МАРИУС ДОНКИН: „ В ТЕАТЪРА Е ВРЕМЕ ЗА НОВИ ПОСЛАНИЯ“

0
847

Разговор с актьора Мариус Донкин, директор на Народния теаатър за ролята и мисията на театъра, за историята и паметта, за експериментите и традиционализма, за възпитаването на вкуса на публиката и взаимоотношенията с нея, както и моралните отговорности  на националната сцена.

В края на един успешен сезон, донесъл много награди, на финала на „Театър пред театъра“, седим в светая светих, кабинета на всички предишни директори от  Йозеф Шмаха насам.Теодор Траянов, Лилиев, Владимир Полянов, проф. Михаил Арнаудов и пр. На стената е портретът на Иван Вазов.
Мариус избира да седне под бюста на проф. Шишманов . Разглеждаме един диск, продуциран преди време от програма „Христо Ботев“ с фотоси и гласове на големите имена на Народния. Разговаряме на „ти“ защото се познаваме. И защото в тази духовна атмосфера си на „ти“ и с театъра. Спомените  оживяват.

 

 

Мариус Донкин: Ирина Тасева, помня я, с Лео Комнфорти вече имам и  случка, Славка (Славова), тя ме учи да говоря както трябва. Нямаше художествен съвет, на който тя да не започне с „На тоя нищо не му разбирам. Да, талантлив е, вижда се, но не знае да говори .“ И когато  питаме „какво казаха на художествен съвет“ и чуем „ами, Славка каза“…  „А, това го знам. Кажи друго.“
Българският театър сега отнася много критики за неразбраното говорене от сцената..

– И в Народния  ( продължава да гледа снимките) Нейчо(Нейчо Попов) ми е бил преподавател, прекрасен човек, Борис Арабов – блестящ глас, страхотна дикция. Парцалев – невероятен човек и артист, невероятен…ето Кабакчиев,  тук виждам Спас Джонев, него успях да го видя във Варна, още бях малък.

Духът на тези хора, паметта за тях, все още съществуват ли в Народния театър?

– Те са кодирани  в паметта, с тях е пропита атмосферата, стените, във всичко, това не може да не влияе, а и  не може, едновременно с това и да не създава някакви трудности, от порядъка на отговорност.

Мисията на Народния тятър е да носи бремето на своята история и да се съизмерва с нея.  Вие добре я  познавате тази история, знаете почти всичко за този театър. Една загадка, която съм отправяла и във Фейсбук и няма кой да отговори – какво има от лявата страна, ако и с лице към гърба на театъра ниско долу в цокъла на сградата?
– (Знае!)

Има  една отметка на метална пластина, на която е регистрирана  надморската височина. С какво я свързваш?
– С една метафора. Това не е най-високото място в София, но софиянецът го е обозначил. Като степен за  нивото на възвисеност на културата си. Разбира се, ако говорим за надморска височина, не е най-високото място. Но ако говорим за дух и за история и за това, към което се стремим да  запазим, този дух и тази история, спокойно можем да определим че това е мерило за висота. Не случайно хората имат по-особено отношение и внимание към този театър.
Неговата история е вплетена в културната история и изобщо с историята ни.
– Кой от тези, които гледахме, не е бил част от тази история…Има много белези по тялото на този театър от историята. Тя е преминавала тук и с пожари,  бомбардировки, освирквания, с успехи и  скандали. Но и в скандалите е имало интелигентност. И любови…които пък са и символ, така че всичко е имало. Важното е какво е нивото.

Представям си, как  Лора е стояла на ъгъла и е причаквала Яворов, може би тъкмо до тази табелка, за която говорим…
– Хубаво спомена ти за Яворов Той има годишнина. И едно от нещата, които искаме да направим следващия сезон, е по този повод.

Чувстваш ли на гърба си бремето на тази история?
– Първо, чувствам зад гърба си постоянното му присъствие /смее се и показва портрета/. Как се седи на това прословуто бюро.  Виж, зад гърба ми сега е другият патриарх – проф. Шишманов, които е оставил и дух, и присъствие, и причина въобще този театър да го има като послание, което той е казал в речта си при откриването на този театър. Знаменателно е , аз няколко пъти го повтарям – искам да го вкарам в душите на хората и на тези, които работят тук:
Това е красива сграда, това е най-красивата сграда. Но тя ще стане театър тогава, когато артистите в тази сграда станат социални възпитатели.“
Е, това е мисията на Народния театър.
– Мисията на изкуството. На всички театри. Но Народният театър е флагман в това отношение. Защото има не само отговорности към българския театър, има отговорности,  държавни  функции и национални отговорности – закрила на езика.
Независимо от ситуацията-материален ли е светът или не, зависи ли той от парите или не, този театър винаги трябва да бъде пример. И за качество, и за морал, за взаимоотношения и за художествен продукт.
Да пази духа на Храма. Но театърът излезе извън храма.                                      – Излезе извън храма с „Театър пред театъра“, да, но не съвсем далече

И му тръгна по вода?
– То и миналата година беше така, но виж и двата пъти се случват някакви знаменателни работи.  Бях заживял  с чувството, че материалността в съзнанието и битието на хората е навлязло толкова много, че не вървим на добър път, че стремглаво вървим надолу, защото основната задача на човека тука на тази земя е да обогатява духа си. Това  обаче, което се случи онази нощ беше нещо невероятно. На този 1-ви юли, вечерта, след джулай морнинг, влязоха хората, около 900 души са местата, седнаха, беше препълнено, както всяка вечер и няколко минути след като започна представлението, започна дъжд.  Продължи да вали през цялото представление, спря няколко минути преди края. Преди да започне представлението гледам една жена, която носи едно детенце, мъничко акова, през врата си, и аз извинете -тук в театъра кукли не се носят. „Ама моля ви се, казва тя – то е на един месец“ и влезе с това дете и половината време изтрая с него под един чадър. От цялата публика най-много 100-150 зрители да са си тргнали. Другите останаха кой с чадър, кой с дъждобран, завил прителката до себе си с якето. Беше невероятно преживяване. А артистите – Деян (Донков) през цялото време игра на аванс сцената и през цялото време валя дъжд върху него. Беше премръзнал, но толкова щастлив. И всички  колеги. Тази вечер някакси се превърна в особено духовно кръщение между публиката и между артистите. Накрая артистите се покланяха, публиката мокра и изправена им ръкопляскаше Артистите също ръкопляскаха.от уважение. И сега като говоря за това, се вълнувам защото преживяването ме накара да почна да си мисля, че не съм прав.Това е изключителна преданост. И на артистите към публиката, и на публиката към артистите. Това е кръщение в любов.

Театърът не може да се оплаче от липса на публика днес, но да поговорим как се възпитава вкусът на тази публика?
– Към театъра има особен пиетет някъде вкоренен дълбоко в българина и това е на базата на ей тия личности, за които говорихме. Благодарение на техния труд, на техните човешки и духовни взаимоотношения. Но не може да отречем, че театърът се държи на достойнство и висота, за  да печели тази любов.

Тоест, възпитава своята си публика? Както е правил в началото – от 1907 година насам? 
Да, Народният театър е започнал, като е вдигнал  висока летва.

Само да си представим началото на века, до този момент общо взето се е играело по дървени бараки и кафе-шантани, развлекателни сценки, изведнъж в току що построената сграда се играят Кнут Хамсун, Ибсен. Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, кръгът „Мисъл“ коват репертоар, който налага вкус дори за малко публика. Сега има много публика, но как се възпитава вкус, неслучайно артистите подеха кампания за Кодекс за поведение на публиката?
– 
Това е нужно. Трябва да имаш някакво уважение първо към себе си, като влизаш в театъра, а и театърът трябва да има някаква образователна  дейност. Като почнем от обличането…

Аз не знам и тази мода след края на спектакъла публиката да скача веднага на крака. Малко като на стадион. Няма го никъде по света. Дълго време пляскаш седнал  и показваш, че не искаш да си тръгнеш. Става се при изключителни случаи, на бис. Скачането е път към вратата.
– Не знам как се получи. Нямаше го, но сигурно е  от уважение. Да приемем, че е от уважение.

 Но да се върнем на театъра. Този сезон е изключително успешен, с много награди и още повече номинации, не може да не сте събрали самочувствие:

– Аз го казах и на Аскерите. За мене е вълнуващо, независимо какво отношение имат хората към тези награди…Но така или иначе, това е някаква оценка и това е оценка на колегите ти. Но в театъра има раздвижване, има промяна.Промяната основно обаче тръгва заради промяната на човешките взаимоотношения. Между хората, между обслужващия персонал,

Мислиш ли че си намерил формулата на тази спойка?
– Претенциозно е да се каже, че аз съм я намерил. Но такал и ли иначе,  аз съм привърженик на това, че човек трябва да се държи така, както иска другите да се държат с него.
– Екип ли сте – драматурзи, режисьори?

-Мисля, че сме екип. Е, някои стоят по-назад, други по-напред.

Многжо звезди има в този театър, но някои не са на щат.

И от тези три звезди, които бяха извън щата,  вече са  назначени, имам разговори соще  един-двама. Аз не съм привърженик на тази модерност, артистите да са отвън. За мен това са хора, които са пожелали да бъдат извън кухнята на този театър извън проблемите му, извън отговорностите. Много е лесно да излезеш навън, да печелиш пари и да ктитикуваш всичко, което се случва. Тези хора по този начин не ме вълнуват. Моите уважения, ако имат отговорности към този театър и продължават да се държат грижовно катохчаст от това семейство и в един момент усещат и се връщат в щата. Другите, имат си своя път, не ме вълнуват.
Националният театър трябва да има трупа. Трябва да има тези звезди, които носят изключителна отговорност към обществото. Те са пример за държане, поведение, ето, както Деян онази вечер час и 40 минути на дъжда. Това не може хората цял живот да си го спомнят. Как мръзна и игра мокър, но игра заради любовта си към професията и отговорността към институцията и тези хора.

Как  посреща Народният театър предизвикателствата на съвремието,   с тенденциите в развитието на театралното изкуство, води ли се  спор, както на времето през 30-е години между Хрисан Цанков и Масалитинов – какъв трябва да бъде театърът – модернистичен, формалистичен, експериментаторски или психологически ? Доколко поема експерименти сцената, да дам пирмер  от репертоара – има ли дилема „Танцът Делхи“ или „Лисичета“?

Или  „Чаровно лято“ с „Майстори“ и „НеОдачници“. Различни пътеки, различни способи. Но всичките водят към едно и също нещо. Което е основното в изкуството. Да въздейства. След като това изкуство въздейства, то ще си изпълни задачата. Всеки, в зависимост от нивото на своята интелигентност, на своето предпочитание като морал и като естетика, така или иначе, след като е развълнуван, той ще вземе  необходимото за себе си. Тоест, задачата на изкуството ще бъде изпълнена.
Нормално  е за националния театър, дори негово задължение е, да бъде този, който първи ще опитва нови неща, дори да сгреши. В този смисъл, той ще бъде като гръмоотвод и може да поеме неуспеха и да  бъде пример за всички други. Като даде да се разбере, че в този  момент в тази посока не се получава.
Аз съм готов този театър да поеме и тази отговорност. Масалитинов е завършил една школа Чехов, теоретика,  и Станиславски. Тя е изкючително силна и в теоретичен аспект, от нея всички школи по света се учат. И европейската, и американската. Хрисан Цанков е учел в това време в Германия при Маск Райнхарнд и е носел друга естетика. Нямало е нищо лошо в това тези две естетики да съществуват и да се стремят в добра атмосфера да доказват своите качества. Какво по-добро оттова, театърът да показва пътеки. Аз не  случайно в този сезон поканих български режисьори с големи успехи в Европа. И се радвам, че те донесоха друг дух, друга организация и дисциплина на работа и на взаимоотношения. И това е една от причините, заради която се промени атмосферата в театъра. Колегите в момента се обичат, готови са на взаимна помощ,  седят преди представление, приказват споделят, за всичко, и това дава резултат. Не може на един народ взаимоотношенията му да бъдат добри и той да не живее добре. Ние нарушихме сериозно тези взаимоотношения и резултатът го виждаме. Никой не ни е виновен, сами сме си виновни. Сега трябва да преминем към друг период.

 Освен че поканихте режисьори, които работят навън, това е среща с друга естетика, друг език  и  опит,  имаше и друг жест, свързан с приемствеността и паметта. След дълго отсъствие Мария Стефанова се завърна на сцената.
– Този театър е Народен, защото има минало това е станало на базата на тези поколения, които са преди. И ние не можем да не ги почитаме и поддържаме, когато ги имаме. Много ваши колеги ме питат – имаше опасения, част от младите колеги таяха известна  ирония, снизходителна усмивка, когато дойде Мария. Изведнъж си пролича страшно много разликата в класата – започнаха да идват и да питат – боже мой, какво е това? Вижте само как слушат, за да се убедите в това, което години наред казвам, че това изкуство е колективно, то не е индивидуално. Дори моноспектакълът, за който съм казвал, че е едно от най-трудните упражнения в нашата професия. Защото тогава партньорът ти е публиката. Публиката е партньор. И се получава така, че имаш всяка вечер неповторим партньор.

Народният театър заслужава свой музей, с изваждане на показ на своята история.                                                                                                                        – Работим старателно в това отношение.  Народният театър заслужава такъв музей и като виртуална разходка, и като дигитализация на своите архиви и  разбира се, да имат всички хора достъп.  Малките не само да влизат в театъра, но и да се учат от тази история. Много средства и много работа иска това. Имаме 13-14 хиляди дигитализирани единици, по бегла преценка. Като имате предвид че много неща са предадени на Държавния архив. Но и много неща са запазени тук.

Като национална институция, какви други функции има Народният театър?
 Даже и да подпомага непрофесионалните театри по читалищата. И не мога да разбера злостната кампания на някои, които стигат до крайности да си защитят авторските  права. Така  творчеството им се превръщав  в пари, в една борса и не отчитат, че тях ги има, защото такива средища, като читалищата, пазят духа и културата. Обръщам се,  без да споменавам имена, да спрат малко да успокоят малко духовете си, иначе историята ще ги изхворли. Недостойно е. Да успокоят малко умовете си. Да поискаш авторски права от непрофесионалисти в читалище, след като тези хора дори билети не продават и вратите са отворени, за да стигне културата до читалището. Дори да са променили много неща от текста – да ги викаш в прокуратура, да има следствие?! Обръщам се и към твоите колеги – изключете тези хора.
Част от грижата на Националния театър е  да подкрепя тези хора – те играха на сцената му. Говоря за едно читалище във Велинград. Тези хора стигнаха до такова ниво, че дойдоха да играят в Народния театър. Имаха представление. Това е част от грижата и задължение на тетъра. Съжалявам, че се отклоних. Но говорехме за функциите на Народния театър.

Какво да очакваме през следващия сезон?(Билетите за който вече са в продажба).

– Аз знам какво ще правя до 2021-ва година включително. Основните стъпки. Първото  нещо, което трябва да се направи, е да се затвърди този репертоар и да се подмени старият.  В следващата година има пет български пиеси, това също са част от задълженията ни в подкрепа на българската драматургия. Това ще бъде Стоян Радев, с „Опит за летене“,  Явор Гърдев който ще направи „Наблюдатели“ на Константин Илиев, Бина Харалампиева, която ще направи „Когато гръм удари“, правейки препратка и към юбилея на Яворов, на Стефан Цанев, един моноспектакъл с Николай Урумов, заедно със сина на Младен Киселов и последната пиеса на Камен Донев.
След като поканих български режисьори от чужбина, сега ще дойдат и чужди режисьори. Единият е Йерней Лоренци,(словенски режисьор, б.а.), който прави спектакли по  митове и легенди и когото в разговора си успях да убедя да направи един спектакъл по мита за Орфей. Желанието ми беше такова, заради общоприетото схващане, че тук, на Балканите, сме един барутен погреб, а ми се иска да потърсим връзката си с този мит, роден тук, като пример за духовност, изкуство и красота.  Дошло е време да имаме друго послание не само към Балканите и Европа, а  и към света за красота и любов.
И следващата изненада е един режисьор в световната класация, говорим за Робърт Уилсън. Тече  кастинг. Той си  подготвя работата за 20-та година. Вече има точен график. Знае се, какво ще прави, но още няма да кажем.
Подготвили сме се и за двете чествания на Вазов (170 години от рождението след две години и 100 от смъртта), като при всички положевия ще бъде нещо по-различно от начина, по който досега  се е чествал. Защото, колкото и да е направено, има и текстове, които по политически ли, не знам по какви причини, са загърбени, а са написани с такава зрялост и прозрение, че и  си задавам въпроса, ние ли сме такива, че не сме мръднали един век, или този човек е такъв гений, че е прозрял днешния ден.

Не ти ли се играе на сцената ?
– Защо, аз играя, свалям представления, в които участвам, ако няма публика, отказвам обаче всякакви разпределения, защото не искам някой да остане с впезатлението, че съм станал директор за да си защищавам своята кариера, да правя кариера.

 


Билети за новия сезон на касата на Народния и на
https://www.epay.bg/v3main/epaygo

 

Коментари

comments