ПРОТЕСТЪТ КАТО УЧЕБНА ДИСЦИПЛИНА

0
348

Като гледа човек сутрешните блокове напоследък ще рече, че в образователната ни мрежа учебните часове са по-малко от агитките пред сградите. Ето, гневът на бунта завладя и Училището по танцово изкуство. И там крещяха „оставка“. Причината била, че държавният изпит на учащите специалност „Народни танци“ ще се състои не на на сцена, а в зала.„Тук сцена няма“, твърди директорката, Ана Донева. Но младежите не се примиряват. Размахват лозунги. Надуват вувузели, хоро извиват даже пред развълнувани репортерки, които трескаво търсят директорката за да я притиснат с „неудобните“ си въпроси. Моделът „да изобличим виновния“, станал хит в разследващата журналистика, е влязъл в ход. Търсенето на вина предхожда презумпцията за невинност.

Директорката е обвинявана в следните непростими грехове: негативно и дискриминационно отношение към отдела по народни танци по причина, че самата тя е балерина, а и не обичала народната музика. Обиждала ги,че са дебели.Липсвали съблекални.  Имало, но били без врати.Тоалетните били в лошо състояние. Въпросите валят като куршуми:
-Вярно ли е, че сте ги наричали с обидни думи?
-Наистина ли сте казали, че българската народна музика е селска?
Само важният въпрос -Защо? никой не поставя. Защо се е стигнало до този изблик на емоции? Неудовлетвореността на учениците би могла да има и по-дълбоки корени, а не да опира до състоянието на вратичките на някакви шкафчета. А противопоставянето на танцуващи народни танци и класически и модерен балет звучи едва ли не реакционно.
За разумен диалог време нямат и повиканите за арбитри министерски чиновници.Тях местни избори ги чакат. Затова в духа на придобитите умения да се пазят от протести, декларират че съблекалните ще бъдат оправени до дни, а директорката ще я сменят с конкурс на есен. Няма човек, няма проблем. Класика в жанра.
Не я познавам тази жена, но в едно съм сигурна, надали тя е изпочупила шкафчетата в съблекалнята. От всичките й грехове сигурно най-лошият е, че не обичала народните танци. На фона на модерния национализъм, кълнящ успешно във всички политически партии,това е много недалновидно изказване.
Всичко това взе малко да ме плаши. Защо тези млади хора не са потърсили пътя на диалога, наистина ли няма сцена и това ли е най-важното, за да се представят добре на държавния си изпит? Мръсните тоалетни сега ли ги видяха и кой им ги цапа?
Но най вече се питам, защо най-лесният начин да оправиш нещата се оказва крясъкът на мнозинството? Какво става с едно общество, щом разумът и диалогът отстъпват на виковете. Дори в училище.
Разбрахме ли, от шумотевицата около НГДК защо в „Модерно предградие“ е лошо да се учи, след като няма азбест. Защото е „модерно“ предградие – е единственият отговор. Но никой не го казва. А „соломоновското“ решение на принципала: Да се учи и Модерно предградие, и в центъра,нищо не реши. Протестите не стихват.
Да не забравяме, че манталитетът първо да се протестира, после да се мисли, стана заразен. Първо бяха младите и красивите в София, после навсякъде по страната тръгнаха да се решават лични и групови проблеми чрез викове на площада: крещи се срещу кметове, доктори, учители, всяка промяна на статуквото може да предизвика народно недоволство от пет шест души, и така процесът на обновление да се спре. Властта, несигурна в собственото си оцеляване, допринася за ескалацията на протестите по всякакъв повод, защото лесно дига бяло знаме и връща промените назад. Реформаторският патос потъва в небитието.
Едно време имаше една градска легенда за милиционер катаджия, който в изпълнение на служебните си задължения спрял кола, в която бил синът на Тодор Живков-Володя, пиян залян, и не го познал. Тъкмо като дупчел талона обаче, някой го светнал, че това е синът на вожда. В искрено разкаяние милиционерът задраскал подписа си с резолюция „Тази дупка не е дупка“. Сега наблюдаваме същото: нашите политици често лесно слагат кръст на добрите си намерения за да угодят на първосигналните реакции. И се получава „Тази реформа не е реформа“,особено ако самите те в политическите си обещания не са били много много убедени. Защото другото е по трудно. Да провеждаш нови политики, да променяш закостенели стереотипи. Изобщо, да вървиш напред, въпреки трудностите.
Има нещо крайно незряло във всичко това. Затова предлагам: протестът да се въведе като учебна дисциплина в училище. За да може да се усвоят правилата за гражданското неподчинение както са формулирани от класиците, като Хенри Дейвид Торо, а също и да се усвояват и другите механизми за влияние върху политиката. Като плебисцита например. В Швейцария  въпроси от рода: на сцена или в зала да играят учениците, колко часа да се учи, какъв да е цветът на униформите и кой да поправи шкафчетата, се решава на ниво местно допитване. И не се налага да се крещи „оставка“.

Коментари

comments