Например в Пловдивския театър  той постави пиеса на местна авторка /мисля, че се казваше Жечева/ за Лиляна Димитрова. Да не Ви говоря за пиесата, но той беше направил спектакъл пълен с живот, с младежка дързост, с любов.

В средата на този спектакъл, артистът Младен Младенов рецитираше една дълга композиция от Ботеви стихове. Всички казваха на Гройс, че това е много дълго и прекъсва спектакъла. Той не отстъпваше, държеше да се чуят стиховете на Ботев, а артистът, придавайки на стиховете своето очарование и талантлива интерпретация, постигаше връх в представлението. Значи Гройс беше прав.

Главното в кариерата на Гройс бяха постановките му на пиесите на Шекспир. Той постави много от тези пиеси, при това с огромен успех. Искам да отбележа постановката му на „Отело” в Благоевградския театър. В началото на този спектакъл актьорът Йордан Спиров, играещ Отело, излизаше на ръба на сцената, вадеше кутия с гримове и с пръст загребваше от тъмнокафявото и го лепваше на челото си. Т.е. той беше белязан. Забележете, той не е чернокож / както е у Шекспир /, а е белязан. Значи Гройс искаше да проследи съдбата на своя герой, изхождайки от себе си. Гройс беше белязан! Спектакълът беше много интересен, неочакван, дори дискусионен, защото според автора, Отело е мразен и малтретиран защото е чернокож, а според Гройс той е мразен и малтретиран защото е талантлив и не прилича на никого от тези, които го мразят и малтретират.

Кое всъщност е главното в режисурата на Гройс? –  вникване  не само в думите, а зад тях. Гройс имаше умението  да открива цели светове зад изреченията.Там той намираше нови обстоятелства, допълнителни детайли на действието, скрити мисли на героите. Така неговите постановки ставаха многопластови, а героите им сложни и убедителни. Тази сложност доближаваше шекспировите текстове до нашето време.

Гройс всичките тези Шекспирови постановки правеше в сътрудничество със сценографа Добромир Петров. Този сценограф и Гройс никак не си приличаха. Гройс беше интелектуалец, а Добромир – умен добруджанец. Тяхното сътрудничество беше толкова ползотворно, че респектираше и озадачаваше хората, които гледаха спектаклите им.

Когато Гройс беше в провинцията, аз като съвсем млад режисьор, бях във Военния театър. След втората година началникът на театъра, полк. Игнев, ми даде да прочета пиеса на военния писател Величко Нешков. Връщайки му пиесата, аз казах че не мога да я поставя, а той ми отговори: – Аз пък, мога да Ви уволня!  И го стори. Гройс веднага бил привикан да заеме моето място. Когато дошъл от провинцията и се спрял на отсрещния тротоар срещу вратата на Военния театър, видял как аз си изнасям партакешите през изхода. И не отишъл при полк. Игнев, според съпругата му Гергана Кофарджиева. Той не искал да бъде заместник на уволнения си колега. В това е цялата работа – за да бъдеш голям режисьор, преди това трябва да бъдеш Голям Човек.
Очаквайте в поредицата „Със сребро в косите” спомените на Никола Петков за Гриша Островски, Асен Шопов, Станчо Станчев, Луис Бениеш и Костадин Бонев.
записа : Божидара Димова

*Макс Райнхард  ( Максимилиан Гольдман, 1873 Баден, Авствия, -1943 Ню Йорк, САЩ)  австрийски режисьор, актьор и театрален деец,започва в Залцбург своята театрална дейност, от 1905-а  до настъпването на нацизма 1933 година оглавява Немския театър в Берлин. Работи и умира в САЩ.  Поклонник на неоромантизма и символизма, еспериментира със светлина, с музика, звуци, декори, размери и видове сцени. Той е един от инициаторите за организиране на театрално-музикалния фестивал в Залцбург през 1920 година.

 

Коментари

comments