Разговор със Захари Карабашлиев за свободата и не-свободата, за интелектуалците и  властта 

0
601

Романът „Опашката“ като препоръчително четиво по време на избори, пандемии, протести и винаги, когато имаш нужда от промяна, но не знаеш, че първо трябва да я потърсиш в себе си. Защото иначе времето „захапва“ опашката си.

„ Свободни сме били, ала не сме го знаели“

-За да не мислят нашите читатели, че това е тежка, прекалено философска проза, трябва да кажем, че романът се чете на един дъх, че това е книга всъщност за любов, а  езикът ѝ е завладяващ– пластичен и образен,  наситен с цвят и аромати, особено впечатляващо  е богатството от пресъздадени ухания, сякаш с богатия си изказ искате да ни върнете  сетивността за реалните неща, да си спомним вкусовете на живота, това ли е замисълът?

-Радвам се, че започвате с коментар за езика и лекотата на четене! Да, това е книга за любов, свобода, за реалните неща, както и за една особена раздяла с реалните неща. Това е история за една голяма метаморфоза — физическа при жената и морална при мъжа. Писах я с желанието да създам една напълно реалистична атмосфера, въпреки особеностите на сюжета. Исках да разкажа една колкото невероятна, толкова и възможна история, която да увлича, замисля, размива, натъжава, размечтава… Ако съм успял да “извикам” сетивност и спомени — чудесно.

-Казвате, че пишете тази книга от 2014-а,  ражда се от от сцена за пиеса, но  усещането е, че се случва в днешния ден, по време  пандемия, протести, маски, президентски избори, как  сюжетът се намести във времето ? А може би времето „захапа опашката си“? Как се оказахме във Вашата история?

(Смее се.)- Нямам представа как самия аз се озовах в своята си история. Най-краткият отговор е — времето рано или късно “захапва опашката си”. Но има и по-дълъг отговор и той е свързан колкото с днешния ден, толкова и с “открай времето” на човешката история. И преди и след Платон например е имало и политическа демагогия, и недоволство от демократичния модел, и тирания и любов и изкушения на властта ( самият Платон е силно изкушен от политиката)… Така че не е необходимо да имаш пророчески способности, за да провиждаш какво иде. Достатъчно е да си запознат с миналото, което сякаш неуморно повтаря едни или други свои вариации. Споменах Платон, защото мотото на “Опашката” е от диалогът му “Държавата” и е свързан с идеята за промяна — политическа, душевна, физическа… Докато развивах “Опашката” като пиеса изследвах различни видове масови протести и безредици — от тези в миналия век, довели на власт болшевизма и нацизма, до новите в Гърция, Испания, “жълтите жилетки” във Франция, хаотичните прояви на Anonimous , та до чадърите като инструмент на протеста в Хонг Конг преди няколко години. След като бях написал пиесата дойдоха и безредиците около Black Lives Matter в Щатите, а след това и протестите в България. “Движението на маските” в романа  ми взема назаем по нещо от всички тези движения.

Най-забавното е как в един момент през 2020 самия аз се озовах на площада пред Министерски съвет — заобграден от познати и непознати, от постери, шум от скандиране и вувузели — като един страничен статист в собствената си история.

-Първа глава е едно изречение: „ Свободни сме били, ала не сме го знаели“.
Във втора глава  навлизаме в сюжет  до болка познат: свят на подменени истини и нереализирани промени,  свят на задкулисия,  свят,
в който живеем като сомнамбули , престанали сме да различаваме истина от фалш, но твърдим, че сме свободни да правим своите избори.
Кога човек е истински свободен
? И от какво зависи изборът да бъдеш свободен

-Вероятно човек е истински свободен само насън, не знам. Но пък има свобода и свобода. За мен тя е едно, за друг – друго, за трети е постижима с пари, за четвърти не непостижима. Невъзможно е свободата да бъде наложена административно, нито с политически средства, а не дай си боже и насила. Всеки може да бъде поробен насила, но никой не може да бъде насила освободен. Свободата е дело лично. В този смисъл всеки сам си я отвоюва, но единствено за себе си.

-Кога свободата се превръща в не-свободаКога и как заработи механизмът на сомнамбулното живеене?   Как да разпознаем симптомите на сомнабулното живеене днес?

-Свободата да правиш каквото поискаш с другите е не-свобода за другите. Свободата на Сталин да разполага с живота на милиони хора е робство. Свободата да използваш наркотици и да станеш зависим от тях е робство и т.н… и т.н…

Сомнамбулното живеене… това е една от линиите в романа и е развита там, затова няма нужда да я тълкувам тук.

 -Властта свобода ли е или не-свобода

-Зависи от конструкцията, в която се упражнява, от общественото устройство. Например да имаш политическа власт в Швеция, да речем е различно от това да я имаш в Северна Корея. Зависи и от конкретната личност —  волята за власт у всеки от нас е различно развита. У някои е необходимост, при други е като наркотична зависимост, а трети сме напълно безразлични към нея. Мисля, че при последните властта е по-скоро тежест. Едновременно с това, да имаш власт над дадени процеси (политика, бизнес, спорт) е възможност. За мен конкретно властта работи само във варианта, в който имам възможност да дам власт на другия, да “овластя” другия да взема свободни решения.

-Има ли  място интелектуалецът в политиката- (според Макс Вебер „Ученият и политикът“ появата му на политическата сцена е в кризисни моменти)   сега такъв момент ли е?

-Зависи от интелектуалеца. И през соц-а е имало интелектуалци по високите етажи  около силните на деня, но повечето са се корумпирали морално. Аз все пак мисля, че интелектуалецът престава да бъде интелектуалец в момента, в който заеме една конкретна партийна принадлежност. Това не е непременно лошо, или добро, просто е така — ще има моменти, в които трябва да си солидарен с партийните си обвързаности, а няма да можеш да си солидарен с вътрешния си морален компас. Понякога ще се налага да потискаш вътрешната си истина, за да си в синхрон с партийната, ще се налага да говориш “не от себе си”, ще казваш “ние”, а не “аз”. И това ще отдалечи от твоята истина, респективно от теб самия.

-Винаги ли е губеща страна личното щастие в битката за себеосъществяване, в битката с властта

-Не знам.

-Можехме ли да се възползваме от времето на пандемията за връщане към смисъла? В началото като че ли имаше такава надежда, след това сякаш разделенията, омразите несъгласията избухнаха с нова сила хора с маски хора без маски, ваксинирани антиваксъри, отново здравият разум отстъпи.

-Мисля, че няма как да се “върнеш към смисъла” просто ей така, само защото си бил затворен вкъщи по пижама за дълго време и си правил бог знае какво. Смисълът е нещо, което е в теб ежеминутно, няма защо да се “връщаш” към него, нито да го търсиш, просто трябва да правиш каквото там правиш, да обръщаш внимание на важните неща, да действаш… А разделения винаги ще има. Те възникват около всякакви гранични състояния. Сега живеем в такова състояние.

-Вирусът на дезинформацията в каква степен е заразил свободното слово

-Надявам се да не е в “непоправима”.

-Метафората на опашката, казвате, че е  много неща, но и че не  случайно ли жената е тази, която я въплъщава , тя ли е е опозиция на стауквото и подсказва път към промяната?

-Естествено, че жената е избрана не случайно. Жената е истинския носител на промяна. Жената е въплъщение на радикалната промяна — тя променя физическия свят ( и не само) най-видимо за всички с бременността си, тя може да създаде друго човешко същество, тя може да роди нов живот, докато мъжът може само да го отнеме.  Жената Е промяна. Мъжът Е непромяната. И колко иронично, че повечето от тези, които претендират, че носят промяна са мъже. 🙂 (смее се.) Особено по време на избори.

Коментари

comments