ДА ГЛЕДАМ ИЛИ ДА НЕ ГЛЕДАМ ФИЛМА ЗА ЛЕВСКИ

0
414

От няколко дена медийното пространство и социалните мрежи кипят от гняв. Филмът за Васил Левски предизвика буря от емоции и купища отрицателни коментари. В резултат на което салоните се напълниха със зрители. И авторите решиха, че „хората го харесват“.

Много от отрицателите декларират, че не са гледали филма. Но не го приемат. Други,гледали го, се ужасяват от принизяващите историческата икона битови детайли. Аз също не съм гледала филма. Затова ще си позволя разсъждения по повод реакцията. За мобилизацията на отрицанието,за леснотата, с която у нас се акумилира негативна енергия, без значение дали става дума за футболния отбор „Левски“ или за Васил Левски.
Най-често и непоколебимо, отрицанието е „Това не е моят Левски“.
Всъщност, ако всеки има „своя“ Левски, общ никога няма да има. Може би и за това българинът е отявлен индивидуалист и в общите дела хич го няма. Кой е „нашият“ Левски, обаче, не е ли този, който е полагал неистови усилия да обедини хората по тези земи, да ги накара да мислят като общност, да действат заедно в името на общата идеяза създаване на държава, в която всички са равни?Тогава той не е ли на всички? И укори- ама ДПС е спонсорирал филма, ми се струват страховити.
Десетилетия наред никой не смееше да прави филм за национален герой. Сериалът за Левски навремето също бе оплют, макар да имаше образователна стойност. Сценарият на Радой Ралин отлежавал дълги години, така и не стигна до снимачната площадка. Актьорите се страхуваха да бъдат поканени да играят историческа роля, защото това беше заплаха за професионалното им бъдеще. Спомняте ли си Милен Пенев? Красавец и талант, след охуления филм в който той игра Христо Ботев, не се раздели с травмата от критиката, и пропиля живота си. Почина в забвение.
От друга страна, ако си се провалил, не можеш да се барикадираш във вярата си че си ти си прав, а другите не, и да нападаш агресивно несъгласните с теб. Репликите на режисьора,Максим Генчев, които чух с ушите си: „Племенницата да взима хапчета, като не харесва“, „който не харесва, да ходи да се дрогира..“ никак не ме настройват на негова страна. Ама нали у нас, който е по-гръмогласен той е правият.
В цялата какофония от обиди и нападки не се разбра какво би трябвало да се подложим на анализ и критика?
Историческата достоверност
Художествената стойност
Нравствените послания
Причината е, че това са трудните анализи. Историята е многозначна. Дори и за Левски. Една е истината на Симеон Радев, друга-в читанките.
За художествената стойност и качества пък, не сме свикнали да разговаряме над нивото на „харесва ми, не ми харесва“. Затова харесваме това, което познатият ни кръг харесва, и обратното. Безкритично превъзнасяме слаби спектакли и филми, само защото рекламата, или определени кръгове от самоподдържащи се културни корифеи, налагат като „правилният избор“. Трудно се произнасяме за нестандартни, изискващи собствен аналитичен подход, произведения на изкуството. Или ги игнорираме. Защото искат собствено мислене и културни познания. Способност за интелектуално съучастие и надграждане. Представете си художествена инсталация „Левски“, какъв вой би предизвикала тя. А може би, тя би отправила повече теми за размисъл, отколкото битово принизен сюжет, в който се чуват псувни от устата на героя.
За нравствените послания сме объркани изначално. Какво сме като народ, какви сме като хора, защо сме такива. Защото посланията на Васил Левски още не сме ги осъзнали. Още се люшкаме между „хвала“ и „разпни го“. Прекланяме се на годишнините,а скришом, по тъмно, сваляме украсата от паметника.
Реших. Няма да гледам филма. Ще потърся тефтерчето в библиотеката си. И, ще го прочета.

Коментари

comments