„Мълчания“-та на Бойко Колев, в които картините проговарят

0
975

Галерия“Нюанс“, 16 февруари-7-март, ул.“Денкоглу“ 42

Бойко Колев е смятан за единственият български художник хиперреалист, който с изумителна фотографска точност и прецизна техника възпроизвежда предмети и обекти от действителността. Не веднъж е казвал как е постигнал тази съвършена техника, работейки върху копия на великите художници, като Леонардо, например.    В това възпроизвеждане има и хипербола и ирония към предметния свят вероятно, но има и много скрита духовна връзка и смисъл, които, в новата подредба на неговите платна в галерия „Нюанс“, под надслов „Мълчания“, можем да открием.
За да отключиш тази духовна връзка между зрителя и на пръв поглед еднозначността на образа, който предлагат неговите картини, е от значение да се опознае самият художник.За да се усети неговата чувствителност и деликатност във възприемането и мисленето за света и хората.
Как това уподобяване, характерно за неговия творчески процес, се превръща в пресъздаване на света- в пукнатините, за които говори Леонардо, през които се вижда времето?

 

Каква е връзката ви с този стил на рисуване и този тип изразяване и себеизразяване-хиперреализъм го наричат специалистите. Вие сте разказвали  как стигате до него, но как го усещате като вътрешна връзка

-Ами знам ли, аз започнах с копия на майстори, това вички го знаят, за да се уча, защото имах злощастието да не завърша Академията, не влязох на времето, през 87-а, 88-а година. И започнах да се уча . Защото желание имах голямо.

Малък съм бил, когато Баща ми беше нарисувал един конски крак, копито и аз си казах и аз ще почна да рисувам. И рисувах, рисувах разни работи от малък. Не излизах навън да ритам мач, това ми беше любимо. Веднъж той ми беше купил един календар с картини на Леонардо, и ме провокира да нарисувам  Мона Лиза. Започнах да рисувам, обаче се уплаших от лицето. И то остана бяло. С едни темперни бои на картон, всичко беше нарисувано, само без лицето.  И ето, цял живот е преследва тази картина.Тя е магична, с Карандаш много съм си говорил за нея. Той е изследовател на Леонардо. Водели сме разговори за божествената геометрия, много ми е раказвал и ме е запалил..

Бях се пошегувал веднъж, че след като се научих  да рисувам картини от старите майстори като Леонардо,  започнах да рисувам снимки. Това беше шега, в смисъл, че хиперреализмът и фотореализмът, както го наричат изкуствоведите, е на базата на фотографията.


 Съвсем различно е. А как идва отвътре?  Има желания, които просто се пораждат-ето тази чашка, както е в контражур, е много по-интересна, ако  е от ляво осветена и отдясно, нали. Когато видиш едно такова нещо си го заснемаш и си ги рисуваш.

 

Аз си правя фотографията, които рисувам след това не взимам от друго място. И от нея изваждам..
Тук има едно друго нещо, че фотографията винаги е малко истерична като цветове, малко е пренаситена и тука вече идва онова нещо от старите майстори. Защото, ако един даден цят като го направиш, трябва да стъпиш на тяхната идея, на тяхната технология. Тогава нещата се получават доста по-меки отколкото са на фотографията. Има огромна разлика. Просто фотографията е като един фундамент, основа за да се получи картина.

 

Мислите ли, че има някаква връзка вашият поглед към света със съвременния технологичен свят на образи? Залети сме от образи –живеем във визуален свят, всеки снима и показва какво вижда, може би имаме нужда от възпитание на една нова култура на гледане- да виждаме в образите нещо друго? Вие ни подсказвате сякаш кое е важно, на кое да обръщаме внимание.

-Ами ние сме виждали всичко вече. И като фотографии, и в реалността. Когато гледа, човек получава някакъв спомен. Било добър, било лош. Или нещо, което е виждал. Аз не правя невиждани неща. Напротив. Аз правя виждани от всеки неща. Ето чаша с уиски със тази много дълга  сянка, с тези отблясъци, той, зрителят, го е виждал. И сега си го спомня.

 

– Ама вие му показвате какво е видял.

-Ами да. Те се впечатляват хората от я какви блясъци, я- стъкло, аз се шегувам, че правя стъкло с прозрачна боя.
Всичко е цветове.

-Много време ли отнема тази техника?

-Разбиа се. Последователност технологична трябва да  се спази, първи слой, втори и т.н.т.

-Но този миг, в който откривате невидимото във видимото, усещате ли как се получава? Ето, показахте ми чашата тук, на масата, но в контражур.. Има в галерията една прекрасна картина, „Топлина“ се нарича. Името сякаш разкрива връзката с този миг, за който говоря, мига на връзката с момента, с образа?

– Това е една прейка пред един параклис –„Св.пророк Илия“, в Рила, високо в планината. Беше много топло, привечер, защото знаете- как сутрин всичко е малко по синьо и свежо, вечер е по-червеникаво –излъчва сякаш топлина. От една страна беше гората, от другата-цялата Рила се вижда, това не съм направил, но цялото това параклисче излъчваше погълнатата топлина, няма как да не е топлина. А уж беше октомври, нависоко..

Със заглавията е сложно, За тязи изложба имах друга идея. Исках да се казва „Сенки и отражения“. И накрая, като ги подредих картините в къщи и ги гледам, и ги гледам, усещам, че те мълчат. Мълчат по някакъв особен начин. Тихи картини, едни тихи моменти-тихи картини. То, изобразителното изкуство по някакъв начин е тихо изкуство. То не е като музиката –първосигнално веднага да те зареди. Тоест, трябва да има общуване-между тебе и картината. И то е тихо, мълчаливо общуване.
Та така дойде  заглавието:“ Мълчание“.

-Има ли нещо общо със ситуацията, в която сме-малко сме смълчани?

-О, знам ли. Знам ли. Аз не я усетих таи ситуация много, защото ние общо взето, сме приковани за статива. Защото то е индивидуално изкуство. В тишина и мълчание. Не помня, кой беше казал „Изкуството се ражда в тишина.“ Много ми хареса това и е така. Винаги пречи, дори когато има музика, дори класическа. Поне при мене.

-Това разбирам и като послание към нас, зрителите, малко да помълчим пред картината, за да открием историята, така както разказахте своята, всеки може да си разкаже своя.

-Ама разбира се, това е най-важното. „Топлина“ за мен беше парченце от разходка над Говедарци.

-Тоест, вие винаги имате някакво преживяване, интимна връзка с картината?

-Винаги, ето пак чашата, като я видя и нарисувам, аз я виждам по един начин, вие по друг. Поражда се някакъв личен спомен.

Избрал съм си реалистично да  да правя нещата. Понякога ми се правят и не толкова реалистични, но ще видим. Догодина.

А човекът май не много често присъства в картините ви като образ?

-Имам тук на един мой приятел и неговата сянка.
Има едно одухотворяване, ако това е човешко, в предмета, да речем. Не знам как да го изразя, но го усещам. Когато е добре представен един предмет, той е вече одухотворен. В това е човешката следа.   Човешката следа е и тази, на зрителя, начинът по който възприема каритината.
Аз показвам материалното по някакъв друг начин, не показвам просто материалното, а подсказвам как да откриеш нещо духовно в  това, което гледаш, някаква връзка, някакъв спомен..

-А как всъщност работите, специално ли подбирате моментите, или просто попадате на тях?

-Ами те са около нас, непрекъснато гледам, както беше казал Стоян Цанев: ние непрекъснато рисуваме в главите си. Ние рисуваме винаги. Ти като гледаш, рисуваш по някакъв начин. То е това. Те са около нас. Леонардо казва- „Гледайте в пукнатините на сградите.Там се откриват разни неща. Въображение се развива. Като гледаш.

-Имате такава пукнатина в стената.

-Да, това е тъжна гледка, това е Сеславския манастир. До Кремиковския. Той е почти разрушен вече. „Св. Никола“. Там има от 16 век икони непипани, нереставрирани.
Вътре, като погледне човек, може да види времето.
Това е храмовата икона. Тя е почти разрушена, почти я няма само горната част, дето не я е валяло дъжд и пекло слънце-само тя е останала.

 

 

-Като че иска да ни каже нещо тази икона?

-От една страна изчезва иконата, от друга, отдолу има едни сенки на дървета, ако сте забелязали.  Пак има един живот, който напира по някакъв начин. Ако трябва да се разказва. А е хубаво човек да си го види сам. Живот има.

Както това мъничко листенце на хибискуса, което съм нарисувал. Видях го, както си се качвам във входа, нали знаете, там се оставят растения през зимата, по стълбите. И този хибискус беше орязан целият. Вероятно така се прави. Това е китайска роза. И в един момент, едно мъничко ей таковка листенце беше се показало. Ей я картината ..Животът тръгнал.
Пробуждане.

-В света на вашите мълчания си струва да се позамислим какво е важно, кои   са важните неща.

-Малко да помълчим, за да попислим.

Малко ми се рисува  и монохромно: черно бяло, червено бяло.. тука има едни боженци,с гума-така ми се правят рисунки Доколкото човек е интелигентен, дотолкова вижда и дотокова пресъздава.

-Усетихте ли публиката си вече?

-Усетих, да, усетих го това мълчание. сега преди малко дойдоха едни хора. То има едно дигане на вежди, спиране – това ме рардва, ето нещо съм ги впечатлил.
Но хората масово не влизат, заболи са поглед в тротоара, в проблемите си, надолу, в краката, не вдигат очи. А само ако вдигнеш очи има толкова великолепни неща, великолепни сгради. Едно време, 2008-а, бях застанал пред галерията и казвам-запповядайте, влезте. Ама безплатно ли е?-питат. Не знаеха, че не се плаща. Не ходят в галерия никога.
Има и нещо друго. Сега имаш всичко в телефона си. Мислиш, че имаш всичко. Ама една картина трябва да се гледа на живо. Мона Лиза всички я знаем на снимки, но в Лувъра е коренно различно нещо. Коренно рзлично.

– И не знаеш, че ако влезеш, непременно отнасяш нещо със себе си..

-Хората обедняха по някакъв начин и им е важно да си набавят неща от първа необходимост и като ги нямат, не ги вълнува много много културата. Някак си смятат, че изобразителното изкуство е елитарно, не е за всеки, и казват:„Аз не разбирам“. Ама няма нужда да разбираш. Или ти харесва, или не ти харесва. Не се искат от тебе изкуствоведски анализи. „Не разбирам“ е бягството. Бягство от това да влезеш, да спреш за малко да се занимаваш там с твойте си неща, а като вдигнеш очи в страни, нагоре, казвам го като мтафора, се обогатяваш малко и с други неща.

Коментари

comments