КЛАУЗАТА НА СЪВЕСТТА СРЕЩУ ИНДЕКСА НА СРАМА

0
469

Посрещаме  Деня на радиото, на Попов и Маркони – 7-и май, със силно смущаващото  113-о място на България по свобода на на  словото, на което ни класираха Репортери без граници в редовния си  годишен доклад. Надявам се не от безразличие, а от  срам  си мълчим. Периферните коментари по темата потънаха в  мъгливата пушилка около изборния кодекс и  традиционните политически страсти с великденски привкус. А колко шум се вдигна за  106-тото място, на което се видяхме миналата година! Нарочихме Делян Пеевски, припознавйки в него главния виновник. Обаче паднахме още по-надолу и като че ли свикнахме с нанадолнището.  Седем  пункта назад от миналата година и има още доста  до  дъното. Явно един Делян Пеевски не стига, ще трябва да се огледаме и още някой друг да турим на жертвената клада. Ама дали ще се пречистим покрай Великден

Обичайните „олигарси, задкулисни играчи, политически поръчки”, виновни за неслучилата се медийна свобода у нас, са ни ясни, но не са достатъчни. Кой  обаче им е съучастникът?

Да видим, как е в Европа, защото докладът посочва „ дълбок и тревожещ упадък в медийната свобода”и там. Няколко са ключовите фактора, застрашаващи с разпад европейския медиен модел с настъпване на „ерата на пропагандата”.
„Конгломерати с широк кръг на бизнес интереси, които ограничават журналистическата независимост”определят нарастващите авторитарни тенденции.„Навсякъде олигарсите  купуват медии и упражняват натиск върху тях, който се смесва с натиска, вече пралаган от правителствата. Някои правителства даже не се колебаят да прекъсват достъпа до интернет” – четем в доклада. И още: в категория  „медийна среда и автоцензура” индикаторът е нарасъл с 10% от 2013-а.
„Упадъкът на Балканите се дължи на нарасналото влияние на екстремистки движения и ултраконсервативни управления…” .
„В България, която е страната с най-нисък рейтинг /позиции по-надолу/, политици и групи по интереси контролират повечето медии”.
Да  извадим пред скоби констатираните причини: олигарси, групови интереси, държавна намеса, автоцензура. И да се огледаме в тях.
Делян Пеевски го отметнахме, а и той излезе поне на думи  от играта.
Към някои „групи по интереси”  обаче, никой не посяга и никой не  ги осветлява. Те са на ти с всяка следваща власт. Темата за доносниците и агентите на Държавна сигурност в медиите също някак си все беше прескачана и замятана под килима. Така с годините престана дани прави впечатление, че  едни и същи хора и преди, и сега са на медийната софра  и разпределят порциите, раздават медийните постове и коват медийните закони. Срамната тайна на медиите за  оцелелите и оцеляващи ченгета в техните редици, за тези „групи по интереси”,е изключително жизнеустойчива. Взаимозависимостите помежду им ту изплуват на повърхността, ту отново потъват….Никой например не забеляза, как условието за чисто минало при избора на директори в Закона за радиото и телевизията  тихомълком отпадна .
Тези дни  вътрешният министър Румяна Бъчварова призна, че 10% процента от принадлежащите към бившите служби са на лидерски позиции във властта.  Колко от тези признати 10%са в медиите?
И както едни и същи лица владеят и контролират медиите, така и  едни и същи лица  успяват да  монополизират и  говоренето за медиите в медийното пространство. Те ръководят, преподават, получават пари от фондации, създават себеподобни.  Напоследък са се притеснили и от медийната свобода в интернет. И на нея ще и посегнат. А регулацията е удобна, защото обединява както  политическите, ака и груповите интереси. В нея лобирането си е заложено по условие. И всичко това се случва с мълчаливото ни съгласие.
В категория „медийна среда и автоцензура” индикаторът бил нарасъл с 10% от 2013-а, пише в доклада. Значи нашето мълчаливо съгласие е най-здравата опора на тези хора.
Да, изглежда  разбираемо – в среда, в която задкулисията управляват, в която определени фигури са вечни, чувството за безпомощност унищожава всеки порив за независимост и журналистическа дързост. За какво да пишат и говорят безопасно медиите, най-удобно и доходно е да се превърнат в клакьори на политиците или хорово да припяват на най-популистките тенденции в обществото.
Странното е, че се обиждаме най-вече от констатацията, че пред нас са неевропейци – едва настигаме Замбия… Ами с какво защищаваме европейската си принадлежност? Вижте само  сутрешните блокове на телевизиите: ред убийства,ред герои от рода на Перата,поръсени с обилна доза екстрасенси и баячи. Помежду им политици и политически шамани.Обичайните лица шестват от блок във блок – едни и същи,а понякога успяват да са в две телевизии едновременно. Така, зареден с негативизъм и неприязън, българинът започва деня си и отива на работа. „Тези  мрачни, нещастни лица”, казваше ми един приятел живеещ в странство-дето ги срещам в метрото ме удрят в корема”. Неслучайно  по други класации  сме на последно място по усещането за щастие.
В тази среда обществените медии имаха крехката възможност да бранят журналистическата етика и свобода на словото, ако не им беше скроена регулаторна, разбирай политическа  шапка от  регулаторен орган, избиран по партийни квоти. Орган, който така и не се сети да формулира черно на бяло обществената поръчка към обществените медии и се прикри с лозов  лист за несполуките през последните две години. Мандатите на управление в обществените медии останаха тригодишни, а мандатът на регулатора се увеличи на шест години. Така че БНР и БНТ  де факто си зависеха от волята на тоя или оня от политическите назначения в органа.  А липсата на обществено задание  доста често навеждаше на мисли, че и съдържанието на обществените медии може д се комерсиализира. Колко му е. За какво е програма за култура като „Христо Ботев”, като слушаемостта й не е висока. Я колко частници от нейните честоти пари можеха да изкарат.Оше не  е късно. Затова и тихомълком неуспели частници навлизат в управлението на  обществените медии. И ерзаца, който са придобили в частния си опит, нагло се опитват да го присадят там, откъдето неграмотно са го взели. Да му  мислят обществените интереси.
Журналистите, от своя страна, нямат  никаква защита. Такова нещо като журналистическа солидарност престана да съществува. Самата журналистическа общност се разпадна, разделена на частни и обществени медии, които се гледаха под око и си мереха свободата с рейтингови класации. Едно е обаче да броиш аудиторията на жълтата преса, друго на медии със съдържание с обществен характер и значимост.
В журналистическият кодекс има една клауза, синтезираща същността на професията- „Клаузата на съвестта.” Което значи, че можеш да откажеш  да отразяваш и пишеш по теми, които сапротив собствените ти убеждения. Но  кодексите така не влязоха в сила. Дори СБЖ  не успява да се отърси   от социалистическата си дрямка и да се превърне в стожер на свободното слово.Не можа да наложи като висша необходимост спазването на правилата в занаята, да не говорим, че частниците възпрепятстваха членството на  своите подчинени и възрастовият фактор склерозира възможностите за активност на Съюза на полето на честта. Без гръб и подкрепа на своята общност, журналистите загубиха ориентири и рефлекси. Престанаха да се осъзнават като Четвъртата власт.
Така че, мисля си, ако европейският модел е заплашен, то е заплашен от такива, като нас.
Обаче, спокойно. Дъното наближава. 180 са страните, които са под наблюдение. Като изпаднем от 180-тото място, няма да черним европейската класация и няма да има от какво да се срамуваме. Защото ще осветляваме дъното…

Паулиана НОВАКОВА

 

 

 

 

Коментари

comments