След този спектакъл излизаш някак просветлен, коментираха с грейнали лица зрители след незатихващите аплаузи на финала. Щастливците не искаха да се разделят с атмосферата на това приказно преживяване, предизвикано от неземната музика на Моцарт, великолепните изпълнения на младите артисти и умело разчетения код към посланията, заложени в либретото – храна за въображението и ума.
Какво знаем и защо не е поставяна близо 30 години тази творба на софийска сцена? Вълшебната флейта”, опера от Волфганг Амадеус Моцарт в две действия е базирана върху поемата „Лулу или Вълшебната флейта” от Кристоф Мартин Виланд, либретото е на Емануел Шиканедер – известен за времето си актьор, режисьор, автор на пиеси.
Това е последната опера на Моцарт, писана в годината на неговата смърт – 1791 г. Стилът ѝ е т.н. зингшпил (singspiel) – популярен за онова време, който включва едновременно говорни диалози и пеене.
Много често „Вълшебната флейта“ се поставя като детска приказка, макар и със сложни, объркващи елементи, сюжетът обаче крие много тайни пластове, които са всъщност истинското съдържание на творбата. Тя е вдъхновена от идеите на масонсвтото за господството на световния разум, за възцаряването на божието царство на земята, за победата на нравствеността и доброто. Знаем, че сам Моцарт е бил масон.
В съчетание на тези идеи с неговата вълшебна музика, за която Бърнард Шоу казва, че би могла да бъде поставена в устата на самия Бог, и при една добра режисура,с каквато се срещаме, която ни повежда към скритите пластове на познанието, въздействието на спектакъла е уникално.
Вера Петрова е направила всичко възможно и да запази магията и приказния характер на сюжета, но и същевременно да разчете символните послания, които препращат към скритите тайни на битието, съхранявани от масоните, познанието за които изисква да се извърви пътя на просветлението. Всъщност, това е пътят към осъзнаване и осмисляне на вселенската хармония, чрез преодоляване на злото, заложено в човека и превръщането му в добро, каквато се явява и ролята на вълшебната флейта.
Решението ѝ е много изобретателно, тя разполага действието в 20-те 30-те години на 20-и век, доближавайки фокуса до онова вълнуващо време от нашата история, с целия му новопридобит принесен от Виена чар, време в което духовните влияния на Европа включително масонството, силно интригуват столичани. Не случайно тогава е и първата премиера – 1931 г. на операта в София. Това е време белязано със страстта към бохемския живот, време на кабарета, театрални спектакли, изпълнено с любопитство към всякакви новости, към мистериите и загадките на битието. Влияние за това решение нищо чудно да е имала и английската художничка Моли О’Катън, която на пресконференцията призна, че е била очарована от сградата на самата Опера, затова и не случайно сред плакатитите от онова време, които украсяват сценичния декор, е изписано името на архитекта на сградата, това на Лазар Парашкеванов.
Вера Петрова използва подхода театър в театъра, тя вкарва приказния сюжет като спектакъл в спектакъла, а на преден план излизат взаимоотношенията между Тамино и Памина и техният път към познанието през препятствията които трябва да извървят, за да открият света на чистата любов, като част от човешката хармония.
Тук Вера разкрива връзката с масонството разчитането на символите и техните значения. Като свързва тези символи изобщо с духовните търсения и прозрения на човечеството. За нея именно флейтата е най-важният посланик на космическата хармония. На пресконференцията тя подзказа какво лично я е ръководело и вдъхновявало а именно една древна източна притча, която разкрива тайните на вселенската хармония:
„За невежите нещата във света са хаотични, но мъдрят съзира една динамична променяща се хармония между тях, звучаща като мелодия на флейта.“ Казва в притчата Посветенят.
Това, което прави спектакъла заразителен и като емоции и като въздействие, е изключително добрата съвместна работа с добре подбрания екип от млади оперни певци, при това от 6 държави, които, освен че пеят прекрасно сложната музика на Моцарт, със забележително актьорско майсторство, нетипично за нашите оперни сцени, изпълняват своите роли. Нямаме застинали оперни мизансцени, действието е динамично, актьорите се превъплъщават в образите с умение и въображение. Личи си удоволствието, което изпитват изпълнителите от съвместната работа, което сякаш е доказателство за възможностите на изкуството да сплотява и вдъхновява, да разкрива птищата към Световната хармония. Почеркът на режисьора е безспорен, успяла е да превърне спектакъла в генератор на добра енергия, в същински взривяващ фойерверк.
Заглавието не само обогатява репертоара на Операта, но е възможност за привличане и приобщаване на нови публики.
Това е спектакъл, който отключва вратите а операта не само за посветената предана публика, а и за всеки, който иска да преживее агията на изкуството, да се докосне до необятните му възможности да общува със съвремието.
Участници:
Режисьор: Вера Петрова
Диригент-постановчик: Светослав Борисов
Диригент: Александра Любчански
Сценография: Моли О’Катън
Костюми: Марта Миронска
Музика: Диригент-постановчик: Светослав Борисов, диригент: Александра Любчански
Хореография: Риолина Топалова Виолета Димитрова ДИРИГЕНТ НА ХОРА Виолета Димитрова
Александра Любчански, Александрина Стоянова-Андреева, Ангел Христов, Атанас Младенов, Бисер Георгиев, Благой Нацоски, Бригита Симон, Весела Янева, Вивиен Георгиева, Виолета Димитрова, Гжегош Собчак, Диана Алексе, Диана Василева, Елеонора Джоджоска, Емил Павлов, Ина Петрова, Красимир Динев, Моли О’Катън, Наталия Стоянова, Николай Павлов, Николай Петров, Опера, Петър Бучков, Пламен Димов-Гранджан, Риолина Топалова, Светослав Борисов, Силвана Пръвчева , Станислава Момекова, Стефани Кръстева-Павлова, Хрисимир Дамянов
Оркестър и хор на Софийската опера, деца от ДВТФ Таласъмче
