ЧЕТЕЦЪТ НА СМИСЛИ: МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ   

0
253

Тройната младост на учения, интелектуалеца и политика и даровете на съдбата.

В юбилейната си 75 годишнина проф. Неделчев  обяви, че празнува тройна младост: 3 пъти по 25. В тази волнодумна шега, характерна за неговия интелектуален почерк, всъщност  има много истина. Защото, не само като изследовател, Михаил Неделчев преподрежда литературната история като със страстта на първооткривател  превърта годините, за да изтупа литературните факти от прахта и забравата и да открие нов смисъл в тях, но и като личност, пребивава в различни роли: на литератор, политик, гражданин, медиен човек и много още.
„Няма един прочит. Има много прочити”, казва самият той.

За страстта да се запълват белите полета на познанието, за необичайните изследователски подходи,за медийните трансформации, лишаващи от смисъл журналистиката, разгова- ряме в меката есен на   октомври в сенчестия заден двор на къщата, съхранила семейна и културна история – къщата, обитавана от генерал Иван Фичев, един от правнуците на Колю Фичето и дядо на литератора.

  • На какво се дължат множеството битности на Михаил Неделчев?
    – Може би всичко се дължи на това, че съм бавно развиващ се. За разлика от някои хора, които бяха вундеркинди, аз доста бавно набирах скорост, особено като говорим за литературата. За танците и други неща не беше така, но специално за литературата аз по-внимателно някак си навлизах в полетата на литературата и мисля, че последните десет години достигнах до истинската зрялост. Така че, това е може би единият отговор. А  вторият е, че аз се занимавам винаги с много неща. По начало съм преобличащ се човек. На ден се перобличам най-малко по три пъти. И това преобличане символизира и различните нагласи, които имам през деня. Включително, когато бях депутат, бързах в къщи веднага да се преоблека, да се изкъпя и да стана нормален човек. Тоест, не обичах да се застоявам в този роля. И може би тази смяна на ролите, на позициите, на гледните точки, ме импулсира по някакъв начин.
  • Не е ли това израз на стремежа да видиш, да откриеш нещата по нов начин?Тази смяна на ролите не обяснява ли и стремежа към прераждане,в някакъв смисъл?   Във вашите изследователски начинания винаги има някакъв различен подход, първооткривателство?
    – Аз не бих казал, че това е първооткривателство по–скоро, знам какво е открито преди мен, натрупано до мен, по-скоро се дразня от разни неоткрити неща, недоизговорени, замръчкани от лошо прочетени, фалшиво конструирани, всичко това съм го формулирал в моята по-голяма книга „Литературно-историческата реконструкция” – значи има го преди нас и аз съм реконструктивист тоест, не разрушавам – това не е де-конструкция, както беше модна философията на Жак Дерида и други, преди 20,30 години. Това е реконструкция. Развалям, променям и в тази моя книга обяснявам и теоретически какво означава. Но, по-начало, това са препрочити – аз много искам да знам как са чели, като под четене разбирам много неща, нямам предвид само литературата. Светът се чете, градът се чете, планината се чете…природата се чете, красивата жена се чете…тоест, четенето, например  на града, е изключително важно. Толкова хора са  чели Париж, преди теб, но ти можеш отново да го четеш да реконструираш някакви прочити Така че, това е основният патос на реконструктивизма.
  •  Това вглеждане в неразказаното, в детайла, в особеното, в личното, стремежът  да се изследват биографическите,  литературните, историческите  факти в общ  контекст  дали не е продиктувано  от богатата Ви семейна биография?
    – Разбира се, но всеки, който има богата семейна биография, я помни. При мен, поради професионалните ми занимания, аз имам някак си мисията, задължението да държа в съзнанието си, в паметта си всичко, което съм научил и някак си правя инвентаризация отвреме навреме вътре в съзнанието си да не би нещо да съм забравил. И, разбира се, човек забравя… Това е същото и по отношение на литературната итория Аз трябва да държа в съзнанието си стотици и стотици текстове и просизведения, за да са ми налични, когато трябва да строя моите конструкции, да правя своите литературно-исторически сюжети, разкази. Тук е страхотният конфликт: примерно, когато разказвам на моите студенти някакви неща и естествено давам примери с литературни текстове, аз някак си наивно разчитам, че те ги знаят. По изумените им погледи или безразличието в очите разбирам, че тези имена, които аз им произнасям на романи, стихотворения, писатели, в огромната си част нищо не им говорят. Това е ужасно. Това е едно глобално разминаване. Тоест, ти вървиш, имаш в сэзнанието си тези неща, срещу тебе върви човек, който няма в съзнанието си тези неща.. Вие сте от различни светове въобще, и това е кошмарно. Защото диалогът, в края на краищата – диалогът в семейството в малка, голяма общност, на улицата, е диалог, при който ти разчиташ, че събеседникът влиза със същия език, разпознава думите.Това е все едно, както съм попадал някога във френската провиция в запазени ферми, влизаш в една ферма и с ужас установяваш, че там има страшно много предмети, които не знаеш за какво служат. Изключително богатство на битовата среда, нещо, което ние, българите по ред причини нямаме.
  • Какво се оказва,  от една страна вие се занимавате с  интерпретиране на цялостното богатство на литературната ни история, с цел да се стигне до някакво ново познание, да стигнат някакви нови знания до публиката, от друга идва поколение насреща, което не е запознато с първоначалното съществуване на  това знание, не разпознава самата материя на интерпретацията?                                                                                                – Нашата задача е да пренесем тези знания, да внушим важността  на тези знания, без които си непълноценен човек. Когато един българин преминава със самолет над Балкана, той трябва да чувства какво е Балканът, да знае какво е Балканът.В комунистическо време, като пътувахме с малките „Ан“-чета до Варна, когато се преминаваше Балкана, аз, като човек историк, имах усещането, че чрез моето тяло при преминаването интегрирам националното пространство. Тоест, то иначе е разпарчетосано, а в моето тяло, в това малко самолетче аз му давам цялост. Чрез моето движение над Балкана.
  • Културните,  литературните образи, в които се превръщат местата, свързани с история, свързани с памет. Както когато пътуваш из Добруджа   в съзнанието ти изникват йовковски сюжети.   В книгата, с която отбелязахте годишнината си – „Геопоетики”,  се говори именно за магията на мястото като генератор на творчество, както и за  творчеството, инспирирано от духа на мястото.                                                                                                   – Хубаво,че споменахте Йовков, защото Йовков, действително, когато говорим за геополитическото мислене е фантастичен образец, точно а спонтанно, естествено постигната, не намислена геопоетика. Цялото йовково творчество може да се разглежда в два дяла- „Старопланински легенди” и добруджанското. Но големият номер тука е, че всъщност тези добруджански хора, те също са пак от Жеравна, Котел, Медвен, Градец, Ичера. Това са овчарите, които са се преместили там, след това са направили чифлиците, станали са богати хора.Това е същата история, с два такта през едно столетие…И както най-богатите къщи във Варна, Добрич Балчик са именно на тези хора. На тези овчари, собственици, които,  когато са си надвили над харча, овладяли са Добруджа, направили са си чифлиците и си правят градските къщи и това трябва да го четеш, трябва да го знаеш. Когато отивам в Добруджа, за мен Добруджа е спомен за Стара Планина, за високото място.  И това Йовков ми го е внушил.  Преди много години написах едно съчинение ”Големият исторически сюжет на Йовков”.  По някакъв начин основната схема на това съчинение го трансформирам, налагам отново и отново при различни прочити на Йовков.
  • Е, на студентите не им ли е интересен този литературно-исторически разказ?                                                                                                      – Студентите трябва първо да се научат да четат собствените си градове. Защото аз като ги разпитам, примерно откъде са и да речем, един казва „от Сливен”, аз го питам, а какъв театър има в Сливен, кой е най-известният художник, как, не знаете ли Сирак Скитник? Питам ги и за съвремието – къде се събират писателите, в кое кафене… Кой е художникът на  Бургас, питам бургазлия. Ами…не знае. Ами – Христо Фотев, казвам. „Аа, да”. Ами той трябва да ти седи в съзнанието, непрекъснато той ти е езикът. Той ти го е дарил, този език. Има една неподвижност, лоша черта на новите поколения. Винаги давам този пример: когато отивам в Чирпан, а аз ходя на година в Чирпан поне два пъти, нарочно си правя следния социален експеримент. Питам на централния площад : ”Извинявайте, къде е къщата на Яворов?“. 80% от хората не знаят къде е къщата. Представяте ли си, той цял живот живее там, два на два километра живее, има една забележителност – къщата на Яворов, освен една две стари църкви, и не я знае. Какво знаеш бе мой човек?
  • И като си помисля, колко бели петна и лоши прочити са наслоени съзнанието от учебникарски прочити, консервирали мисленето ,а  вие ровите в литературната история да я възкресите в пълноценния и вид.          – Аз не ровя, ъне рови. Той знае точно какво има и отива и си го взима. Има интуицията да знае кое къде е. Навремето бях написал едно малко есе – „Ровим ли се в историята?” полемично, срещу този израз. Историкът не се  рови, отива и намира.
  • Златната руда сама попада в ръцете му?                                                              – Има мистика в цялата тази работа. Когато се занимаваш много, упорито и последователно с един автор, той те дарява. Получаваш дарове от него. Значи, когато говорим за литература, за история, това най-често са документи или книги. Примерно. Завършвам аз работата си над един голям том на Христо Силянов, най-големият историк на македоноодринското революционно движение на българите от Македония и Одринско, поет, приятел на Яворов. Като преди това съм се опитвал да достигна до архив, който се знае, че съществува но, тези, които го държат, отричат. Ходили сме, питали сме и прочие. И както съм си взел хонорара, от това издание, отивам тук в нашия клуб на „Хан Крум”, където се появяват страшно много  текстове и ръкописи на Христо Слянов  и с парите, които съм получил от Христо Силянов, за какво друго да ги дам, купих страшно много неща. По същия начин – вземам си хонорар от бележките към том на Вазов и отивам в голямата антикварна книжарница на „Граф Игнатиев” и виждам, абсолютно изумен, цялото течение на списание „Българска сбирка”. Това е Вазовата крепост. Това е списанието, в което Вазов го бранят, където той побликува най-често. Списанието на неговия приятел С.С. Бобчев. И аз казвам, без да питам  колко струва, може ли  течението-   „Ама цялото ли?” Разбира се. Взех двама приятели с торби, занесох го в къщи и сега имам цялото течение. Има още много други примери. Значи написвам статия за Владимир Полянов по повод  неговата 80 годишнина. Като преди това ходя в антикварната книжарница на Николов, тя беше на бул.”Витоша” в един двор и два месеца го питам „Да имате първите издания на Владимир Полянов?”  Защото те са откраднати от Народната библиотека, няма ги. Просто ги няма. Вземам си хонорара от „Литературен фронт” от излязлата статия и точно се каня да занеса вестника на г-н Полянов и минавам през Николов, защото винаги когато получа хонорар, си купувам книги , та  отивам и  Николов ме пита- „Нали вие търсихте ранния Полянов?” И ми вади четири книжки от най-ранния Полянов от 1922-а,23-а, 24-а година. Аз ги взимам и ги занасям на Полянов, той също ги няма. Той се разплака човека, буквално се разплака. Ето, това са даровете които ние получаваме….Вървя по площад „Славеков” преди няколко дни и един човек ме спира и казва – „Вие нали държахте реч за Змей Горянин, е, ще ви подаря ръкописи на Змей  Горянин и ми подари ръкописи на Змей Горянин и текстове, които майка му е преписвала. Така че, нищо не ровим – отиваме и си го взимаме А и то ни намира. Това, което ни трябва.
  • Любима тема Ви е Кръгът „Мисъл”, времето на великата четворка, Д-р Кръстев, Пейо Яворов, Петко Ю. Тодоров, Пенчо Славейков, за чиято цивилизаторска роля след Освобождението недостатъчно се знае и говори. Защо толкова малко се изучава, а толкова много може да даде знанието за това време като културно самочувствие днес.                                                     – Всичко се претупва. Литературата, не е скучна работа, Това са артисти, това са хепънингови хора,  експериментиращи със себе си, със словото , това са хора, които правят приключения на духа…Покажи ги с цялото му богатство, сложност и артистичност,  казвам им на студените.
  • Какво следва след „Геопоетики”?                                                                         –  Аз непрекъснато измислям планове за книги.  Нахвърлям си идеи, правя планове, знам, че една голяма част от тези книги няма да направя напиша. Но ги имам. Те ми създават една множественост. Те все едно са написани. Една множественост на моето съзнание за литературата, за литературната история ми дават и тези нереализирани проекти, така че аз непрекъснато правя книги, виртуални, някои не стават книги, някои спонтанно стават ето, например тази „Геопоетики” мислейки как по какъв начин да отбележа своята 75-годишнина, с каква книга – бях решил да издам един двутомник, той е подреден имам го, само два текста не бяха написани от  47 студии. В Нов български университет казаха, разбира се, ще го издадем в кутия във футляр твърди корици, но изведнъж си казах – миналата година издадох книга за Яворов, издадох и книга за кръга”Мисъл” и какво? Те още не са прочетени, сега ще правим обсъждания, а аз ще издам един двутомник и там ще си зазидам текстовете тоест, никой няма да е прочел нищо, а пък този двутомник ще си седи като нещо красиво. И си казах, я да издавам малки книжки още, момбилни книжки.  И мислейки, какво да направя, от всички тези текстове последните години, много текстове написах, изведнъж си казах, аз отдавна се занимавам с геопоетики, но никога не съм ги обединил тези  текстове и като ги подредих, си стана книга Обаче, като ги подредих, трябваше да обясня, какво е геопоетика и тогава седнах и написах предговор, който събира книгата, придава й още по голяма цялост. Установих, че и в моята напоследък любима Украйна са се занимавали отдавна с тази тема руски либерални хуманитаристи и украински писатели Юрий Андрухович напр., те по някакъв начин са казали, че Крим е останал  встрани от Украйна и Украйна не го е усвоила като културна територия. Както го е направил Максимилиян Волошин, който си строи там прочутата кула и рисува поредици от пейзажи…Крим, като важен топос на руската, украинската и въобще на културата…
  • Като ви слушам, се питам как цялата тази енергия и страст към литературата съжителства с другото ви битие, това в политиката. Още повече, че Макс Вебер разделя ролите на учения и политика, но кога ученият излиза на политическата сцена?                                                             – Аз много харесвам тази типология на  Макс Вебер, на Макс Вебер най-харесвам начина, по който описва как се бият моралният авторитет и инситуционалният авторитет. Защото един интелектуалец не бива да разчита на институционалния си авторитет тоест, това, че си в момента депутат, трабва да знаеш, че трябва да го изпълниш с друго съдържание. Т.е. не застиваш като Буда в ролята на депутат, председател на комисия, както аз бях, когато нямаше нито СЕМ, нито Закон, нищо нямаше, раздавахме честотите, назначавахме директорите и   моята парламентарна група, които непрекъснато ме пресираха—тоя, тая уволни, аз казвах, аз като интелектуалец съм тук, за да защитавам журналистите а не да ги командвам. Карал съм се с най-близки мои, примерно, бог да го прости, Стефан Савов, той беше малко така за силово отношение към журналистите и аз съм му кзвал, „Стефане, чакай сега ти си интелектуалец, преводач, как така ще тормозим журналистите”. И тогава даже написах едно съчинение, че „ако трябва ще браня Виза  Недялкова от самата нея”.    Едно от най-трудните неща пак по Макс Вебер е примерно фигурата на Патриарха. Каква е фигурата на Патриарха? Той какъв е:носител на морален авторитет, или на институционален авторитет? Както знаем, Църквата е строга пирмида – единоначалие, подчинение. Той обаче  ще е истински патриарх, ако е носител на духовен авторитет. Както екзарх Стефан, интелектуалец, образован живял в Швейцария,  има такъв случай..когато Военната лига – тъпите военни, заради романа „Морава звезда кървава”, заплашват Константин Петканов с убийство. Екзарх Стефан от амвона на „Света Неделя” казва: „ Ако косъм падне от главата на нашия любящ Константин Петканов аз ги знам  кои са тези, ще ги отлъча от църквата, от този амвон”. И го запазва. В едно тежко време. Тоест, интелектуалецът, дори и ако е попаднал във властта, той трябва да се държи като интелектуалец. Естествено, че не можеш винги, тряба да все взимат и силови решения, но трябва с друго усещане и дълбочина. Ето сега френският президент Макрон. Ами той се оказва че две години е бил помощник на самия  Пол Рикьор, помагал му да си подрежда архивите  и Пол Рикьор му е чел всеки ден от съчиненията си… Значи, този човек по друг начин осъзнава света.
  • Кога идва времено на интелектуалците в политиката?                                        – Интелектуалците трябва да имат думата когато имат подкрепата на цялата общност. Не могат поединично. Ако не ги изтласка вълна те ще се загубят. Тогава те дават език, облик на тази вълна…както беше през 1989-а година – тогава  ние използвахме езика на хуманитаристиката,  След това този език се забрави, разбира се. Той и не може по дълго време да съществува в политиката, тогава той беше функционален. Но беше издърдорен от крайно корумпирани хора, които се представяха за либерали. Днес не е удобно да казваш, че си либерал аз говоря за се бе си макар че тайно продължавам да съм либерал, но казвам, че съм консерватор  или най-малко съм консервативен либрал или либерален консерватор, което си е точно така…
  • А как как медийният човек Михаил  Неделчев вижда случващото се на медийния хоризонт?                                                                                                – Не съм компетентен – аз чета вестници. Приятели ми разказват какво е писано във фейсбук, е, чета някои сайтове, но друго искам да кажа. Самите журналисти би трябвало да са уплашени, защото социалната мрежа подменя самата професия на журналиста. Самата професия се разтваря в едно широко гнежно пространство . В „Клуб Z” качили мой текст. Слово от  Кръгла маса на  Гражданския ни съвет в Гранд хотел Балкан, където бяхме с Антоний Гълъбов, Стоян Радев… Под този текст чета  невероятни идиотщини, обиди, това – старите муцуни, нищо не е. Нещо  ако имаш да критикуваш, критикувай, но защо с такъв език?  И сред всичко това журналистът трябва да си търси своето пространство, своята изява, не знам как става това, това е разграден двор при което не е ясно кой е собственик, кое на кого е у нас.Така чех не е въпросът в това, че този Антон Тодоров, е наругал журналиста в студиото, очевидно идиотско поведение, разбира се. Ние, редица интелектуалци, се противопоставихме с една подписка срещу неговата номинация още преди това, но проблемът е в това, че собствениците на медии непрекъснато уволняват. Ясно е, че тези политци  се чувстват велики, като се качат на кола с шофьор. После някой ще отиде, ще каже някоя глупост, някой ще му реагира, той ще внимава отсега нататък…Това е ясно. Проблемът е друг, проблемът е именно в това, че  тези големи телевизии, тези вестници, са непрекъснато в някакви трансформации, журналистът е абсолютно подчинен на своя работодател. След като по този  начин той непрекъснато го мести, маха от екран, в друга рубрика го слага. Аз знам ли как се редактират новините, как се правят  коментарите на такава медия? Тоест, това е проблемът – новата, уж плуралистична среда. Някакви ученки навремето говореха, че трябва да пуснем частните медии защото там е свободата не в държавните.  А точно в държавните няма  контрол и там  имаш вътрешната защита на самите журналисти. А коментирайте какво става в частните. Обаждат ти се от някаква телевизия – не знаеш чия е, с кого е свързана, каква й е политиката… пък била такава преди три месеца, след три месеца въобще не е такава. Това е хаос. И към цялата тази разпасаност, като се добавят и новите медии и става не плуралистична, а абсолютно хаотична среда, ти не можеш истински да се изявиш, да се откроиш в тази среда. С кого да се идентифицирам, кого да следя? Не е здрава тази среда.

Коментари

comments