„ДА СЪЗДАВАШ УСЛОВИЯ ЗА СВОБОДА“

0
429

Проф.АНДРЕЙ ДАНИЕЛ И УЧЕНИЦИ
21-и юни-20-и юли Галерия Академия

С изложбата „Проф. Андрей Даниел и ученици” в галерия „Академия” на НХА приключва проектът „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”. Емил Попов, Вихроний Попнеделев, Андрей Даниел и Николай Майсторов бяха в центъра на проекта.Творбите на художниците и техните ученици бяха показани в седем галерии – Националната галерия, Варненската градска художествена галерия, Галерия „Владимир Димитров – Майстора” в Кюстендил, галерия книжарница София – ПРЕС. С проф. Андрей Даниел, който, според Фондацията, е подсказал идеята за проекта(по-точно Олимпия Николова, моята съпруга, уточнява той), разговаряме защо е важно сега да изследваме тази връзка преподавател – ученик, на каква базисна основа трябва да се изгражда тя така, че  да създава ценностни взаимоотношения и ориентири, без да налага догми.

Разговора провеждаме в ателието на професора в Академията. Близо 30 години вече той обучава тук своите студенти. Поредната партида са завършили току-що. Празното пространство обаче, не създава усещане за напускане, за отсъствие, а напротив. За очакване. Витаят  енергии, вдъхновения и образи.


Кой е вашият учител, професоре? Има ли подсказването на темата връзка със семейната Ви биография, каква е ролята на бащата като първоучител-Леон Даниел,  чиято театрална школа още не е изучена, макар мнозина да се кълнат, че са негови последователи?

– Да вляза в тази роля, в тази игра, някога ме привлече почти на шега Иван Кирков. Той беше по онова време доцент, после професор.  Получих предложение да му помагам. Това беше 1983 г. Чиракувах, както се казва, 6 години на Иван Кирков и това полека лека от игра, започна да става на сериозно. Октомври 1989г. се оказа, че беше пенсиониран един от професорите в Академията и че няма кой да поеме неговия курс. И най-неочаквано ме изпратиха мене да поема тази работа. Така че, аз от 89-а година бях вкаран в тази роля да ръководя ателие. Много сложно, особено за един човек, който е 6-7, 10 години само по-голям от студентите, с които има работа. Не е лесно да се създаде едновременно отношението учител-ученик и в същото време да се запази нормалния човешки момент в отношенията на хора, които са почти на една възраст. За мене това беше изключително важно, защото по мое време тези неща не бяха популярни а обратно, трябваше да се отнасяме с висок респект към нашите преподаватели, независимо от тяхната възраст, възможности  и име.

Скъсихте ли разстоянията?
-На мен ми беше нужно това да се направи по един категоричен начин, защото работата на преподавателя в училище по изкуствата е винаги с един от студентите. Първо  един, после с друг, това не става на лекционен принцип. Защото това е правене, не учене на материал. Правене на своето нещо. Това бяха предизвикателствата пред мен тогава, а и вероятно до ден днешен. А иначе, за оня голям учител в моя живот – баща ми, какво мога да кажа? Да, той е вся и всьо в моя живот. Освен че ме е създал, той ми подсказа, кое е добро, кое е зло с какво и как може човек да се бори и да се съпротивлява и общо взето, как да се живее достойно.

Затова питах и за ролята на бащата. Струва ми се, че че учителят не е просто занаятчия, а личност, която създава хора.  Кога го усеща човек?  Кога започваш да разбираш, че освен че преподаваш технология,  помагаш да се развива творческия потенциал трябва и човешката същност да докоснеш, да й помогнеш да се развие?

– Ролята на бащата е сложна и комплексна. Работата е, че обучението в изкуство е един много комплексен процес. Учейки или преподавайки, или съветвайки ученика по посока на някакви умения, рецептури в занаята, всъщност, вие се занимавате с нещо съвсем друго. Вие наистина създавате в него една нова представа за ценностите в този свят и, аз съм сигурен в това, нашата работа е повече възпитаване в етика, защото самото изкуство е висшата и най-практична форма на етичното в обществото, на тези изначални човешки закони, които понякога не могат да се формулират, въпреки че някога Моисей е опитал да ги сведе до десет. Май са повече. Подчертавам – етични закони. Много хор се бъркат с морални. Моралът е едно доста изменчиво нещо, винаги върви с типа общество, в което израства, в основата си е в етиката, но полека лека се превръща в един морален кодекс на властващата класа, съсловие . Етиката защитва всеки човек и всяко човешко нещо в човека. Мисля, ч изкуството най-добе върши тая роля, въпреки че е служело н  на господари-фарани, крале и пр. Въпреки всичко в него винаги се долаявяла истинската оценка за тези етични норми.

Затова ли Яра Бубнова ви нарича последният ренесансов художник? Заради съзнанието за мисия и отношение към етичното?

-Може би защото съм пъстър. Цветен.(смях)

Не само цветен, но и словесен. Картините Ви разказват истории. Дали от театралната среда, в която сте живели, в тях има легенди, басни, често за езоповия език,  те са диалог с публиката

– Да, така е, творчеството винаги е свързано с някакъв концентриран израз и концентриран образ, което на  друг език и с други думи се нарича метафора. А самата метафора когато е оръжието на всички притчи и къси поучителни истории. Разбира се,че не можем да не си служим с тези изразни средства, защото целта на всяко изкуство е комуникацията. Това е вид комуникация, не вестникарска, или радио-телевизионна, а е на много високо ниво, духовна комуникация. И тя би трябвало да бъде провеждана по най-добрия начин, без компромиси. Защото компромисите се крият  такива недоразумения, които водят до драми и трагедии.

Беше или проектът тест  за тази необходимост днес от такава  комуникация?  Да се види връзката  между поколенията? Между ученици-учители, а и публика? Смисълът от тази връзка?


Екатерина Раденкова : Маскарад

-Аз очаквам, очаквах и и все още очаквам обратната връзка. Публиката да формулира нещо. Защото ние, преподавателите пък и студентите си даваме сметка за абсолютната необходимост на този порцес. Даваме си сметка и не рядко си казваме, как в Академията стените учат, подът учи, даже професорът да го няма студентът – влязъл веднъж в това пространство, започва в него някакъв порцес на преобразуване. Просто това е нещо, което е почти мистичен процес. Напоследък даже почнах да си мисля, че наистина има някакъв такъв момент, в който не е лесен за обясняване. Така че, какво точно се случи с тези четири прояви, на четирима професори с техните студенти

Аз се надявам, че се очертава една картина на утвърждаване на атмосферата на една творческа свобода, която професорите биха искали да създадат. Условия за тази свобода и мнозина от студентите, осъзнавайки я,да започват да я чувстват в себе си. Защото творческата свобода е някакво иманентно качество на самата личност. Тя не се дава от професора. Това са минали работи.


Яна Стойечева: Обект на наблюдение

Да подскажем на публиката как да се ориентира в изложбата на вашите
студенти. Те са от различни поколения някои сигурно не сте виждали с години. Сега, събрани заедно, какво казват за времето, което стои помежду им? Как да се ориентира публиката в този пъзел на времето?

– Няма да й е лесно да се ориентира. Особено българската публика, за съжаление, мога да кажа,  че българската публика не е добре подготвена специално за изобразително изкуство. За разлика от музика, опера, театър. Но все пак има разбира се слоеве, които винаги са  се интересували. Те са малобройни, но верни на изобразителното изкуство.


Орлин Неделчев Без заглавие
Вероятно те ще забележат някои вариации в темите. В по-рано завършилите студенти, по-близко до промените от 10 ноември, вероятно ще усетят някакви по-остри социални политически нюанси, по-нтатък може би ще усетят други нюанси, напоследък аз с удоволствие  почвам да усещам, че студентите почват да се занимават с процесите в самото изкуство. Което, за мене е много добър знак.


Десислава Костадинова О, небеса!

Въпреки, че широката публика може да реши, че това е отново оня херметизиращ процес в изкуството, който е характерен за 20-и век, аз въпреки това си мисля, че художникът мислейки, работейки в името на самите процеси в изкуството, вгражда вътре цялото отношение  към деня, към събитията, към всичко актуално  в момента, цялата си ценностна система, която е абсолютно съвременна. И с това се получава оня уникат в картината, който е трудно обясним. Как се получава оная сплав от бои, теми и тип отношение към формата – тези неща са много интересни  би трябвало публиката да се изкуши да навлезе и да ги усети..

Кой от учениците ви изненада?


Анна Семерджиев           Цонко Генов Вода          Северина Енева Дейвид Хокни
Тюркоазени лачени токчета

-Какво да кажа, аз съм изненадан от тяхната готовност и активност в приемането на тази идея. Мислех, че ще бъде много трудно да събера хора, които да са съгласни да участват в тази изложба. Оказа се, че не е така, 60 души се отзоваха на тази покана, между тях, разбира се, със се учудвал на работи на хора, с които не съм общувал дълго време. С много от тях имам редовен контакт, от тях не съм учуден, а се радвам на всяка тяхна следваща крачка. И цялостният облик на изложбата, не толкова ме учуди, но ме зарадва. Зарадва ме че,  нещо се е случвало добро за това време-от 89 година до ден днешен в ателието, в което съм работил. Има някакво вътрешно напрежение, има някакво развитие. Много от тези поколения, които се изредиха, са се закачили като верига едни за други, защото са се застъпвали и се е получило едно легато-от  стилистика в стилистика, от време във време, което е интересно.

Елена Калудова Маслена боя

В търсенето на нов език  и намесването на новите технологии изненадва ли ви?

-Не ме изненадва, аз съм имал в това отношение и колизии, даже. Защото когато в началото 90-е години , когато това беше за България шокираща новост, имаше такива крайни решения, даже бяха стигнали до убеждението, че няма нужда да се занимават с професионалната страна, да изучават и рисуване, и живопис, за да бъдат истински художници. Бяха стигнали до пълно отричане на занаята. Трябваше и това да се преодолява. Разбира се, в последствие и тези, с които съм спорил, стигнаха отново до картината, до живописта..

Научихте ли нещо за себе си от тази среща през времето?

– Научих, че много време е минало. И, че като съм тръгнал да тичам, съм бил на 30 години. Сега съм на два пъти повече (усмихва се).

Две от картините в изложбата са ваши. Едната е наречена „Моят остров“. Кой е вашият остров?

-Със всяка следваща картина можеш да си измисляш нов и нов..Но това, че се усещаме като острови е показателно. Това атомизиране на обществото, на хората, които се занимават с изкуство, защото не само нашата гилдия е разбита, всички гилдии са разбити това тежко време, което минахма.

В този смисъл, този проект свърши добра работа, да излезе човек от острова, да се събере с другите?

– Да, имаше приятни моменти, доста хора, които са завършили през времето, дойдоха. И като се посъбрахме, изведнъж се оказа, че това е една доста внушителна група от хора.

Днес ще се връчват дипломи на бакалаврите. Какво ще им кажете?

-Аз вече им казах, защото защитите бяха преди десетина дни и тук в това ателие се бяхме събрали след защитата. Аз бях особено доволен тази година от 4-мата мои бакалавъра, опитахме се да направим някакъв по-обстоен анализ и на това, което те са направили и на това, което другите колеги, а и на казаното от другите професори..опитахме се да очертаем една цялостна картина на момента, в който те излизат от тази фаза. Така е модерно днес, образованието да е разделено на бакалаври и магистри, въпреки че, не е удачно в нашия случай- в Академията, това да е така. Това прекъсване след 4-ата година не е добро. Дай-боже в някакъв момент тези, от които зависи това, да разберат, че е единното  пет години и половина образование в нашата област е по-логично. Има си време за узряване.

 

Коментари

comments