ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ТЕАТЪР /по Станиславски/

0
821

Спектакълът „Сидеров в НАТФИЗ“ малко изпревари Хелоуин, но може да се повтори на бул. „Раковски“ в нощта на тиквите и вещиците. Хубаво ще е Волен да повилнее с кърваво петно на бузата – от друг реквизит няма нужда, само една пелерина да метне и, айде, всеки да си хване текста – кой жертва да го раздава, кой да раздава бонбоните и призовете за най-добра маска и предизвикан страх. Хем така ще изиграем Сорос, който коварно ни развращава с този празник, като го побългарим с типично нашенски си герой.


Някой предположи, че целта на посещението на Волен в театралната академия бил за да си вземе урока по актьорско майсторство. Не, той отдавна е дипломиран, както и всички ние отдавна сме обучени по системата на Станиславски да участваме органично в публичния спектакъл. Вживяваме се във фабулата и поемаме подхвърлените реплики, така както ни се раздават.
Ето на, на фона на вялата предизборна кампания и очертаващите се не особено забележими резултати, малко екшън на всички ни дойде добре. Още повече, че спусна плътно завесата върху проблеми, с които не ни се занимава – кого избрахме, защо, кой губи, кой печели, какъв е този референдум, каква беше тази суматоха в зала „Армеец“ или какво ще се промени в политиката при тези избори и след тези резултати .
АТАКА обаче, ловко предусещайки че изпада от играта, реши да открадне така и така липсващото шоу и да събере вниманието върху себе си, като си избра подходящ за целта мизансцен. Не можем да не признаем добре подбраното място на действието-  НАТФИЗ. Олицетворение и хранилка на чуждопоклонници – интелектуалци и прочие нездрави елементи, “дето знаят само се търкалят по жълтите павета“ /цитат по Чуколов /. Защо ли в ушите ми зазвучава натрапчивият припев от недалечното минало, „Бийте гражданята“ – изпълнявана от оранжевите „дружини“ на Стамболийски. Там, в храма на Мелпомена, виреят младежи с крехка нежни души, поддаващи се на стрес, които лесно могат да бъдат уличени в поведение извън стандартните и общоприети норми на обществото. Потребители на Сорос и наркотици. Затова и заглавието на спектакъла „Борба срещу дрогата“ е обществено чувствителна.
Медиите влизат в традиционната си роля и приемат сюжета по сценария, писан за тях и подхождат към него както се очаква. И ето – персонажите оживяват, изпълват се с плът и кръв: треперещи студенти, патетичен ректор, безпомощни полицаи, очакващи някои да им каже какво да правят по джиесема, объркани журналисти. Действието тече напоително и органично, всичко потъва в детайла, в жестовете и репликите. Телевизионен репортер тревожно докладва с умилителен оттенък в гласа как разтрепераната съпруга на Сидеров го утешава в прегръдките си. Така е по Станиславски. Царя го играят околните. Докато на авансцената действието напомня класическа мелодрама, зад кадър хорът на телевизионните коментатори с видимо облекчение прехвърлили темата от резултатите на изборите към риалитито, подема тоновете на древногръцка трагедия. „Няма ли кой да го удари“-искат кръв авторитетите. И ето, най-сетне някой, после ще се питаме кой, щото българинът винаги на второ четене почва да се колебае как стоят нещата, го цапардсва. Слава богу, „добрият“ герой се намери и намеси. Е, не е полицай, но все пак Сидеров продължава да е в кадър, вече с ефектно червено петънце на бузата.
И, разбира се, далеч сме от финала. Очертават се протести с познати лица и контрапротести, които да окупират парламента, за да защитят имунитета на вожда. Пак някой може да е театрално ступан. Друг ще развее задграничния сценарий – руското знаме. И така – до края на света. От скандал на скандал и от избор на избор. Ролята на лошия винаги ще е грижливо отглеждана, за да има и добри. Е, не точно добри, но това няма да разберем, докато сме в този сценарий. Защото следващите действия вкарват всички ни в него. Фейсбук кипи от коментари, властта бави топката докато актьори и публични фигури правят подписки, а медиите са залети от дискусии и препирни. С което ореолът на Сиедеров  на политически мъченик свети все по-ярко. Междувременно феновете на нарочения злодей ще се множат най-вече от множество комплексари, които с радост ще тръгнат да натриват носа на всичко, що е по-учено от тях… Ами огледайте се – прослойката опитващи се да се обучават у нас, а не в чужбина млади хора /тук някой ще каже, че да останеш тук на 20 години си е само по себе си диагноза/, е под критичния минимум. Мнозинство са тези,които не искат да учат, както и да работят – не забравяйте статистиката, според която България води класациите по младежи, които не искат да работят и предпочитат да живеят от социални помощи и на гърба на застаряващите си родители. Сидеров си е уцелил електората. Така че, далече сме от финала на този сценарий. Атакисти ще организират контрапростести, за да защитят имунитета на Вожда. След това ще се търсят и други сценични пространства. И пак така – до края на света. От скандал на скандал и от избор на избор… докато сме в този сценарий, към който, страхувам се, вече сме прикачени и пристрастени. Защото и аз, вместо от Волен, би трябвало да се вълнувам от една друга сценка, пак от от предизборното време. Във входа, в който живея, съкооператорите сами заловиха крадец. Дойде полиция – двайсетина души, нали е изборна обстановка. По друго време има да ги чакаш, а като дойдат, докато с неохота преглеждат преобърнатото жилище, ще те убеждават авторитетно как с битовата престъпност никой не може да се справи…Затова и наглецът, заварен на местопрестъплението, бабаитски се перчеше –„ както ще ме хванете, така и ще ме пуснете. Аз съм освидетелстван.“ Това е. Вие не сте освидетелствани.
Всъщност, всички ние сме в капан. В капана на политическия театър,който прикрива липсата на сериозна политика, в капана на първосигналните си реакции, на липсата на преценка за последствията, на бездействията и действията ни, на духовното безразличие, на политическия егоизъм, на личните интереси… Животът щял да стане нормален, когато политиката станела скучна и когато на дневен ред нямало да бъде поведението на Сидеров, а решаването на скучните, всекидневни проблеми, като този с битовата престъпност например. Тогава може би и прокуратурата няма да освобождава освободения под гаранция рецидивист, след като е пребил почти до смърт невинна старица. До тези светли бъднини ние, като народ, все още не сме узрели. Макар че ни се ще да излезем и ние на сцената- досущ като в “Многострадална Геновева“, описана от дядо Вазов и като се разгорещят страстите и погърмим с пушкалата в суматохата – без да е ясно кой срещу кого, да се заврем мирно край полите на жената… Но още зреем. Защото ние сме Декора, а не Героите на сцената. Иначе отдавна да сме захвърлили сценария, да сме загасили прожекторите и да сме оставили плашилата на тъмно в собствена им среда, без да им подаваме нужните реплики и аплаузи.
Надига се, обаче  плаха надежда, че може да се събудим, че има шанс да захвърлим чуждите сценарии. Ето, самите студенти отказаха да подават реплики по поръчка. Не тръгнаха в агитка пред парламента. Студентите подсказаха как да спрем да играем по Неговия сценарий. Все едно Кой е Той. Защото Той ни отвлече вниманието от безобразната организация на изборите, от прималелите заключени довереници в зала „Армеец“, дори от полицаите, които вместо да охраняват бюлетините с народния вот, участваха в антинародния цирк на „Раковски“. И никой не обърна внимание на факта, че някои от протоколите и бюлетините са пристигнали едва на третия ден след изборите. Кой ни превърна в неми зрители? В свидетели и съучастници в предизборното шапито? Политиците, институциите, медиите…Или сънуваме кошмара на собственото си безучастие? Какво или кого ще видим, когато се събудим?
PS: И Чехов, и Станиславски учеха, че ако има пушка на стената, все някога ще гръмне. Декорът, все пак, не е безобиден, господа режисьори и артисти.

Коментари

comments